Желяз Кондев

Хубаво село. Тъй казват хората. Сгушено в полите на стария Балкан, на километър от главния път, на четири от железницата. А чешмата в центъра на селото какво ли не е видяла? След всяка сватба, колкото и да оредяха през последните години, около нея се извиваше голямо хоро. Бай Неделчо отваряше сергията, от която можехме да си купим локум на клечка, сусамки, свирки и много други дреболии и лакомства. Добряк беше. Ако нямахме стотинки, и яйца вземаше човекът. Така беше преди години. Уж хората по-отрудени, по-простовати, по-бедни, май повече умееха да се веселят, да си докарат радост на сърцето и наслада на душата. Веселба, от която младостта кипва, а старостта сякаш възкръсва за нова младост. Бакъри с вино се лееха, песни се пеeха, хора се виеха, глъч се носеше досред нощите.
На другия ден призори жените, дошли да налеят вода в менците, захващат оживена раздумка за туй какво се е случило на сватбата, какви са били даровете, с какво е дарила булката свекър и свекърва, кръстникът какво е дал на младоженците и за какво ли още не. Не пропускат да одумат и младите. Коя на кой сърце тегли, кой до кого се хванал на хорото. Непременно и алтъните на по-богатите моми ще преброят. Така беше…
Ей ги. От другата страна на дерето, до старото читалище на тополовите дънери насядали старците, все Железчовци – Муфтарини, Енчито, Падариви, Кондюв Пачов и Минчо Железчев. Очите им в хорото. Отдолу, откъм фурната се задава Скупец Балин. Мъж на около тридесет и пет години, среден на ръст, здравеняк, преди няколко години при сеч в гората, за зла участ, си уврежда мъжкото достойнство, затова и му думат Скупец Балин. Поглежда гузно към хорото, дето се е хванала и неговата Еленка. Играе, сякаш на земята не стъпва. А гърдите й едри, сочни като вимето на дойна крава, кога се връща от обилна паша. Гледа я и сърце му се къса.
- И тя е човек, сякой живинка си иска своето, а аз!!! Какво мога да й дам какво! – промърмори на себе си Балин.
Все в ума му е как по цели нощи се любеха преди злополуката, как гальовно си шепнеха нежни слова. Хапването и пийването му се услаждаше тогава. Сред хората се чувстваше като човек. А то сега какво е – скопено магаре с товар дърва на гърба. Зла орисия… Остава му като Генен Колю да вземе я хурка, я плетка и при женурята.
Мина покрай насядалите старци, а очите му все към хорото, дето Еленка играе. Някой нещо каза, дочу си името и се обърна стреснато.
- Какво думаш, дядо Минчо?
- Казвам очите ти все към хорото. Гле’й Еленка до Тодор Банчьов се е хванала, а той си го бива! Поиграва й се на женичката. Млада, хубава…
- Тъй е, дядо Минчо. Ама питаш ли ми душичката, на мен отвътре какво ми е…
- Я вземи седни, седни тука до мене, да си похортуваме малко двамцата.
Балин се посуети малко и боязливо седна на съседния дънер. Старецът го потупа насърчително по рамото.
- Колкото и да ти хортуват, че Господ е справедлив към сички свои чеда, не вярвай. Дал нещо му пречи да следи, що се върши на земята и да се намесва там дет е потребно, не знам. Ама има нещо нефелито в таз работа… Ей туй, дет се случи с тебе, не е справедливо! Отиваш си в гората дърва за огрев да отсечеш, семейно огнище да сгрееш и… Белята идва от невиделица. Питам те аз тебе, къде е Господ?! Да беше сторил някому злина, разбирам, пък сал добро си сторвал на хората. Що не вземе да накаже новите чорбаджии или мутрите, дет им викат,че и онез хрантутници, дет криво курдисват законите? Докараха ни до таквоз дередже, тетювите цървули от долапа да вадим и подносваме. Ако някой преди време ми беше казал, че тъй ще стане, направо щях да го заплюя в очите… Виж, отвориха работа на Теню Кундурждията. Още от кои години беше затворил работилничката…
…Та да си дойда на думата. За семейните работи де…
Минчо Железчев се извъртя целия към Балин и обърна гръб на Енчито, който и без туй тежко чуваше.
- Да ти разправям аз, какво се е случило с моя дядо Вълю през турско. То сигур и ти си чувал нещичко…
- Затуй дето е ходил в Русия ли?
- То Русията е много, много по-подир… Моят дядо Вълю е бил голям хубавец – строен, с мустак, че и певец, и гъдулар. За булче взема най-личната мома по това време в наше село. Вика ли й бяла Станка.
- Тя от кой род е била?
- Как от кой?! От Бримките – на твоя прадядо Балин сестра. Род сме бе! Не току-тъй нивята ни в Пеленика са едно до друго. Пък и лозето в Орешака.
- Аз пък досега не го знаех туй нещо, гледай ти! – зацъка с език Скупец Балин и в тъжните му очи пробляснаха светлинки.
- Родата си е рода, ама да ти разправям, к’во става по-нататък… Значи, живели те мирно и тихо три-четири години. – Старецът се понамести на дънера, готвеше се за дълга приказка. – Родила им се щерка, за чудо и приказ, още по-хубава от майка си…
- Нещо кат твоята Еленка, да речем.
- Ти пък, дядо Минчо… Тя моята, че си е хубава, хубава, само дето аз… – очите на младия мъж отново помръкнаха.
- Ти кабахат за туй нямаш! Ех, да беше, да речем, надхвърлил шейсетте, както и да е, ама на твойте години лошо… Сполай ви, че се сдобихте с две хубави дечица, здрави и читави да ви са!
- Тъй си е, но вечер, като погледна влажните очи на Еленка, вярвай, сърцето ми се къса.
- Вярвам ти и хич не беше справедливо тъй да стане, ама… – въздъхна старецът. – Та да си продължа приказката за моя дядо. Всичко туй става по турско. Един ден преди икиндия, у дядови дошли двама турци. Връзват конете на портата и влизат. Посреща ги дядо, както е редно, кани ги вкъщи. Слага шише ракия на софрата, баба Станка от зимника донася туршия, завързват приказка. Гостите искат ракията да е греяна с мед. Баджата горяла, било късна есен. Баба Станка я налива в джезвето и го слага на живата жар. А очите на Кьор Хасан и Али Осман – тъй се именували турците, все в младата тогава и хубава невяста. Изпили три джезвета греяна ракия, зъркелите им се зачервили и изфръкнали кат на нерез, кога усети ножа. И к’во мислиш?… Вади пищова от силяха Али Осман, по-младият, и го опира в челото на дядо с думите: “Ще кротуваш, гяур, зер ще ти пръсна тиквата!” Смел човек бил дядо ми, ама какво може да стори при туй положение? Всичко му идва хапансъс. През туй време Кьор Хасан награбва баба Станка и я замъква в съседната одая. Викала, съпротивлявала се тя, ама нали си е жена, к’во друго мой да стори. По едно време настъпва тишина. Всичката кръв на дядо се качила в главата, очите му засвяткали като на звяр, ама се прикрил и вика чинно на Али Осман: “Ефенди, хладничко стана, да взема да сложа някой дърво на огъня”. Турчинът се подвоумил пък рекъл: “Сложи, гяур, сложи… И умната! Той Кьор Хасан хубавичко се сгря, сега моя ред идва…”
Дядо грабва една мишова цепеница и вместо в огъня… фрас!.. по главата на турчина. Той даже не можал да гъкне. Бавно пристъпя тогава към открехнатата врата на одаята, дето другият турчин насилвал баба. Гледа гаджалина разпищолен, се проснал кат пън връз нея и само пъшка, а белите кълки на баба помръдват, сякаш е в леглото с него… С дядо, де! На очите си не повярвал, втрещил се и май ще да е извикал нещо, щот оня го усетил и посегнал за пищова. И… ха да го хване… цепеницата му пръсва келя.

Вживян в разказа си, дядо Минчо замахна с юмрук и едва не улучи Балин, който с притаен дъх следеше всяка негова дума. После свали каскета от оплешивялата си глава, почеса я и продължи с по-спокоен, поучителен тон:
- Туй жената, пък и всичко женско, Господ го е създал с много любов и… някак си по-особено. То се опъва на мъжкото, догде му тръгне мъзгата. Тръгне ли, усеща, че нов живот напира и нищо не мой го спря. Жената никога не изневерява на мъжа, тъй е сътворена… Природна работа, ти казвам, Божа работа, затуй не си корете жените. Вземи пример бе, Балинчо… Ти можеш ли ашладиса поне едно дръвче, ако не му улучиш мъзгата. Ще го сториш, ама няма да хване декиш, ще си израсне пак дивото. Не е ли тъй?
- Май тъй излиза… Само че като я видя с чужд мъж и… – Скупец Балин, смръщи вежди и въздъхна тежко.
- Та да ти разправям по-нататък… Доубива ги той двамата турци. Взема им пищовите и кемерите, скрива ги на тайно място. Дърпа волската кола близо до къщи. Кат мръкнало, нахвърля ги в колата, впряга воловете и я докарва до боклука в долния край на двора. Пълни колата с тор и на другия ден рано-рано отива на бащината си нива към Трапокловското, в Чернева река.
- Ами конете, какво станало с конете, дядо Минчо?
- На конете им удря по една тояга и те побягват, къде им видят очите… Та заравя ги турците там, в Чернева река, връща се, разпряга добитъка, слага в дисагите най-потребното и дим да го няма. Забягва по чужбината. Цели двадесет години ни вест, ни кост от него.
- Брей, каква беля! А баба Станка?
- Много я обичал дядо, с голяма любов си я взел, ама не можал да й прости туй що видял… Пък и пред страха за убитите турци. Не минало много време, на баба й побеляла косата, залиняла, и когато момиченцето навършило пет годинки, починала от мъка!
- И чак след двайсет години дядо ти се връща, тъй ли!?
- Връща се той, връща, но малко хора разбират затуй. И дъщеря му биля, вече има три мъжки рожби, а не знай.
- Че той много студен човек ще да е бил дядо ти, бе! На чедото си, на внуците си да не се яви…
- Не, не! Много милостив е бил, Балинчо, ще стане дума и за това. Нека първом се доизкажа за чужбината… Та той най-напред отива в Браила. Тогива било колко едно село, малко по-голямо от нашето. Ама българи почнали да прииждат, пък и пристан бързо става град. Сал Дунава го дели от наште земи, дет се вика един хвърлей място, ама свободно! Няма я нашта робия… Колко ще да е стоял там, не знам, види се, не му се понравило и заминава за Русията. Там заварва много наши хора от времето на Дибич. Ей, тука му е бил щаба, около чешмата, преди да тръгне да превзема Сливен. По това време е било само извор, лете – студен, зиме – топъл. От всяка къща събирахме по един харар вълна, за да се укроти водата и направили чешма.
Дядо Минчо си спомни и за инженера, който ръководел работата. Едно слабовато момче, пък му сече пипето… В Германия завършило, нейде от горните села било. Но Балин нетърпеливо го прекъсна:
- А какво стана с дядо Вълю?
- Докъде бях стигнал, Балинчо, аз май се отклоних…
- За дядо Вълю, като пристига в Русия.
- Та, значи, сварва там много преселници пък и местни българи още от Кубратово време. Ехе-е-е, пети, шести век… след Христа.
- Не думай! Още оттогива? А защо не са дошли да ни освободят от робство?
- Как да не са дошли? Дошли са! Нали и байрака е стъкмен от наши хора в Кишинев. Дядо ми е разправял, кога пристигат тук руските солдати, хамен половината са били наши момчета, българчета. Балинчо, Балинчо, каквото и да речем, кръвчица, братска, тя никогиш на вода не става.
- А дядо Вълю, тогава ли се е върнал?
- Не, не, връща се доста след Освобождението.
- Толкоз години в Русия, дом, семейство не е ли създал?
- Виж, за това не съм чувал, ама сигурно – не. И там не им е било лесно, ако не и по-лошо.
- Как тъй по-лошо? Свободна Русия, имат си и цар, а не султан!
- Помниш ли го бургуджийския поп, белогвардеец беше. Та той ми е разправял, че на неговия дядо не смогвал за неделя на кон да обиколи имението си. Земя сигур колкото нашта околия, пък един човек е чорбаджия. В него хляба, в него ножа. Другите роби за единия къшей.
- Ами царя?
- Царя на тях, на чорбаджиите се крепи. Ако рекат бедните да надигнат глава, сатъра! Тъй става и с дядо Вълю, връща се без ръка. Царят заповядва на тридесет хиляди млади тамошни българи да им се отреже дясната ръка. Види се непослушни са били и…
- Не думай бе, дядо Минчо! – скочи от пъна Балин. – Туй не е добитък, а хора. Тридесет хиляди, не може да ми го побере ума…
- На кръст ми синко, ако съм те излъгал.
Дядо Минчо се прекръсти три пъти, приведе глава и се умълча, като за помен, а хорото се виеше, вдигаха се наздравици с вино. Старецът тръсна глава и продължи бащински:
- Това е истината, Балинчо… Колко работи имам да ти разказвам аз за Русията, ма да го оставим за друг път. Само ще ти река, не слагай царя и чорбаджиите в един кюп с руския народ. Той си е много харен, беден и изстрадал като нас. А да си дойда на думата за дядо Вълю. Връща се той след двайсет години и не явява на хората кой е. С голяма брада, с руска фуражка и чизми. Думали му Казака от Русия. Ходел да помага доколкото може на хората от село по полето, лозята, градините. Така и преживявал.
- А дъщеря си, казваш, не потърсил?…
- Да, не й явил кой е, ама живял известно време в тях. Не склонил вкъщи, а в плевнята. Порадвал се на трите си внука, когато ги нямало дъщерята и зетя, тайно ги галял и целувал, нали са му кръв. Пък и най-голямото било кръстено на него.
- Било, каквото било, трябвало е да се разкрие.
- Може и да си прав, ама знайме ли ний с тебе, какво му е било на душата. По едно време отново изчезва, сякаш в дън земя потъва. Цялото село се чуди и мае, къде е Казака от Русия. След туй, дъщеря му намира в долапа на вътрешната одая два кемера алтъни и два пищова. Чак тогава чактисват кой може да е. Пък и забелязали, че някой слагал цветя на гроба на баба Станка. Забелязали и изправена плоча в Чернева река, а до нея от същите цветя. И тъй, в един мразовит декемврийски ден намират Казака издъхнал до гроба на баба Станка. Полегнал на гръб, със скръстени ръце, отворени очи, кат да молел за прошка Господ. Види се, през тия години много е размишлявал и сигур е простил на баба, че и на турците… Та тъй с моя дядо, Балинчо. Туй живота е като нашето тресавище в Герена. Нагазиш ли в него, един Бог знае какъв ще е краят…
Хорото около чешмата взе да се разпръсква. Еленка се огледа за мъжа си, дойде и почтително поздрави дядо Минчо. Той стана и й целуна ръка.
- Бог да ви закриля… – мигновено промълви старецът.
Последните слънчеви лъчи лизнаха пожълтелите листа на дърветата и те проблеснаха като църковни свещи.