ПОСЛЕДНОТО ПИСМО
Последните му думи бяха:
- Прати писмото на Ирина.
Аз слагах памук върху малката дупчица, из която бликаше обилно кръв, клатех глава и обещавах. - Той бледнееше, губеше сили. Устните му ставаха сини и все още шепнеха:
- Прати писмото.
Неговите ръце диреха моите, пръстите му се свиваха и стискаха всичко, до което се доберяха - моите пръсти, лакът, шинел. Очите му се разтваряха широко и се взираха в моите, като че да съзрат моята искреност. И в тежкото мъчително дишане все още се долавяше:
- Писмото!… Пиши й!…
И той издъхна.
Настъпи утро.
Грейна слънцето на един от онези топли, светли дни, които сякаш, нарочно дебнат човека в такива случаи да му се усмихват, да раззеленят всичките треви и се накичат с тях, да изсмучат всичкия мирис на цветята и се напоят с него, да пробудят всички птици и запеят своята песен.
Зашумя трепетликата. Врабците се заборичкаха. Тук съвсем близо, скрит из шумака, някой свиреше на кавал тъжна, старинна мелодия, унесен в спомени до забрава.
В мен нахлу тъпа болка.
Стана ми изведнъж съвестно, като че сам бях виновен за нещо. Аз бях готов да викна с нечовешки глас така високо, че да заглуша самия ден, неговата радост и шум, мирис и блясък.
Но аз не сторих нищо.
В това време кавалът замлъкна кой знае защо и, сякаш, с него заглъхна самия ден. Като че птиците отпуснаха своите криле в знак на жалейка, клюмнаха клоните на трепетликата, а цветята безпомощно засъхнали от пекналото слънце - изнемогваха.
До мен лежеше той и над него вече цял рояк мухи бяха забръмчали. Потеклата кръв се бе сгъстила и почерняла.
Аз извърнах лице и потътрих крака към шумака.
Там намерих свирача полулегнал, загледан в малък, златокрил бръмбар. Кой знае, може би, той завиждаше на това насекомо, което пълзеше от лист на лист и не познаваше, навярно, нищо повече от нуждата да се нахрани.
Аз приседнах до него и започнах така, както само детето умее да се моли.
- Изсвири.
Така свърши този ден.
На сутринта спомних за писмото и изтръпнах: бях съвсем забравил. Навярно гробарите са заровили някъде трупа и не биха могли да ми посочат де именно, защото те никога не знаеха това.
Безумно затичах към мястото, дето го бях оставил вчера. И радост засия в мен.
Трупът не бе прибран още.
Аз се наведох да диря писмото в гънката на шинелния ръкав и се отдръпнах.
Отвратителна миризма ме задави.
Ръката се отпусна надолу и заби с подвити пръсти в земята. Безброй големи сини мухи се подплашиха и забръмчаха наоколо.
Хиляди мравки запъплиха пъргаво насам-нататък, смутени, може би, от неочакваното разклащане на трупа. Стотици насекоми изпълзяха отгоре, загледаха ме, готови да хвръкнат и после отново се свряха в гънките.
Аз се наведох и затърсих в ръкава. Там намерих няколко листчета, няколко стари вестници, две-три засушени цветя, но писмо нямаше. Навярно, то бе скрито като скъпо нещо в някой вътрешен джоб.
Извърнах трупа, за да откопчея шинела. Главата се удари в камък и залюля. Право срещу мен се извърна подпухнало и непознато лице, покрито със сини петна. Из отворите на клепките и устните се зацеди някаква зеленикава течност. Лъхаше мирис и душеше.
Аз се помъчих да разкопчея шинела и не можах, сетне дръпнах с все сили и го разкъсах. Но, когато затеглих куртката, не се откъсна нито копче. Трябваше да настъпя с крак и да ожуля ръцете, та най-сетне да мога да разтворя и нея.
И тук, в левия вътрешен джоб, аз намерих къс хартия. Тя бе измачкана, наплескана с кръв, мръсна, по която едва би могло с труд да се прочете нещо.
Разгънах листа и вътре намерих засушено цвете, което не можеше да се познае дали е теменуга или друго.
Нов лъх мирис ме обля и аз отвърнах лице от писмото.
Представих си в тоя миг Ирина, нейните тънки хубави пръсти, винаги бели, всякога грижливо пазени. И ето, върху нейното лице гримаса на изумление, гримаса на отвращение.
- Не, това не бива да бъде така.
И аз приседнах под една липа, наведох глава над къс розова, чиста хартия, намерена случайно в раницата на един другар и копирах писмото, буква по буква, с почерка на покойния.
„…Притвори своите клепки и тръгни така, слепешката, из леса. Всяко клонче, което те погали, ще предаде моята ласка. Всеки лист, който долети до твоите розови страни, ще те целува зарад мен. Вслушай се в шумоленето на тревите, в него ще чуеш моя шепот. Всяка вечер, когато лъхне вечерника, аз усещам, как той носи аромата на твоите коси. Целуни цветето, което ти изпращам тук, аз сам го целувах. Помириши книгата, на която е написано тово писмо, тя мирише на твоя любим парфюм,- видиш, аз я държах дълго в пликчето на последното ти писмо.”
———————
в. „Ново слово”, брой № 3, 24.09.1934 г.
