НЕВЯСТАТА
Легенда
Не будете моя сън във вековете с гласа, който ме зове!
Аз съм мъртвата невяста, умряла девственица за този, който ме обичаше и моята сянка броди от вeкове в тъмните пориви на онези, конто се любят в нещастие.
Защо ме будите в спомена за тъмното и страшно време на вашитe деди? Аз искам да бъда мъртва в душата, която ме спомня още, защото скръбни бяха дните на моята любов и страшна беше моята смърт.
- Вие ме зовете! Вие искате да разкажа за пътищата, конто ме доведоха до тази скала, за да направя последна стъпка в живота?…
Слушайте! …
Беше нявга, много отдавна, когато по родната земя имаше мрак, а в душите на поселниците беше пусто и страшно. Тогава бе робско време и имаха власт други, дошли от далечните пустини на друга земя, за да им робуваме.
Ние бяхме мъртви сенки, родени в живота по волята на Бога и гаснехме един след други в робска неволя, като есенни листа, осланени и отбрулени от злокобна ръка …
То живот ли беше!..
Сипналата зора нивга не ни е сварвала у дома. Слънцето обгаряше нашитe ръце и топеше снага по родните поля в работа за онези, конто бяxa наши господари. Нивга сърцата не са трепкали в тихия лъх на пролетта! В нас бе вечна ледовита зима!…
- Не будете моя сън във вековете с гласа, който ме зове! Защото тъмен беше нашият ден и горчив беше нашият залък…
Вие искате да разкажа за пътищата, конто ме водеха по върховете на тази скала, за да вплета моя дух със сянката, която пада долу в отвесните урви, посипани с моята кръв?…
- Добре.
Казваха ме Ангелина. Носех името на ангел, съчетано в образа на Мадона.
Едничка бях на майка, и детските ми години бяха само радост, защото не знаех смъртната тръпка на ятагана, който бе отнел живота на моя татко! И не разбирах ужаса на изживения оросен с кръв ден, защото мислех, че животът иска само залък, оросен с кръв и пот, изцеждани под жежкото слънце от снагата на моята майка…
Но дойде първият ден на моята пpoлет! Едничкия ден в живота, когато почувствувах себе си пред поривите на сърцето.
И взеха ме на нивата там, гдето се оре и cее щастието на господаря. А той беше всесилният Салих ага, едър и здрав, господарят от приказния дворец, варосан в бяло и скътан под дивните склонове на побелелия Карлък…
Вие сте слушали за него…
Той имаше безбройни стада и млякото се стичаше от далечните мандри по глинени тръби в неговия приказен замък, да се къпят одалистки и в сключени прегръдки да пеят за слава и тържество на всесилния ага…
Вие сте слушали ударите на дааре, стъпките на мънички крака в танц на всеотдаваща се плът и димящите прегръдки, готови да се сключат в приемна нагота с дивната прегръдка на всесилния господар.
Вие знаете разгулните нощи на пир и тържества в гoлeмите салони на приказния замък…
Вие всичко знаете, нали?
Така минаваха дни в доволство за онези, които бяха господари, и в мъка за онези, които работеха…
Един ден ме взеха на нивата.
Аз бях едролика мома, с румени страни и кръшна снага, родена сякаш в лоното на Евридика! Слънцето обгори лицето и ръцете ми и те станаха още по-хубави.
Моят ден бе в радостта на моята хубост, и чарът на младостта излъчваше съблазън от моята снага.
Мен ме казвах Ангелина и моят глас бе сребърни капки, който побеждава сърцата!…
Защо ме будите? Защо искате да разкажа своя скръбен дял в живота, пуст в младостта и кървав в смъртта?
- Не ровете праха на моята сянка, защото сълзите ми ще обгорят вашите ръце… Не докосвайте очите си върху мен, защото ще ослепеят!…
Аз съм Ангелина и моето име е смъртна тръпка на девственица, която умира, за да спаси честта!
Минаваха дни… В юлската жега на сетното ми лято работеше до мен на нивата левент, изгора от нашето племе. И неговото име беше Райчо… рай душа, песен и радост сърце!…
Ние сплитахме пориви един към друг в песни, под жежкото слънце превити в труд, а погледите пронизваха сърцата.
Вечер, когато опустяваха нивите и борови гори зашепваха песен, позлатени от залязващо слънце, ние се връщахме в село, обгорени от слънцето на сърцата ни, които се обичаха. И обичахме се ние беззаветно и сладко, тъй както се обичат, може би, божествата…
Чакайте! Сълзите капят в болка по този, когото обичах и който трябваше да бъде мой мъж по майчина благословия и мое желание.
Но дойде скръбен ден, когато блуден поглед на иноверец искаше да похити моминството ми и обгори душата с ласка, която ме отвращаваше…
Тогава есен беше и капexa пожълтелите листа върху ливадите и прибраните градини, заспали, може би в тежък предзимен сън. Майка ми, моята клета майка, поведе мен и Райчо пред всесилния ага да ни благослови като баща и пръв обдари с дари на господар. Зер, такава беше неговата воля за всички, които му бяха властни.
Пристъпихме прага на неговата стая, постлана с килими, и паднахме ничком на колене пред одъра, гдето почиваше Салих ага.
Майка ми каза:
- Водя младите, господарю, които се отделят от майка и и баща, за да умножат числото на твоите роби. Благослови ги! Покажи им пътя на труд за твое благо, и нека нивга не забравят едничкия цар на земята - тебе, и едничкия Бог на небето, който е Аллах!
Тогава стана всесилният родопски цар и изсипа в моята пазва шепа жълтици и каза:
- Бъди щастлива с този, когото си избрала и почитай неговата воля. Плодете се по волята на Аллаха и живейте в мир за много години.
Той постави в ръката на моя Райчо жълтица и стисна бащински ръцете ни.
Добър и умен беше Салих ага!
В радост ние тръгнахме, покланяйки се, доволни от даровете на нашия господар.
Но на прага ни срещна неговият син!…
И удави погледа си в красотата на моето лице и с въздишка изпрати стъпките ни, които глъхнеха из приказния замък на благодетеля…
***
Вечер. Под нашия беден одър има пир на сватба. Моята клета майка спомня в сълзи за умрелия ми татко, а ние, младите, нехаем, пияни от настъпващата брачна нощ!
Кой ще помрачи сърцата, които се отдават с погледи?
О, не будете моя сън!
Аз съм мъртвата невяста, умряла девственица жена за този, който ме обичаше, а моята сянка броди от вeкове в тъмните пориви на онези, конто се любят в нещастие!…
Сетне!…
Настъпи нощ! Сватбарите заминаха по своите домове, оставили нас самички в радостта ни, в любовта ни…
И изведнъж през счупената врата, под напора на силна ръка, нахълтаха вкъщи бесни иноверци и грабнаха мен, невястата Ангелина, за да ме отведат в тъмната нощ незнайно где, през трупа на моя Райчо, който ме бранеше!… В черната есенна нощ заглъхна зад мен гласът на майка ми, която ме зовеше в болка…
И носена в глухата нощ, примряла и сама, коравите ръце на похитителите ме хвърлиха в блудните обятия на агов син…
По моите бузи заигра дъхът на коварно зли уста, които се впиваха като пиявици. Ръцете му искаха да разкъсат девствените пазви на съкровището на младостта ми, а моята снага бе обвита от прегръдката на змия…
Аз съм Ангелина, и моето име е смъртна тръпка на девственица, която иска да спаси честта…
И в тишината на моята първа брачна нощ впих пръсти в гушата на моя похитител, за да избягам през неговия труп… за отплата!
Дойдох по върховете на тази скала рано в зори и приветствувах светлината й с кръвта на моята смърт…
Нямах вече ни татко, ни майка; умрял беше любимият и моят път бе към тях…
Урвитe поеха кървавата стъпка на младата невяста, като оставих името върху скалата…
Стои тя самотна, къпана в светлото утро и златена от пурпура на запада за символ на онези, които знаят моя скръбен дял.
О, не будете вече моя сън във вековете с гласа, който ме зове!…
Аз съм мъртвата невяста, умряла девственица жена за този, който ме обичаше, и моята сянка броди от векове самотница по върховете на тази скала…
Аз съм Ангелина, и моето име е смъртна тръпка на мома, умряла, за да спаси честта… на робиня….
Ноемврий, 1925 г.
