КИНЧЕТО
Скица от столичния живот
Пазарджик, Пазарджик, милий Пазарджик! Пиян те вдигат, пиян те слагат, ала аз се те обичам, родний Пазарджик! Обичам те не за твоите улици блата, не за сладкото ти руйно винце, нито пък за червените пояси на юнаците-чиксаланци!…
Обичам те, родний, за хубавите си детски спомени, за чаровните онез дни от първата ми младост!…
Повалени, полусрутени къщици, обраснали с буренак градини, боклучиви дворища, колко сте ми мили!…
Как живо помня игрите, закачките, другарството ми с милото Кинче!…
Бяхме съседи, виждахме се всеки ден, всеки час. Аз бях дванайсет, тя десет години. Бях й покровител защитник, пазех я от лошите закачки - деца, пазех я като да ми бе по-малко сестриче.
А тя ми бе тъй трогателно благодарна, тъй ме обичаше за това!
Истина е, никога не ме целуна за благодарност. Тогава тя само майка си целуваше. Ала колко сладки ябълки ми носеше от тяхната градина, колко череши, праскови!…
Кинчето бе мило, хубаво дете. Черничка, черноокичка с два въглена - очи. Миглите й дълги, гуреливички, носенцето й остро, всякога мокричко. Зимно време Кинчето го обличаха с кожухче, да не му е студено. Ала туй кожухче не бе само негово: и кака му го носеше. Редуваха се двете сестрички.
Кога голямата, Анчето, отиваше на училище, Кинчето стоеше в топлата соба и през прозореца се любуваше на пазарджикските кални улици, на снега, що на парцали прехвъркваше над тях, на дъжда, що удряше големите си капки о тънкото стъкло на прозорците, на минувачи, минувачки, на всички божи хорица, що кръстосваха по тяхната върволик улица.
Мина аз, мине друго момче, - Кинчето и на нас се радва. Почука по прозореца да го видим, засмее се, па изплези език, криви ни се. Дразним го и ние с нещо.
Кинчето лете вкъщи не стои. Кой луд седи затворен, кога грее слънце, кога е топло, кога без кожухче цял ден можеш да ходиш по улиците?
С избеляла рокличка, на която цвета сам бояджията не може позна, с бяла памучна ризка на остри, сухи плещи, босичка, гологлавичка, сополивичка, изгореличка, тя цял ден, от зори до зори, тича, играе по тесните пазарджикски улици. Газим с нея в калта, кога е кишовно, каляме се, плискаме се, ровим се в праха, при хубаво, сухо време, и все двама неразделни: аз и Кннчето.
Аз ходех в училище, Кинчето не ходеше. Дойда си вечер, захвърля буквар, писалки, грабна коматя хляб, посоля го със солчица и пиперец, тичам на улицата. А там ме вече чака Кинчето, точно, като да съм го с писмо викал, на любовно свиждане канил.
Тръгнем из калта, из барите, да ги мерим, дълбоки ли са, широки ли са. Понякога гвоздейчета из реката събираме от току-що миналия порой довлечени. Колекции си правехме от тях, или пък на циганина-ковач ги носехме.
Аз със запретнати панталонки, а Кинчето с вдигната над колене рокличка. Кога Кинчето върви отпреде ми, аз виждам на левия й крак, при самата става на коленцето, загоряла раничка.
- От що е, Кинче, таз раничка? - попитам я.
- От Шаро, Шаро ме ухапа, - обажда Кинчето и остава да му излющя съсирената над раничката кръвчица.
Ах, таз раничка! Ах, таз раничка! Колко бой съм ял за нея!…
Другите деца, по-големички от мене, и те горят от любопитство да видят раничката от Шарова зъб. Срещне я някое момче или момиче, па завика:
- Кинче, я обади, пиле, где те ухапа Шаро?
Хрисимото Кинче се почумери, направи плачливо лице, като че още усеща болките от острото Шарово зъбче, вдигне си парцаливата рокличка, раничката да покаже.
- Хе-хе-хе!… - прихнат да се смеят децата.
Кинчето тури ръчичката си над очи, поцили се - поцили се, па току ревне. Обидно му е, яд го, задето му се смеят децата. Малко му е дет го е ухапал проклетият Шаро, ами и да му се смеят отгоре…
Кога присмехулниците биваха по-малки от мене, аз ги биех, задето разплакваха хубавото Кинче; кога бяха по-големи, те ме биеха.
Биеха ме, биех ги и аз, ала насмешките над Кинчето се си вървяха. А пък то, малко още, глупавичко още, не се сещаше да спре да показва раничката от Шарова зъб.
Един ден виждам Кинчето пред тяхната порта - плаче.
С едната ръка очичките си търка, с другата чеше задните части от долната половина на малката си снагица.
Питам я:
- Какво ти е, Кинче? Защо плачеш?…
- Мама с коприва ме пари, - отговаря милото дете и още по-силно се дръгне по опарените места.
- Защо, Кинче?
- Дето показвам на децата раничката от Шаро.
Клетото Кинче! Колко ми бе мило за него!…
Раничката от Шарова зъб още не бе добре заздравяла, а Кинчето се изгуби от калните пазарджишки улици. Майка му, казваха тогава, се преселила в София, гдето имала брат, някакъв си голям чиновник. Скоро и аз напуснах хубавия Пазарджик. Отидох в Пловдив на занаят.
Цели целенички двайсет години изминаха, за Кинчето нищо не чух - жива ли е, здрава ли е. Дали раничката от Шаровото зъбче бе заздравяла?… Кой знае, та да ми обади?
Потъна за мене Кинчето в морето на забравата. Потънах за нея и аз. Само сегиз-тогиз, кога нямах работа и можах свободно да си помечтая за Пазарджик, да се порадвам на милите си спомени за него, за детските си игри и забави, само тогава аз си спомнях за нея.
И тъй ми домиляваше, тъй ми домиляваше!… Дали и тя не ме мисли? - често се питах и сам бързах да си отговоря:
- Непременно, непременно, как да не ме мисли? Малко ли бой съм ял за нея от тез палави пазарджишки деца!…
Даде Господ и аз се преместих в София. Занаят в Пловдив не можах да науча, рекох търговец да стана. Пазарих се у един евреин, манифактурни стоки продаваше. По-чиста и по-лека работа от това - здраве!
А пък и евреите, макар и Бога разпнали, по са кротки от нашите българи, не псуват, не бият. Може да е от добрина, а може от страх.
От каквото и да е, нали не бият? То е важното. Наистина, понякога ходя гладен, ала все е за предпочитане, отколкото да те насищат с бой. Моят господар ме хранеше скудно, но редовно и почтено.
На дървата само бе скъперник и зъзнех много. Кога му речах да запалим повечко, изгледа ме сърдито, па каже:
- От глад и от студ човек не умира, умира от топло и от преядане.
И почне да обяснява защо: щял съм бил да се изпотя и да настина, да си разваля стомаха от преядане, да заболея защото и пр. пр.
Евреинът бе прав: стомахът си аз при него никога не развалих, нито пък някога се изпотих.
Служа при г-н Мордохай, - тъй се казваше моят господар, - ето вече пет години.
Навикнах на него, навикна и той на мене. Кога му се случеше да се разправя със стражари или с невъзпитани купувачи, мене тика напред, а сам или се свие в някой кът на дюкяна, или си намери нещо работа, та излезе. Оставя ме, дето го казват, на топа на устата.
- Ти си, каже, българин, и да стане нещо, нищо няма да стане…
През време на службата си при г-н Мордохай, аз запознах всичките му клиенти и не само по лице и по име, ами и инак: научих на всекиго вкусовете, материалното състояние, заплатите им, кой как плаща, мъчно ли, лесно ли, с една дума, всички свойства и особности, които имат колко-годе отношение към търговията на моя господар.
- Тази госпожа видиш ли я? - поучава ме моят патрон. - Тя е майорката Цепикосъмова. Пазари се от нас, евреите, по-бетер. Ала е сигурна, плаща си редовно, честно и почтено. При все туй голяма вересия да й не отпущаш, защото печалбите от нея не са бог знае колко тлъсти.
- А тази, що ей сега излезе из дюкяна, на нея за пет пари вересия да не правиш. На брат ми Сабадучу двеста лева изруча. Он се полъга, оти без пазарлък купува, дава колкото му сака, ала сега на ледо ги писва, парите си…
А на тази, що купи тази сутрин сатено, давай колкото посака. Мъжът й е във финансиите, нещо е в митницата…
За госпожата на адвоката Мискинев думаше:
- Мъжът й си е гол кат сокол, нищо си няма, ала скоро че си има много, много. Министър че стане…
Като го каза, отряза го май с евреин. Година се не мина, г-н Мискинев министър стана.
За жената на един вестникар бе казал:
- И ней давай на почек, оти мъжо й е куче, хапе…
По този начин се запознах с много майорки, полковнички, адвокатки, бивши и бъдещи министърки, жени на началници и на много други малки и големи велможи от българското царство. Мъжете им не познавах, защото рядко кой от тях стъпваше в дюкяна.
Само като изключение някой от тях надникне веднъж-дваж през годината, колкото да плати и да се поскара на г-н Мордохай, загдето уж бил надписвал. Други пък, като напр. полковник Трошизъбов, идеше да се кара, защо сме отпущали вересия на жена му. Влезе в дюкяна ни сърдит, като се разфучи, кат се развика, кат ме захока онзи ми ти полковник:
- Аз вам ще ви дам да разберете, евреи пършиви. Колко пъти съм ви казвал, не признавам вересия!… Нали я знайте, тя мяра няма, всичката ти стока от дюкяна е способна да задигне, от сметка не отбира! - и пр. и пр.
В таквиз критически моменти г-н Мордохай се преструваше болен; корем го заболяло, превий се на две, хване се о стомаха, па бяга навън. Оставя мене, аз да отговарям на лютия полковник.
В дюкяна ни от по-миналата година взе да иде една много хубава, много добре облечена, много приказлива и много весела госпожа. Щом я съзрях още най-напред, изведнъж прочетох нещо познато в черните, живи, бързоподвижни очи.
И гласа й, стори ми се, като да съм чувал някога си някъде си. Г-н Мардохой я каза, жена на адвоката Кискинев, който, според неговото, на г-н Мардохай, схващане, скоро щял бил да стане министър.
Г-жа Кискинева през неделя, през две все ще намине в дюкяна. Особено честеше зимно време, кога се захващаха баловете, вечеринките. Всеки път, кога таз хубава г-жа влезеше в магазията ни, аз се заглеждах в очите й, вслушвах се в гласа й, тъй приятен, тъй мил, тъй звънлив.
Напомняше ми нещо далечно, нещо роднинско… А какво бе то? - не можах да се досетя. Дълго се мъчих да налучкам де съм я виждал, де съм я слушал?
Любопитството ми, дразнено от честото посещение на г-жата, гореше от нетърпение да науча коя е, отде е? Напрягах въображение, памет - нищо не помогна. Случайно сама се разкри мъчната и преинтересна загадка.
Един ден, кога снемах от рафтовете тежките топове копринени платове, които моят господар разстилаше пред г-жа Кискинева и й обясняваше кой какви преимущества има, кой колко струва, кой от коя е фабрика, аз я чух да заговори нещо бързо, нервно.
Какво бе казала, не разбрах. Ала гласът й ми живо напомни гласа на майката на Кинчето. Загледах се в очите й - и в тях голяма прилика с очите на Кинчината майка.
Да не й е род? - помислих си, защото бях чувал още от дете, че Кинчето имала вуйка чиновник в София.
От този ден аз не изпущах случай да разпитвам познати и приятели, отгде е родом г-жа Кискинева, чия е дъщеря.
Питах мнозина, кого где срещнех. Никой нищо не можа да ми обади. Едни ми казваха, че била софиянка, тук била раждана, в тукашна гимназия учила; други я изкарваха от Търново, защото умеела с вкус да се облича и носи, а повечето вдигаха рамене.
Да я попитам нея самата, не смеех. Как ще си позволя подобна интимност с такваз голяма дама?
Доста дълго време се измина, догде да задоволя горещото си любопитство, т. е. да науча, где е раждана г-жа Кискинева, не е ли нещо род на моята едновремешна другарка, сиреч, на Кинчето.
Научих го това случайно, без да очаквам, от само себе си дойде. Срещнах се с един наш пазарджичанин. От дума на дума той ми обади, че бил у г-н Кискинев, дал му бил едно дело за в касацията.
- Че отгде накъде у г-н Кискинев? - питам.
- Как отгде-накъде? - дума ми: - Нали е пазарджишки зет? Пазарджичанка води, г-ца Кускунева… ваша съседка. Как да не я знаеш?
- Г-ца Кускунева!… - чудя се. - А бе на Кинчето да не е нещо роднина?
- Каква ти роднина те хванало?!… Тя, г-жа Кискинева, е самото Кинче.
По-нататък моят съгражданин ми даде още по-подробни сведения. Кинчето била свършила софийската девическа гимназия и ходила била негде в Европа да продължи образованието си, разбира се, на държавна сметка.
Учила била пение и езици. В онова време, както още и сега става, българското правителство, за да подготви образовани и добре възпитани жени за българските чиновници, да могат да им пеят и свирят, кога вечер се върнат уморени от работа, пращали биле бедни и хубавички моми в странство.
От тез щастливици била и Кинчето. Кога се върнала в България, назначили я учителка. Ала и година не учителствувала, късметът й излязъл. Как да не излезе късметя на такваз хубава и образована госпожица?
Поискал я адвокатът Кискинев, когото тя отначало не харесвала само за името му, ала по-после, кога научила, че печелел много, залюбила го до полуда. Женили се били преди няколко години. Канили ги в двореца на балове, на вечеринки, на приеми, въобще, биле между първите хора в столицата.
Г-жа Кискинева да бъде г-ца Кускунева, или Кинчето! - това не ми се вярваше. А пък защо ще ме лъжат хората? - мислех си и се радвах кат дете за моето хубаво Кинче. Радвах се, защото беше хрисимичко, добричко кат също ангелче.
Ще му се обадя, реших в ума си. Колко ще се зарадва, кат се научи, че съм аз!… Как да не се зарадва? Ами дет ядях за нея толкоз бой от децата, що я караха да показва раничката от Шаровия зъб…
Хрумна ми дори да й напомня тоз приятен спомен от детинското ни другаруване, ала реших да сторя това по-после, кога се по-добре опознаем. За първо време бях намислил да й се обадя, щом дойде в дюкяна ни, разбира се, не пред хората, защото може да я засрамя…
Чаках идването й с нетърпение. Кат на зло, минаваха недели и месеци, а Кинчето се не вестяваше. Даже край самия ни дюкян се не мяркаше. Друг път по няколко пъти на ден ще я видя да отива някъде, или да се връща, а сега - не.
Помислих си да не би да е заминала за някъде. Ала и друг ум ми дойде. Може да не минава край нас по същите причини, по които толкоз наши клиентки избягват понякога да ни посещават. Нацапат ти тефтерите с вересия, па те зарежат.
Какво да правят горкичките, кога не им стигат заплатите…
Към средата на велики пости г-н Мордохай имаше обичай да подсеща длъжниците си. Всеки ден ще прати с пощата или по някое момче едно-две писъмца, сметчици. По някой път праща ме и мене да нося тез сметчици.
До последния способ прибягваше, кога се увереше, че писъмцата му по пощата не достигат адреса си, както много често се оплакваха г-жи клиентките ни. Нали знаете, нашата поща в тез случаи е много нередовна?…
- Тодоре! - дума ми един ден г-н Мордохай. - Ще занесеш тази сметка на г-жа Кискинева. Ще гледаш да я видиш самата и да й я дадеш лично, защото мъж й е много лют, кискин човек… Ако направи някоя бележка, като, напр., че сметката била голяма или нещо не тъй писано, - нищо да не казваш. Чу ли ме?… Хората си плащат почтено, могат и да отбият нещичко…
Колко ме зарадва г-н Мордохай с тази поръчка! Дано да бъде сама! Мислех си: непременно ще й напомня! Обличам се по-приличничко, лъсвам си обувките и право на улица Абоба.
Излезе една засукана вакарелка, със запретнати до рамене ръкави, с мазно, потно лице.
- Госпожа Кискинева искам да видя, - казвам й.
Тя ме изгледа сърдито, измери ме от пети до глава, поизкриви си малко устните като че искаше да се смее или да ме хока за нещо. Ей сега, думам си, ще ми завика, какво имам с г-жата й, та искам да я видя. Не каза нищо. Види се, новото ми жакетче и лъскавите ми обуща я накараха да допусне, че мога да имам лице да изляза пред господарката й.
- Да влезе! - чух гласа на г-жа Кискинева.
Прие ме в салона си, съвсем официално. Види се, бе ме помислила за някой важен господин, дошъл да й прави визита.
Щом ме обаче зърна, позна ме и затова не пожела да ме удостои с честта на гостенин. Не ме покани да седна, нито пък сама седна.
Взема от мене сметката, нервно дръпна с ръка да съдере плика и почна да чете. Една минутка аз я гледах в очите и мислено я сравнявах с малкото, хрисимото Кинче.
Помъчих се да намеря общите черти между тази голяма дама и онуй сухичко, гладничко, мургавичко момиченце. Едвам-едвам можах да доловя нещо сходно в очите, в погледа й.
Защото г-жа Кискинева сега ми се видя малко недоволна от нещо, затова именно ми напомни Кинчето в моментите, кога я закачаха за раничката. И тогава тя тъй изкриво, с полузатворени очи гледаше, както гледа сега г-жа Кискинева.
Вижда се, госпожата имаше жур-фикс, защото бе облечена много богато. На стройната й талия бе прилепена елегантно ушита рокля от креп де-шин, бродирана с брюкселски дантели. Матовата нежна гушка бе прикрита от скъпа огърлица от някакви си драгоценни камъни.
- Ще кажете на г-н Мордохай, че аз тез дни сама ще мина да му платя, - сухо отсече важната дама и захвърли сметката на една малка трикрака масичка.
- Госпожо, аз искам да ви попитам…
Фразата си не можах да довърша от смущение. А от що дойде туй смущение? - и до сега не мога да си обясня. Като че езикът ми се схвана, мисълта ми се прекъсна.
- Какво има? - пита ме тя с остро недоумение като кога човек чака да чуе нещо страшно, нещо неочаквано.
Високомерният й поглед, що тъй бавно и тъй втренчено тя водеше по мене, от крака до глава, сега като че се смени с остър жест на недоумяващо любопитство.
- Нима не ме познавате? - обърнах си аз другояче питането, след като се малко посъвзех.
- Виж, до сега само таз чест ми е липсвала: с вас познанство да водя.
На последната си фраза тя направи остро ударение, като че с туй подчертаваше презрението си към мене.
Домъчня ми много, ала не се разсърдих на госпожата.
Дояде ме на мене си, дето не можах да намеря по-умна приказка, за да завържа разговора си.
Помислих една секунда и пак продължих:
- Аз ви познавам, г-жо!
- О, трябва човек да е съвсем дурак, за да не може да познае мущериите си, що тъй често влизат-излизат в дюкяна му!
Цяла кофа ледена вода се изля на главата ми За една секунда стоях вдървен като да бях халосан по темето с някоя дебела тояга. Смутих се, загубих ума и дума.
Кога се опомних, оскърблението й тъй ми догорча, че, помимо моята воля, в душата ми се яви остра дързост. Хрумна ми в главата: защо да й не напомня чия е дъщеря?…
- Вий не сте ли от Пазарджик?… На Кускунката дъщерята, Кинчето?…
Без малко щях да добавя:
- Дето показваше раничката от зъба на Шаро…
- Нахал! Вън! - извика г-жа Кискинева и ми посочи с ръка вратата.
Аз бързо излязох, съпровождан от хоканията и заканванията й:
- Простак! Невежа!… Аз ще кажа на мъжа си, той сам да ви разкаже моята биография…
- И добре да ви я разкаже, с всичките подробности, да я помните, да я не забравяте за цял живот!… - викаше г-жа Кискинева и тръшкаше след мен вратите.
***
Дълго време очаквах г-н Кискинев да дойде да ми разкаже биографията на жена си, както ме бе тя заплашила.
Не дойде, и слава Богу! Инак съвсем щяха да изфирясат милите и нежни спомени за хубавото, за хрисимото Кинче.
—————————-
сп. „Българска сбирка”, кн. 10, 01.12.1911 г.
