Провансалска легенда

Иван Бунин

Старият воин беше почти на сто години, Някога той бил неуморим и в походи и в битки, а сега, съкрушен от годините, и ден и нощ лежи неподвижен на леглото.

Той имал трима синове. Една сутрин той повикал при себе си най-стария от тях и му казал:

- Слушай, сине мой. Спомних си, че някога аз дадох обет пред един ожесточен бой да отида на поклонение в Рим. Но ти виждаш, сине мой, остарял съм като земята. Изпълни ти заради мен това свято дело, за да мога спокойно да умра.

Синът слушал и промълвил:

- Но какво ти е дошло на ум, татко, това поклонение в Рим? Не виждаш ли - ние и без твоя Рим имаме много работа? Лежи си, както си лежиш добре, яж, пий, спи, мисли каквото желаеш, но нас ни остави на мира.

На другата сутрин бащата повикал при себе си втория си син:

- Сине, ела при мен. Спомних си, че някога, във време на една страшна битка, аз обещах да отида в Рим на поклонение. Но ти сам виждаш, стар съм сега като земята, къде ще ходя! Аз бих желал ти да изпълниш за мене това обещание.

Синът чул молбата на баща си и отговорил:

- Татко, след две недели е жътва. Трябва да се жъне, да се превозва, да се вършее, а после да се прибере и гроздето. Големият ти син ще отиде със стадото по горите, малкият е още дете - кой тогава ще се справи с всичките тези работи, ако аз тръгна да се скитам по Рим? Гледай себе си, яж, пий и почивай, но нас ни остави на мира.

На третата сутрин старият повикал третия си син, своя любимец:

- Еспер, дете мое, ела при мене. Някога аз дадох обещание да отида в Рим на поклонение. Но аз съм стар като земята, къде ще ходя вече. Иди ти вместо мене!

- Добре, татко, ще отида - отговорил Еспер просто.

Майката, като чула тези думи, извикала:

- Не, не слушай, Еспер, този стар празнословец! Той съвсем е оглупял. Малко му е, че ние и тъй нямаме мира от неговите молби и плачове, но още замислил да изпраща детето на погибел!

Но Еспер отговорил:

- Майко, аз съм длъжен да се подчинявам. Волята на бащата е воля Божия.

Той излязъл, налял в един мях вино от бъчвата, сложил в пътната чанта няколко глави лук и хляб, взел дъбовата си тояга, метнал на гръб плаща си, прегърнал баща си и като се сбогувал с всички от къщи, тръгнал на път…

Минавайки край църквата, той си спомнил, че трябва да се помоли Богу, да присъствува на богослужението. Влизайки в църквата, той срещнал млад и прекрасен непознат момък, който се обърнал към него с думите:

- Приятелю, вие отивате в Рим на поклонение.

- Да - отговорил Еспер учтиво.

- И аз, приятелю мой, отивам там. Не желаете ли да пътуваме заедно?

- С удоволствие, добрий ми приятелю, - отговорил Еспер без да подозира, че непознатият младеж е ангел, изпратен от Бога да бди над него по пътя му за Рим.

Тръгнали те по стария римски път двамата по дъжд и пек. Пеейки псалми и просейки от добрите хора помощи за своята прехрана, те стигнали да самия Рим.

Там, след като отдъхнали, те се поклонили на храма на св. Петър, после обходили всички прочути базилики и параклиси и най-после се отправили на поклонение при папата, който им дал своята благословия.

Преди да тръгнат обратно, те поседнали под сянката на една църковна врата. Еспер, уморен от пътуването заспал скоро.

Присънило му се, че той с баща си е в рая, във вечна слава и блаженство и вижда от там майка си и братята си да горят във вечния огън на преизподнята.

- Господи, Боже! - се помолил той за техните мъки. - Какво ще ми заповядаш да направя, за да ги спася?

- Братята си да спасиш е невъзможно; те не пожелаха да изпълнят моята воля. Но твоята майка може да бъде спасена, ако успее да направи до своята смърт три добри дела.

И Еспер се събудил. Той видял, че неговият прекрасен спътник го нямало вече при него. Той дълго го търсил из целия Рим и, след като не го намерил, тръгнал по обратния път.

Минал по бреговете на морето, по долини и гори, пътеки и широки друмища, пял псалми, молил се, събирал милостиня за прехрана и най-после стигнал родното си село.

Цели две години той се скитал, докато най-после отслабнал, бос и без дрипи се движил из родното си село без да го познава някой.

Приближавайки се до бащиния си дом, той тихо почукал и помолил:

- Помогнете на бедния хаджия!

Като го чула майка му, се развикала:

- Ах, как ми дотегнаха тези скитници! И откъде толкова много безделници и мързеливци!

Но бащата, като чул това, извикал от дълбочината на своята спалня:

- Стига, жено, грехът говори така! Дай му за доброто на нашия син. Може би и той сега да проси така на някоя врата!

И майката, мърморейки, взела хляба от полицата и му отрязала доста голямо парче.

На другия ден той отново дошъл при бащиния си дом и отново помолил за милостиня:

- Помогнете, за Бога, добра госпожо!

- Как, нима ти пак си дошъл? - извикала майката. - Аз вече ти дадох да закусиш!

- Слушай, жено - казал бащата, - и ти вчера яде, и сега искаш да ядеш. Спомни си за нашия син кой знае къде е и какво е станало с него. Дай му, макар милостиня!

И тоя път майката се смили и направи подаяние.

И на третия ден дошъл Еспер да моли майка си и за нощуване да го прибере.

И майката се разгневила още повече:

- А!… Ти, скитнико, си се промъкнал! Махай се от прага ми; не ме изкарвай от търпение!

- Жено, моля те, пусни го! - казал бащата, като въздъхнал. - Кой знае къде е сега нашето чедо! Може и то също да моли някъде за подслон!

И майката тогава разтворила вратите на обора и блъснала сина си вътре. Той смирено легнал между животните.

На сутринта тя със своите двама синове отишли да подреди добитъка и видели цялата плевня залята от светлина: странникът мъртъв, неподвижен, бледен, озарен от светлината на четири свещи, лежащ на блестящата като злато слама; паяжините по гредите сияят като дантелите на олтара; умилените животни стоят с пълни със сълзи очи; въздухът благоухае от миризливите клонки; ликът на покойника отразява тържество и блаженство, и той държал в ръката си записка:

- Аз съм Еспер, вашият син.

И тогава всички паднали на колене пред него, кръстили се и плакали. Еспер станал светец.

——————-

сп. „Духовна нива”, брой № 4-5, 04.1940 г. превод: М. Г.