СПАСИТЕЛЯТ
По цялата страна пропълзяха слухове и мълва за това, че се е явил Месия. Все по-често и по-често от Йерусалим пристигаха пришълци и разказваха за чудесата, станали пред техните очи.
Събираха се на малки групи и шепнешком говореха за необикновения човек, когото именуваха Месия.
Всички ги слушаха с внимание и им вярваха, защото идването на Месия се очакваше отдавна. Когато пък напомняха и за писаното по тоя повод в свещените книги, всички радостно се усмихваха и си казваха: - „Това е Месия!”
В тая страна живееше и един юноша. Изпълнен с дълбока вяра, той събираше в дома си бедните пришълци, дошли от Йерусалим и ги караше да разказват за Спасителя: за чудесата, които Той вършеше и за речите, които произнасяше.
И колкото повече слушаше, толкова повече в сърцето му се разгаряше желанието да види самия Спасител. Той мечтаеше за това ден и нощ и пред очите му се носеха образа на Спасителя, пълен с кротост и непостижима доброта.
Струваше му се, че скръбта и страданията, които бяха овладели душата му, ще изчезнат завинаги, щом само види божествения лик на Месия. Обаче, все още не се решаваше да напусне своята родина и работата си, от която се прехранваше, и да иде там, където неговата душа се стремеше.
Една нощ, след като бе сънувал странен сън, той внезапно се пробуди. Не можеше да си даде ясна представа - в що именно се състоеше тоя сън. Чувствуваше, обаче, само едно - че някой властно го викаше при себе си.
Разбра, че сам Спасителят го призовава. В нощната тъмнина той взе решение. Стана, облече се, взе тоягата и без да се обади някому излезе от къщи, където още всички спяха, и тръгнаха по пътя за Йерусалим.
Всичко наоколо бе залято от ярките лунни лъчи. Той вървеше бързо. Измъчваше го мисълта, че може да отиде твърде късно и да не види Спасителя. Понякога му се струваше, че ще се заблуди и никога не ще стигне в Йерусалим.
Но в такива минути той си спомняше, че лъчезарна звезда на небето бе посочила пътя на три царствени особи, които бяха тръгнали да се поклонят на Божествения Младенец. При тая мисъл на душата му ставаше светло и леко и стъпките му уверено се отекваха по каменистия път.
Така вървя той няколко часа, докато се съмна. Той видя пред себе си хълмисти възвишения и далечни планини. Настана горещ ден. Яркото слънце немилостиво обливаше земята.
Тежки капки пот се стичаха по посърналото му лице. Празничното облекло, което бе опаковал и носеше на плещите си, почна да му тежи. Реши да го продаде в най-близкото село и с получените пари да си купи храна, за да подкрепи силите си.
Скоро, обаче, срещна един просяк, спомни си думите на Спасителя и му даде своето облекло. Понякога му идваше мисъл да се върне, или поне да спре за няколко часа под сянката на дърветата, но всякога едно вътрешно чувство на неспокойствие го гонеше напред.
Колената му трепереха, нозете му се подгъваха, но той вървеше без почивка напред. Отдавна още силите му биха изменили, ако не го поддържаше страхът, че може да закъснее и да не види лъчезарния лик на Спасителя, за Който той тъй отдавна мечтаеше.
Най-сетне той стигна до една малка къщурка на самия път и със заплитащ се език помоли жената, която стоеше на прага, за глътка вода.
Тук силите му го напуснаха и той безчувствен падна на земята. Когато отново дойде на себе, почувствува се пак бодър и силен.
Първата му мисъл бе - не е ли късно?
Скочи, за да види слънцето. То още стоеше високо. Не се бе минало много време, откакто бе загубил съзнание. В тая минута в стаята влезе жената, която го бе подслонила.
Тя разказа за себе си, че е жена на римски центурион, който силом я откраднал от родния дом, и че тя сега много се измъчва, усамотена, далеч от своята родина.
Днес, напр. мъжът й трябвало да прекара целия ден в Йерусалим, понеже в тоя ден Пилат Понтийски насрочил изпълнението на присъдата над трима престъпника.
И още много разказа тя, без да обръща внимание, че той нетърпеливо очаква, кога тя ще спре да говори.
С ускорен ход той се отправи за Йерусалим. Над земята вече се спускаше вечерта. Дърветата шепнеха нещо помежду си, като че ли поверяваха едно на друго това, което ставаше на земята.
Далеко, почти над самия град, бяха нависнали тежки, грозни облаци. Когато ги видя, сърцето му трепна в някакъв непонятен страх.
Само веднъж още той се спря пред вратата на града. Видя голяма тълпа хора на малкото възвишение до града. Цялата тая тълпа шумеше тъй високо, че той още отдалеч чу хулни гласове.
Над тълпата, високо във въздуха, се издигаха три големи кръста, които рязко се очертаваха на тъмния фон на небето.
Изведнъж в тая минута слънцето се показа на хоризонта и с ярки, кървавочервени лъчи заля цялата възвишеност. Копията на стражата блеснаха зловещо в тъмнината. Те изглеждаха обагрени с кръв…
По пътя, срещу му, вървеше пътник с неравни, неуверени стъпки. Той се спря и запита непознатия, какво става тук. Но, като надзърна в лицето на тоя човек, в ужас се стъписа - то бе обезобразено от страх и неизказано страдание.
Още повече се изненада той, когато непознатият се впусна да бяга, като че ли след него се носеше нечиста сила. Юношата му извика нещо, но непознатият не се обърна, а бягаше все по-далеч и по-далеч.
На юношата се струваше, че е видял по-рано някъде този човек и най-сетне си спомни, че това е Юда Искариот, с когото неведнъж се бе срещал в родния си град.
Юношата се обърна и погледна на кръстовете, обагрени като с кръв от ярките пурпурни лъчи на залязващото слънце.
Най-напред погледна на кръста, който стоеше в дясно, след това - на тоя в ляво и най-сетне погледът му се спря на човека, разпънат на средния кръст, но лицето на тоя човек той вече не можеше да разгледа.
И той мина край тоя кръст и се отправи в града, за да търси Спасителя, когото вече не можа да намери…
———————–
сп. „Духовна нива”, брой № 6, 06.1940 г. превод: Д. С
