Виктория Иванова

***

Кога точно спрях да живея -
единица в многолюден живот.
Вечерникът властно повейва
и раздира небесния свод,
накъсва го на звездни парчета -
не се намирам, няма ме там.
На суховея е дадена вечност!
Прилича му да е сам!

***

Какво да кажа и аз на света,
когато още се опитвам да сричам.
Сред вселенската суета
се научих животните да обичам.

А от моя, човешкия хромозом,
човеците отлитат един по един -
заживяват в небесния дом,
или се отчуждаваме яко дим.

И нямам какво да ви кажа,
освен че съм жива и съм добре.
На когото телефона ми е още важен
нека посегне да го набере.

И да чуе свободен сигнал,
и по дишането да си общуваме.
А Бог от жега премалял,
избърсва чело,
и прошепва, че ни чува!

САМОИРОНИЧНО

Мъжът до мен е нежен
и млад, и безстрашен.
Отстъпва пред
магарешките ми инатии.
Грижовен, когато от
препушване се закашлям.
Търпеливо грешните ми
мисли трие.
Щом ме приюти до
раменете си широки,
изгубвам си думите
и само дишам.
Притихвам като
питомна котка,
на ум измислици
или стихове пиша.
Той ме намери
на пиаца за таксита…
И пътувахме към
нова Галактика.
Очите му - в моите впити.
И ударите на сърцето ми -
сърна във бяг.
Неприсъщо за мен, но
слабостта ми отключи -
да чуруликам като
пиле страхливо,
на покорна нежност
да се уча
и от басовия му тембър
да се опивам.
Нощем се стряскам
дали не сънувам
и като зайче наострям
ушите за старт…
Докато се опомням -
го чувам…
Той бълнува,
че спи с жена,
а не с цял зоопарк.

***

Далечен бряг.
Вода дълбока.
Вирът във кръг
върти живота.

Вечерен бриз
над свят измислен.
Прозрачен лист
с мълчани мисли.

***

Звездното небе
е сцената
на оркестъра
от щурци.
Август е
премиерата.

***

Луната е зряло
динено резенче,
примигващо над
тъмната ми нощ.
Присмива ми се!
И се плези
на наивността ми
да те чакам още