Арабска легенда

Цветан Парашкевов

Шейх Ибрахим, син на честита Арабия, караше свойте дванайсет камили, натоварени със скъпи товари, през пустинята. В отмерените стъпки на свойте добичета той четеше ритма на времето, а в мълчанието на пустинята чуеше гласа на собственото си сърце.

Слънцето изпращаше последните свои лъчи от хоризонта, огнено-червен при залеза, прилично на голямо кърваво око, спокойно, напоено с живота на милиони хора. Пустинята се простираше безкрайна и мъртва. Идеше часът за вечерната молитва.

Шейх Ибрахим отседна и чакаше спътниците си; че дълъг керван се бе запътил през пустинята към Египет, страната на фараоните и островърхите пирамиди.

А обичаше шейх Ибрахим да бъде напред със свойте камили, да се вслушва в тишината на пустинята, да се опива от нейната стихия, от нейните тайни, или пък да се вдълбочава в нейните загадки.

В дрезгавината шейхът чу шум, писклив крясък, последван от глух тътен; нещо малко, като палмов орех, се търкаляше по земята и ту се спусне напред, ту се застои, за да се върне след туй в посока назад, или пък извие настрани, - нещо, което той не беше ни чувал, ни виждал.

Шейха обзе любопитство, което го поведе към чудната топка, и той бързо я настигна. Пред него се показа нещо отвратително и страшно: едно око се взираше в него, и по кожата на стария шейх видял толкова много всред пустинята, родил се и отрасъл сред борби и стихии, полазиха тръпки.

Той поглади дълга сребърна брада, бяла като тюрбето на главата му и чиста като снега по далечни планини, за да си даде изглед на човек спокоен; защото не напразно го зовяха сърцеведец мъдрец хората на племето му. Шейх Ибрахим събра сила и извика:

- Кажи ми, чудно творение, какво си ти и какво правиш? Защото Аллах е велик, неизповедими са само неговите пътища, безсмъртна е само неговата слава, а всичко живо трябва да бъде само негов войник и слуга!

И Шейх Ибрахим впи поглед в далечината, готвейки се да чуе отговор на утвърждение; но от далечината чуваше само звънът на камилите от кервана, които го настигаха; черни сенки плаваха над пясъците, белееха се тюрбаните на неговите бедуини, настъпваше нощта.

Странната топка - едно човекообразно джудже с грамадна за ръста му отвратителна глава, с голямо, свирепо и блестящо като разтопена смола око, - изписка и проговори: гласът режеше тъмата и се впиваше до мозъка на костите като остър ханджар, гласът пищеше с грозни, отвратителни за слуха ноти, той казваше:

- Аз съм Отмъщението; да бъде благословен Аллах, да се умножават войниците му! Заплетени са моите пътища, - аз ида от Египет и отивам за Индия!

Шейх Ибрахим се заслуша и наведе глава; нещо го спираше да продължи питането си, което обещаваше да открие една тайна, да надникне през завесата на съдбата; шейхът се замисли. Но след туй събра смелост и запита:

- Не е ли дълъг твоят път, както си тръгнало? Защото ти се отбиваш, спираш се, сякаш че губиш посоката на пътя си пред око, или отиваш нерешително, без надежда и уповаване в себе. Велик е Аллах, неизповедими са пътищата му, безсмъртна е само неговата слава, а всичко живо трябва да бъде само негов войник и слуга!

- Моят път е лек, а ръката ми - тежка, по-тежка и от ударите на гърма, по-сигурна от пушката на бедуина; аз се спирам, защото не бива да замина никого, който служи на себе и на дявола; аз съм от ръката на Аллаха, да бъде благословено името му и да се умножават войниците му! Аз съм вечно като него: никога не старея, от нищо не отслабвам, аз съм вред, защото с мене той удължава ръката си…. Неговата мъзда е вечна; умира и се забравя само човешката; окъсява за мъзда само човешката ръка, че тя е преходна и слаба…

И отмъщението се спусна като несвестно в тъмнината; далеч някъде се чуеше рикане на лъва сред пустинята; въздухът се оживи и сякаш потрепери; но Отмъщението не бързаше; за миг то пак се спря, като диханието на задушен в прегръдките на смъртта човек, застоя се и замлъкна.

Шейх Ибрахим събра дързост и продължи:

- Но твоят път е далеч, - до Индия ти имаш още много работа; мнозина ще доживеят и умрат, преди да ги намериш, и волята на Аллаха ще остане неизпълнена; а велик е само Аллах, и всичко живо трябва да бъде само негов войник и слуга!

- Чудни са думите ти! - обади се Отмъщението; че аз само тогова, който не отива по пътя на Аллаха, не диря, стигат ми синовете, или внуците му, ако той не е вече жив; когото намеря от неговата челяд, той ще изпита ръката ми, невидима, мълчалива, страшна…. Аз не бързам, защото името ми е Отмъщение; само Отмъщението не умира!..

И то се спусна в мрак, изчезна по незнаен път, за незнайна къща; пустинята утихна, камилите спяха; нито лъвско рикане, нито нощният самум нарушаваше шума на сърцето, което старият шейх, побелял от борби и от годините, чуеше да бие отмерено и глухо, нашепвайки му словата на мъдростта и на висшите откровения.

Звездите се заглеждаха в пясъците на пустинята спокойни, тихи; светли като сълзите на успокоението.

Шейхът се успокои и заспа; той не сне своя бял тюрбан, не постла под коленете си осветената кърпа, не изчете своята молитва, преди да заспи; нощта го покри със своя мрак, и лек ветрец заигра с къдриците на брадата му, сребриста и чиста като снега на далечни планини, чиито върхове сякаш досягат небесата.

Шейхът заспа в своя вечен сън; неговият път се свърши.

Отмъщението му откри последното, към което той напусто се взираше из гънките на мисълта си, което не намери в книгите, което не му нашепнаха нито тишината на пустинята, нито далечините, нито стихиите; че това възбуждаше неговия дух на войник за Правдата на Аллаха, слуга за славата му, водач на правоверните към вечното блаженство….

На утрото бедуините от кервана намериха шейха далеч пред камилите, из пътя, който ги чакаше; ръцете, прострени за славословие - вдигнати за благодарност към небето.

Шейха заровиха в пустинята, чиито славен син бе той.

На гроба му след много години бликна извор; спираха се там ожаднели бедуини да утолят жажда и да напълнят мехове, преди да продължат пътя си; една палма, стройна и висока, простираше клони към небесата, също като ръцете на умрелия шейх, които бяха протегнати за благодарност и словословие.

Защото шейхът беше умрял честит, че не остава в света зло неотмъстено, неправда ненаказана, повеля на Аллаха - неизпълнена.

——————–

сп. „Всеобщ преглед”, брой № 13-14, 15.01.1919 г.