ПЪЛНОЛУНИЕ
превод: Татяна Любенова
ПЪЛНОЛУНИЕ
На ръба на пустотата се целувахме с тебе
и разговаряхме на прага на мълчанието.
И нека предстои нощта на отчаянието.
Зад нас са изгорените мостове…
Във бездната на нощна тишина не се люлеем.
И в пропастта на нямото небе не излетяхме.
И хляб достатъчно не си оставихме:
след полета все трябва някак да живеем.
Доказахме си, че и двамата сме още в облаци
и още можем в ясна полунощ да скитаме.
Месо червено със зъби не сме докосвали,
в природата на вълци още не приличаме.
Един друг пазихме се от внезапната беда,
опазихме се и да спрем навреме се заставихме.
И може би затуй завиждаме на птиците и котките.
А сивокосото чудовище остава още в нас…
——————————
***
Момиче цирково! Спокойно си сега
за блясъка на острието на илюзиониста.
И няма в тебе страх, ни суета.
Работите за удивление на всички - чисто.
Майсторът-магьосник добре те е научил,
любящо и с неистовата воля.
Знаеш ти къде и как камата ще забучи.
Страхът забравен е, в юмрука му е волята.
До съвършенство е доведен номерът
и от кутията ще си излезеш невредима.
Ах, ако можеше ножовете от вси страни
и във живота тъй да минат - мимо.
Когато знаеш где ще мине острието,
как да стоиш, та нараняването да избегнеш!
Когато са отрепетирани във битието:
падения, възходи, сбогувания, срещи…
Ала животът - той е номер смъртоносен,
от него няма по-суров илюзионист.
Съдбата ни осакатена цената ще е после
за страха, който ни пречи да работим чисто.
——————————
***
Това е сън - или това е есен?
Очарована ще викна:„О, синева!”
А насреща - пролетни бои -
във отворените ми докрай очи.
Това е миг - или е вечност?
А предсмъртният ден безконечност?
Сякаш преди края на света,
облаците в образи вървят:
в светлина осияни листа,
озарена черта в сребристо
над предзалезното небе,
се стопяват безшумно в нищото.
Сред суетния свят аз вярвам
само в тази, в тази загуба:
как бледнее вълшебната ми светлина,
и не мога да я задържа!..
——————————
***
… Живей отново. И пак от дълбините
гледай Слънцето, към него се стреми.
На теб годините, унили върволици,
прощавам аз за правдата на този миг.
Това е моят Миг. За всичко е Мерило.
И по скала отвесна пълзях към него аз.
И в пропасти се сривах. Но мамеше ме силно.
Той стана кръстна сила, опора в труден час.
Отхвърлена назад пак, подобно на Сизиф,
стремя се към върха, към тебе мигновение.
Да оцелявам безконечно така се уморих
и да умирам със мечта за възкресение.
И все по-трудно ми е. Ала избор друг
аз нямам, додето този миг е жив.
Защото даже падането полет е красив.
Сред руини и пепел съм готова:
на тънък слънчев лъч да се люлея
между два свята, в кладенчова глъбина.
И в тъмното да хващам бягаща надежда,
да вярвам смътно, че ще се завърне тя…
…Отново да живея…
——————————
***
на Н. Авербух
О, болката и трепета на всеки залез,
когато взираш се далече с глупава тревога:
не е ли слънцето завинаги залязло?
Завинаги - не е ли?
О, болката и трепета на всякое разсъмване,
когато със тревожност - ще се издигне или не? -
все гледаш към ръба на синьото небе,
където светлина едва струи…
О, смърт на отчаянието зло, спокойно,
скок в бездната от черен мост,
на моя сън във бездната -
страхът, че няма пак да се събудиш,
че вече е назад
незримата черта…
——————————
КАПКА
Преобърнат светът е свит до предела
в капката дъжд на позорчето мое.
Ако само душата се отдели от тялото:
в нея ще погледна като в прозорец!
Какво ще видя? На подгонена кранта,
непоправим, все напред и напред
върви, защото не може иначе,
след правдата пътува Дон Кихот.
С вик: „Разпни го!”, изцеленият сакат
съавтор иска да е на новите Голготи.
Пред човечността в човека
все повече са дълговете несъбрани…
А на прозореца капката дъжд едрее
и твърде малка за тежестта голяма,
отрони се като сълза безвреме,
да издържи тя сякаш сили вече няма…
——————————
***
Непознат ни е аромата
и вкусът на войната:
ние през петдесетте
сме били родени.
Но защо ли
сред суета, понякога,
на шумни гари,
сърцето тъга превива?
Сякаш вик отчетлив:
„Война, женички!”
Като удар във сърцето,
стига той за всички.
Глас на талянка…
Тръбите в ярост изпаднали.
И плачат славянките
под звука на марша прощален…
Мен ми е топло в постелята,
но все по-често сънувам:
как връстниците ми, в шинели,
товарят се във вагоните…
ПОЛНОЛУНИЕ
Мы целовались с тобой на краю пустоты.
Мы говорили с тобой на пороге молчанья.
Пусть впереди длинная ночь отчаянья,
И позади все сожжены мосты…
Мы не упали с тобой в бездну ночной тишины.
Мы не взлетели в пропасть немого неба.
Мы не оставляли разумную толику хлеба:
После полета жить;то мы чем;то должны.
Мы доказали, что оба на облаках
Мы еще можем качаться полночью ясной.
Мы не вонзили зубы в красное мясо,
Не уподобились мы в естестве волкам.
Мы сохранили друг друга от близкой беды,
Уберегли, заставили вовремя остановиться…
Может, поэтому зависть к котам и птицам
В нас продолжает чудовищем жить седым…
——————————
***
Циркачка в ящике! Спокойна ты
В мельканье лезвий иллюзиониста.
В тебе ни страха нет, ни суеты.
Работаешь на удивленье чисто.
Твой маг-партнер тебя тренировал,
Любовно и неистово неволя.
Ты знаешь, где и как пройдет кинжал.
И страх забыт, и в кулаке вся воля.
До совершенства номер доведен.
Из ящика ты выйдешь невредима…
Но если бы ножи со всех сторон
И в жизни так же проносились мимо!
Когда бы знать, где лезвие пройдет,
Как нужно стать, чтоб избежать увечий!
Отрепетировать все наперед:
Паденья, взлеты, проводы и встречи…
Но жизнь - смертельный номер цирковой.
И нет суровей иллюзиониста.
И платят изувеченной судьбой
За страх, мешающий работать чисто.
——————————
* * *
Это сон - или это осень?
Зачарованно крикну. «О, синь!»
А навстречу - весна красок -
Мне в распахнутые глаза.
Это миг - или это вечность?
Дня предсмертного бесконечность?
Будто перед концом света,
Облаков плывут образа:
Осиянные светом листьев,
Осененные серебристой
Предзакатной полоской неба,
Уплывают, бесшумно скользя.
И среди суеты я верю
Только в эту, в эту потерю:
Меркнет, меркнет волшебный свет мой,
И его задержать нельзя!..
——————————
* * *
…И снова жить. И снова из глубин
Смотреть на солнце и к нему стремиться.
Тебе, годов унылых вереница,
Прощаю все за правды один миг.
Тот миг. Мой миг. Мерило всех мерил.
К нему ползла я по скале отвесной.
Срывалась в пропасть. Он меня манил.
Он стал моим оплотом, силой крестной.
Вновь, как Сизиф, отброшенная вспять,
Стремлюсь я вверх, к тебе, мое мгновенье.
Устала бесконечно оживать
И умирать с мечтой о воскресенье.
Мне все трудней. Но выбора другого
Нет у меня, пока тот миг живет.
Мне дорог и в падении полет.
Среди руин и пепла я готова
На солнечном луче кататься между
Двумя мирами, как в глуби колодца.
Ловить впотьмах бегущую надежду
И смутно верить, что она вернется…
…И снова жить…
——————————
* * *
Н. Авербух
О боль и трепет каждого заката,
Когда с тревогой глупой смотришь вдаль:
Не навсегда ли солнце закатилось?
Не навсегда ль?
О боль и трепет каждого рассвета,
Когда с тревогою - взойдет иль нет? -
Глядишь туда, где по каемке неба
Чуть брезжит свет…
О смерть отчаянья спокойного и злого,
Прыжок в пучину с черного моста,
Пучина сна - и страх,
что не проснешься снова,
Что позади уже
незримая черта…
——————————
КАПЛЯ
Мир перевернутый сжат до предела
В капле дождя на окошке моем.
Вот бы душа отстранилась от тела:
Глянуть в нее, как в оконный проем!
Что я увижу? На загнанной кляче,
Неисправим, все вперед и вперед
Едет, затем, что не может иначе,
Едет за правдой сеньор Дон Кихот.
Криком «Распни!» исцеленный калека
Метит в соавторы новых Голгоф.
Пред человечностью у человека
Невозместимых все больше долгов…
Капля дождя на окошке набухла,
Слишком для тяжести этой мала,
И покатилась слезою, как будто
Выдержать больше не в силах была…
——————————
* * *
Не знаком нам запах,
Вкус и цвет войны:
Мы в пятидесятых
Были рождены.
Только почему нам
Средь сует порой
На вокзале шумном
Сердце жмет тоской?
Будто крик все внятен:
«Бабоньки! Война!»
И на сердце вмятин
Хватит всем сполна.
Голосок тальянки…
Трубы впали в раж…
Плакали славянки
Под прощальный марш…
Мне тепло в постели.
Но все чаще - сон:
Сверстники в шинелях
Прыгают в вагон…
