МУЗИКА
Седмици наред той вървеше из улиците със забит в земята поглед. Като човек, който търси нещо изгубено.
После дойде изведнъж развръзката.
Вечерта, когато жена му се върна вкъщи, той не каза нито дума. Погледна я само изпод вежди, извади из джоба си някакво моливче и започна да го върти между пръстите си.
А тя влезе усмихната, разтвори бялата врата на стаята си и застана пред огледалото. Беше цяла посипана със сняг. По шапката и по косата й светеха капчици от разтопените снежинки. Миг по-късно гардеробът скръцна и тя се яви отново в тъмносинята рокля, с която ходеше из къщи.
Седнаха да вечерят. Един срещу друг, както всяка вечер. Тя му подаде хляб. Той не забеляза това, а взе оставения до чинията си нож и се вгледа вторачено в надписа на острието му.
Докато седяха край масата, никой от двамата не проговори. Ядоха мълчаливо, бавно - една тежка вечеря, като след погребение на близък човек.
След вечерята те влязоха почти едновременно в голямата стая с пианото. Тя запали лампата и стаята потъна в зеленикава дрезгавина. През копринения абажур течаха студени лъчи, по черния лак на пианото димеше зелена мъгла.
Тя отиде до прозореца и спусна завесата. Когато се обърна, той седеше вече в едно кресло, скрит зад някакъв вестник. Листата на вестника потрепваха. Върху отсрещната стена играеше пламъка на горящата печка.
Беше съвсем тихо, само ударите на тежкия стенен часовник в ъгъла капеха със страшна яснота сред тишината, която ставаше все по-непоносима.
Изведнъж вестникът падна от ръцете му. Не, той го хвърли и в същият миг очите му се впиха в нейните.
Лицето му беше бледно. Челото му - набраздено с бръчки.
- Ти пак си се срещала с него? - попита глухо мъжът.
- Да, - отвърна спокойно и почти с досада жената.
- И до кога ще продължава това?
- Не зная.
Тя седна пред пианото, дигна капака му и в мекия полумрак се разля порцелановият блясък на клавишите. “Хорото на гномите” от Лист сред зловещото мълчание
на стаята. Звуците идеха сякаш от самите й пръсти, тънки и прозрачни, окъпани в музика.
…Някакъв неин познат от ранните юношески дни. Беше я срещнал случайно, след като не бяха се виждали години. Припомни й, че я обичал някога. Тя се засмя и не каза нищо, след това те започнаха да се срещат често. Из глухите и пусти улици, потънали в сняг.
Вечер, когато хората се превръщат в сенки и образите им не могат да се познаят в тъмнината. Разбира се, тя никога не бе го обичала и никога не можеше да го обича.
Идваше в уговорения час, само защото беше обещала да дойде. Слушаше го с насмешка. И той, все пак, й говореше за своята любов - призивния, които се срещат във всеки евтин роман.
Когато се разделяха, тя преставаше да мисли за него - до деня, в който трябваше да се видят отново. Една вечер нейният мъж ги забеляза. Отначало с учудване, после с едно смътно съмнение, проблеснало за миг в главата му.
Те не го видяха. Попита я по-късно кой е бил тоя човек. Тя се изненада. Един познат. Ала тоя отговор не прогони съмнението му, не разбули загадката, която растеше в душата му.
Минаваше ден след ден и той живееше под непрестанния гнет на мисълта за изневярата на жена си. Знаеше, че тя продължава да се среща с другия, а не можеше да разкрие нищо.
Тая негова безпомощност го измъчваше още повече и мъката му градеше най-чудовищни нелепици. Ако той можеше да види отнякъде жена си, с каква студенина слушаше тя думите на непознатия, би се успокоил веднага и би потънал отново в безразличието на своя тих и равен живот. Обичаше ли я той? Не. Неговата ревност се раждаше из онова първично чувство на господар, който пази своята собственост.
И липсваше, може би, един лек тласък, за да рухне всичко. Веднъж му казаха това, което той знаеше вече. Достойнството му бе уязвено. Избухна скандалът. Тя му обясняваше, че тоя човек й е съвсем чужд. Той я питаше, защо продължава да го среща.
И наистина, защо продължаваше тя да се вижда с другия, когато можеше да скъса всеки миг с него и тая раздяла нямаше да остави дори най-малката драскотина в сърцето й?
От състрадание? От поласкано самолюбие? От желание да разсее еднообразието на своето безцветно съществуване? Или, може би, и от трите тия чувства, съединени и превърнати в някакво неясно опиянение, което замъгляваше нейния разсъдък и я караше да следва пътя на едно невинно, ала опасно приключение.
Ако тя разкриеше пред познатия всичко, ако му разкажеше за безумните подозрения на мъжа си, той би се сбогувал в същата минута и то завинаги. Той я обичаше с такава беззаветна любов, че можеше да не я вижда още дълги години.
И без това, тя живееше почти обезплътена в неговата мисъл, за да не иска от нея да бъде живата героиня на една семейна драма. За него беше достатъчно само едно: да знае, че тя е щастлива. Тогава той би отишъл на другия край на земята и би бил честит човек.
Така, между двамата съпрузи израсна съвсем незабелязано една неразрушима стена: оная тайна вражда, която постепенно се превърна в открита омраза. Той я дебнеше, за да я уличи в престъпление, и се озлобяваше, че е безсилен да се бори с измамата.
Тя го ненавиждаше, защото беше недостоен за нейната вярност и защото търсеше лъжата, когато истината бе пред очите му. Ала тя ненавиждаше не само него. Започна да мрази и другия, който дотогава й беше безразличен - да го мрази смъртно, и тъкмо затова да го среща по-често, за да помрачава радостта му със своята тържествуваща жестокост.
И кой знае, може би, ако се явеше някой трети, тая малка жена, която свиреше сега в късната тишина на стаята, би се влюбила истински в новия мъж, за да отмъсти и на двамата…
Из черния ковчег на пианото се надигаше буря. Защо тая музика му се струваше сега така банална и така противна, сякаш се лееше из ръждясалите тръби на някаква улична латерна? Някога нейните звуци подскачаха като малки весели джуджета и стаята се превръщаше в слънчева гора.
Да, там играеха смешните гноми от приказките, възкресени за живот от ръцете на добрата фея. Той се радваше на гномите, които ръсеха цветя, гледаше унесено феята, която беше негова жена. А тая вечер? Нямаше слънчевата гора, нямаше малките чудни гноми, нямаше добрата фея.
Той стоеше заключен в пещерен мрак, беше пленник на някаква проклета вещица, която го омагьосваше с адските чарове на една дяволска музика. Около него се виеха прилепи, цвъртяха в ушите му, увисваха на гроздове по гърдите му и смучеха с вампирска жажда кръвта му.
- На тая история трябва да се тури най-сетне край!- изкрещя мъжът и скочи от креслото.
Жената се изправи. Обърна се и се облегна о пианото.
В очите й горяха зли пламъчета.
Няколко мига двамата стояха един срещу друг - мълчаливи, тъмни, готови да започнат борбата.
- Какво искаш от мен? - изсъска тя и лицето й погрозня от гняв.
- Да престанеш да се срещаш с него!
- Ти не можеш да ми отнемеш това право!
- Мога, защото си моя жена! Чуваш ли?
- Не съм твоя! Ти не ме заслужаваш!
- А чия си?
- На никого!
- Не, ти си на всички мъже! Такава е кръвта ти!
- Какво искаш да кажеш? - попита задъхана тя.
- Искам да кажа, че си готова да тръгнеш след всеки, който те поласкае!
- Не те е срам!
- Това не е първият мъж, на когото се отдаваш!
Ударът беше неочакван. Стаята се завъртя пред очите й. Лицето й стана съвсем бяло.
- Подлец! - извика с разтреперан глас тя. - Значи ти си допущал това? Крил си го в мисълта си, още преди да започна да се срещам с тоя човек?
- Допущал съм го, да! А сега го вярвам!
- Подлец! - извика още по-високо тя.
Нейният вик му удари плесница.
Той стоеше настръхнал. С изскочили от бяс очи.
- Мерзавец! Махай се оттук!
Тогава в ръката му лъсна нещо черно. Като въглен.
Тя изписка и закри лицето си.
Никой не чу гърмежа. Не го чу и тъмнокосото дете, което спеше в съседната стая.
За миг жената остана неподвижна, сетне тялото й се отпусна, политна и удари клавишите. Невидимите струни на пианото изкрещяха бурно, разкъсано. Последният такт на музиката, която си отиваше завинаги от тоя дом.
————————
сп. „Българска мисъл”, брой № 6, 1932 г.
