КОМПЮТЪРЪТ
Месец ноември изтичаше, а Иван Максимов още не беше изпълнил обещанието си, което даде на свои бивши ученици и колеги в едни по-добри времена. Но животът често си прави шеги и не всяко обещание става истина.
Октомври беше прекрасен, лятото продължаваше, учебната година започна нормално, присъствено, и всички решиха, че така ще продължи. Да, ама не. Скоро след това пандемията отново се усили и държавата бе принудена да наложи строги ограничения. Това обърка плановете и на наскоро пенсионирания учител по български и по руски език Иван Максимов.
Още от дете обичаше приказките и литературата, а в пети клас се влюби в руския език. В осми клас изпита същото топло чувство към френския, по-късно направи и него своя специалност. А плановете му не бяха кой знае какви. Прекратил трудовите си отношения с министерството, учителят намери приложение на многото си свободно време в книгите. Този път опита сам да напише нещо. Изпод перото му излезе обещаваща книга, повестта „Съзаклятниците”, посветена на освободителните борби на българите в родния му край. Вдигна се шум, честитиха му, интервюираха го от национално радио, но Максимов запази скромността си и не се впечатли много от вниманието, което предизвика. Той и по-рано си гледаше съвестно работата, без много да отчита похвалите и критиките. Но когато училища и читалища от близката до града община Л. го поканиха на среща с читатели, не можа да откаже. Проведе първата си среща с тях в най-голямото село, К., и остана впечатлен от интереса на хората. Явно неслучайно се смяташе, че там културата е на почит. Имаше намерение после да посети близкото село Л. и постепенно да обходи цялата община. Но училищата затвориха, другите учреждения затегнаха мерките и посещението се отложи. На 2 декември обаче Максимов най-после се реши да отиде до Л. Предния ден бе сменил летните гуми на колата със зимни и се почувства готов за ново приключение. Уговорката по телефона с Ива, негова ученичка някога, а сега библиотекарка, си оставаше. И се сбъдна.
Пристигна в читалището около 16.00 часа, написа посвещение, подари книгата си и седнаха на по-спокоен разговор. Не минаха обаче и пет минути в приказки, когато Ива се изправи и рече:
- Трябва да нагледам децата.
Максимов тръгна след нея, не искаше да остава сам, и в съседната зала попадна в друг свят. Компютърната зала, днешната светая светих на библиотеките. Това беше някога винаги пълната читалня, но времената се менят, хората също.
Подредени в дълга редица към широките прозорци, гледащи на изток, пред осем компютъра седяха осем деца, всички с маски на лицата. Бяха в училищна възраст, от 6 до 16 години. Изглеждаха така, сякаш са от всички класове, едно от друго по-големи.
Беше тихо, само тук-там от нечий компютър излизаше звук от електронна игра. Веднага се набиваше на очи, че малките бяха влезли в програми за игри, а големите бяха предпочели фейсбук, където разглеждаха профили, четяха кореспонденция и сами пишеха с приятели.
- Калояне, привършвате ли вече? - обърна се Ива към едно от двете големи момчета.
- Да, госпожо. Още малко… - отговори запитаният, без да вдига глава, и отново потъна в чата.
- Добре. Приключвайте, времето изтича.
- Сега - рече пак Калоян и започна бързо да пише.
Другият по-голям потребител, 14-15-годишен, вдигна за миг очи, погледна Ива и Максимов и мълчаливо продължи да се рови в мрежата. Всички останали мълчаха и гледаха като омагьосани в екраните си. „Това е - помисли си бившият учител - ново време, нови хора, нови средства. Така и ще бъде…” После вниманието му привлече друго едно момче, около 10-годишно, което досега седеше близо до масата с натрупани книги, но бързо стана и отиде при другото голямо момче.
- Георги, ти ми обеща десет минути, помниш ли? - обърна се малкият към него.
- Добре де - без да го погледне, измънка големият.
- Ами айде де!
- Добре де - повтори Георги по-високо и, вече излязъл от унеса, продължи:
- Сядай.
- Ами стани де!
- Ей, голяма си драка! Ама нали си мой човек, какво да те правя…
И той стана, протегна се като след сън, а малкият чевръсто се намести на стола му.
Маскимов въпросително погледна Ива и тя се почувства задължена да му обясни:
- Това са деца от социалния дом. През лятото всеки ден от 10 до 11.00 часа идват на компютрите, но сега, през учебната година, идват по-рядко, след уроците. Всички са ученици, всеки ден пътуват до близкото село с училищния автобус.
- А този малкият?
- А, Мирчо ли? И той е ученик, но е от друго село, отдалеч. Тук е ратайче, помага в къщата на бай Кольо Млекаря, знаеш ли го? Там живее, там яде, там спи… И учи с нашите ученици, с тях и пътува.
- Не знам кой е Млекаря, но то е ясно. А как е попаднал тук?
- Стара история. Преди две лета в селото му били дошли две ромски талиги. Търсели бай Кольо, искали да купят две телета, мъжко и женско. В едната талига бил Мирчо - бос, чорлав, само с едни гащи на задника. Той веднага се запилял с двамата пастири на чорбаджията, показали му кравите и телетата, обора, къщата, двора, кучетата. Вързали му едно пиринчено звънче на кръста и той не го свалил, докато баща му го потърсил. Тогава Мирчо рекъл нещо, което втрещило всички:
- Искам да остана тук!
- Въх! - изпъшкала майка му, едра, бавна жена, с накриво завързана шарена кърпа на главата. - Чу ли го, Асене?!
Асен, бащата, когото наричаха и Курта, се позасмял объркано, но не знаел какво да отговори.
- Бе ти защо мълчиш? - скастрила го жена му, после се обърнала към момчето:
- Ти луд ли си, бе?
Мирчо надул гайдата, смесил сълзи и сополи и хукнал назад към широката поляна, при телетата и новите си приятели. Видели се в чудо всички там. После провели оживен разговор и като истински дипломати Курта и бай Кольо стиснали ръце - един вид, сложили подписи под договора.
- Ще го храниш, ще го обличаш, ще ходи на училище и ще му даваш по някоя джобна пара, така ли? - за трети път попитал Курта.
- Точно така - кимал утвърдително бай Кольо. - Имам нужда от още един помощник в къщата. На тебе пък ще превеждам по 200 лева на месец.
Това, последното, особено се харесало на Курта и той доволно потривал ръце. И така момчето останало тук и аз мисля, че се чувства много добре. Впрочем баща му също дойде след известно време да работи в чифлика на Млекаря.
- Мирчо, значи - рече Максимов.
- Ох, само името му е Мирчо! Иначе е луд за девет села.
Отново завързаха разговор за учебната година, а малкият сърфист из нета използва времето, за да си набави информация и да погледа тук-там из шарените сайтове.
- Нова епоха май идва - поде Максимов. - Кой е мислил, че училището ще се премести у дома?
- Да, обстоятелствата го налагат - съгласи се Ива. - Временно е така.
- Всичко временно накрая става постоянно - замислено продължи Максимов. - Е, не всичко де… Ще видим.
- Да, ще видим. Предстои.
Умълчаха се. Максимов се отпусна на един стол и потъна в мислите си. Те не бяха добри, не бяха и лоши, но тревожеха ума му. Макар и закратко, той също попадна в мелницата, наречена по-късно онлайн обучение. В неговата прогимназия го обявиха на 12 март, а на 16 то вече се водеше. За пръв път в България! Нарекоха го още ОРЕС - обучение от разстояние в електронна среда! Беше много трудно. Всичко се преустрои в движение. Обучението се премести във фейсбук, във вайбър и месинджър, а понякога и по телефона се налагаше да се изпитва. Работеше се със смартфони, с таблети и компютри. Създаде се впоследствие обща платформа, с която работата тръгна по-леко. Нарекоха я „Тиймс”. Всеки учител получи код за всеки свой клас, така се упражняваше и необходимият контрол. Тук възникна нов проблем. Учениците, които разполагаха с дигитални устройства, не изпитаха кой знае какво затруднение. Но тези, които нямаха? На тях куриери доставяха учебните материали на хартия. Новите уроци, упражненията, задачите… После се връщаха на учителите. Стана сложно. Понякога се получаваха разминавания на материалите в двете посоки. Постепенно стана ясно, че приблизително нормално обучение може да се води само с добри дигитални средства.
Къде попадна Мирчо в цялата тази история? Вече ученик в 4. клас, той я преживя изцяло. Заедно със свой съученик от социалния дом получаваше на хартия учебните материали сутрин, а вечер ги връщаше обратно, прочетени и изпълнени, доколкото е успял. Социалният дом бе осигурил отлична връзка с училището и учителката на Мирчо всеки ден знаеше как се справя той. Но ето че бай Кольо реши да се премести в зимната си къща в близко село и да напусне Л., където е социалният дом и където пристигаха материалите. Ами сега?
С всичко това Максимов бе запознат от Ива, приседнала до него. Максимов се отърси от някакво вцепенение и сякаш се събуди.
- Мигар този ученик няма да може да продължи образованието си през зимата и през втория срок?
- Точно така.
- Ха, виж ти! А той иска ли?
- Иска момчето, говорила съм с него.
- И сега? Кой ще му носи книжата?
- Има една жена, която работи в Л., а живее в новото село на бай Кольо. Съгласила се е да взима материалите от социалния дом, после да ги връща там, но проблемът е, че не пътува всеки ден. Работи по някакъв график и прескача ден или два. Така връзката между момчето и училището се къса и той вероятно ще изпадне от схемата. А той иска да продължи, но ще има само неприятности. Такива ще имат и родителите му, защото училището е задължително на неговата възраст. Въобще един куп проблеми се очертават. Заради този коронавирус…
- Заради тая чума! - вметна Максимов. Много му се искаше да продължи с „чумата да я тръшне тая чума”, но се въздържа.
Ива подкани децата за последен път и всички тихо се изнизаха през отворената врата. Последен излезе Мирчо. Това даде възможност на Маскимов да го разгледа отблизо. Момчето бе нормално развито за възрастта си. Имаше правилно телосложение, ходеше бързо, някак припряно и леко наведен напред. Очите му - светлокафяви, малко безлични, леко луничав, с белег на долната устна и с един счупен зъб. „Луд за девет села” - спомни си Максимов. Главата - остригана до кожа, кръгла, топчеста. На двете бузи - малки следи от лоша пигментация, вероятно от непълноценно хранене в миналото.
Всички поеха в своите посоки. Мирчо - към дома на бай Кольо, децата - в социалния дом, Максимов - към града, а Ива си остана на работното място.
На връщане Максимов караше спокойно, искаше да се наслади на прелестните природни картини. Възлезе бавно на височината Другомащица, която стои като последна крепост пред Л. от югоизток, отби се на метри от билото и излезе от колата. Пред очите му се разстла поречието на Тополница, изпъстрено със зелени горички по двата бряга, с тучни поляни, живописни рътлини и меки заоблени хълмове. Пътят се виеше долу в ниското, а реката лъкатушеше само на метри вдясно от него. Високи тополи съзря пред съседното село, до тях орехи с жълти неокапали листа, по-надолу - череши с червена и оранжева окраска. Красота. Очите на учителя я попиваха, а гърдите с наслада поемаха свежия въздух. „Господи - мислеше човекът - всичко е дело на ръцете ти! Това, което ти си сътворил, ние не можем дори да опишем. Когато напусна този свят, Господи, моля те отсега да ми позволяваш от време на време да виждам тези картини. Ти знаеш как да го направиш, Господи!”
На другата сутрин Максимов се събуди рано, набързо оправи всичко около себе си и седна пред компютъра. Старият DELL му служеше вярно вече четири години и той нямаше намерение да се разделя с него. Стартира устройството и докато чакаше то да зареди всичките си програми, погледна през прозореца. Навън бе влажно и мрачно, миришеше на дъжд, който идваше от югозапад. Хоризонтът се беше преместил от далечните Родопи до близките възвишения около града. Сиво и тягостно.
Максимов влезе във фейсбук и безцелно зачете нови и нови публикации. Едно и също всеки ден, но днес сякаш не разбираше какво чете. Прочиташе го само с очи, без да го осмисля. Изведнъж стана и потърси телефона си. Преди да го включи, видя на екрана му, че часът е 7.50 и го остави. Отиде в кухнята, приготви си закуска, изми всичко след нея и в 8 и 15 взе отново телефона. Облече се и излезе. В главата му нещо порасна, но още не беше подредил детайлите си и чертаеше стъпките си в движение. Вървеше към офиса на мобилния оператор, на който беше абонат, но не стигна до него. Пътьом се отби до два магазина за употребявани телефони на улица „Търговска”. Видя и чу това, което го интересуваше и забърза към своето училище.
Още щом прекрачи прага на „Свети Седмочисленици”, обля го топла вълна, сякаш се върна у дома след дълго отсъствие. Дворът с широкото футболно игрище, със свалената мрежа на волейболното, с новите мрежи на баскетболното отново го изпълни с благи мисли. Тук минаха последните 14 години от живота му, пълни с мили спомени.
Спря до липата в малката градинка пред входа на сградата и се облегна на ствола й. Тук понякога водеше часовете си по литература - той прав, а децата насядали на четирите пейки наоколо или направо в тревата. Блажени години! „Господи, нима това свърши?” - рече си тихо и тръгна към стълбището. Сложи си маската, бутна вратата, влезе и вляво от него го спря роботът автомат. „Моля, приближете се за измерване на температурата!” - чу се глас от вътрешността му. Максимов застана на педя разстояние от малкия екран и там се появи надпис 36,1 градуса по Целзий. Значи е здрав, слава Богу! До робота имаше модерно устройство, което изписа на екрана си „Моля, дезинфекцирайте ръцете си!” Учителят подложи дланите си една по една под пръскащото устройство. То ги сканира с фотоклетката си и ги обля с кратка, но наситена струя.
Въпреки че училището беше затворено от един месец, вътре се поддържаше обичайният ред. Охранителят му махна от будката, защитена отвсякъде с дебели стъкла, и отговори на поздрава му.
- Директорът и заместниците са горе! - каза и се зачете в някаква наредба.
Максимов не си губи времето, нито това на бившите си колеги. Почука на вратата на помощник-директора по административните въпроси и дори не изчака да чуе отговор. Натисна бравата и влезе.
- А, г-н Максимов, добре дошъл! - посрещна го помощникът Минчев. Стана, сложи маската си и с жест го покани да седне. Двамата се познаваха отдавна, уважаваха се. Беше им приятно пак да се видят, но не се ръкуваха, а седнаха един срещу друг, на противоположни страни на стъклената маса. Новите условия бяха наложили нови отношения между хората.
- Казвай - поде Минчев. - Знам, че не ходиш само да казваш „Добър ден” тук или там. Познаваме се, нали?
- Така е. Питам те сега какво стана с твоя проект да се бракуват миналата година старите компютри от кабинета по информатика? Между тях имаше и два лаптопа, нали?
- Да, имаше. Вече ги няма обаче. Съставихме миналата година съответните протоколи и ги подарихме на дом за възрастни хора.
- Жалко - издума Максимов, после добави: - Е, щом е за възрастни хора…
- А ти какво беше намислил? - продължи помощникът.
- Остави, не питай, вече е все едно…
- Добре, няма. Но като те познавам, знам, че си намислил нещо добро.
- Може би. Извинявай! Благодаря ти за информацията. Приятен ден!
- И на тебе, г-н Максимов! Отбивай се!…
- Добре. Не ме изпращай!
Излезе на улицата с объркани мисли и тръгна унило по десния тротоар. Стигна до офиса на оператора си, сложи маската и влезе. В ранния час нямаше още клиенти. Младо момиче веднага го посрещна засмяно:
- Какво ще желаете?
- Моля Ви, госпожице, оставете ме на спокойствие да разгледам телефонните апарати. После можем да говорим.
- Добре. Ако искате нещо да разберете, насреща съм.
- Благодаря.
На дълга редица покрай стената под красиви стъклени витрини бяха наредени нови апарати, кой от кой по-хубав. И кой от кой по-скъп. Цените - от 100 до 2 000 лева.
Максимов знаеше, че по-скъпите са и по-надеждни и се съсредоточи върху цените от 200 лева нагоре. Видя всичко, което го интересуваше, каза довиждане на момичето и излезе на улицата още по-обезсърчен. Дори не свали маската, а бързо се запъти към магазина за лаптопи на булевард „България”. Преди години от него беше купил своя и бе доволен от работата с него.
Собственикът, млад човек, около 35-годишен, внимателен, с изпитателен поглед, с хитро притворени очи, както му се видя, го посрещна радушно. Познаваха се.
- Заповядайте! Нещо по-ново ли търсите?
Търговецът си е търговец, той е длъжен да предложи и ако може, да продаде стоката си.
- Да. Искам да разгледам, но ти ще ми помогнеш. Става ли?
- С удоволствие!
И се спряха подред на всичко, което имаше на витрината, а тя беше богата. Половин час едва им стигна да прегледат апаратите и Максимов да чуе важното за моделите, които му харесваха. Накрая се спря на два и уточни най-важното.
- Значи за „ДЕЛ” искаш 400, а за „ЛЕНОВО” 600?
- Да, правилно сте разбрали!
- Добре, благодаря ти! Пак ще намина.
- Винаги сте добре дошъл!
Трети път Максимов удари на камък. „Нищо не става - рече си и тръгна към пазара. - Ама и аз съм един филантроп!… За хиляден път се захващам с нещо добро и за хиляден път се убеждавам, че само с желание не се постига нищо. Карай да върви, така е било писано…”
След половин час влезе под навесите на кооперативния пазар и характерната атмосфера му помогна да забрави разочарованието си. Хора, стоки, салтанати - цял панаир! Панаир на изобилието. Чушки, домати, грозде, екзотични плодове от всички краища на света. Самата гледка радваше сърцето на бившия учител и той не пропусна да си спомни как преди трийсетина години цялото това изобилие не беше и сънувано.
- Максимов, как си бе, човек? - стресна го познат глас.
Обърна се - Георги Войнов. Стар другар, бивш офицер, а сега управител на охранителна фирма. Бившият военен и сега беше си останал стегнат, строг, организиран, дисциплиниран. Винаги облечен добре, с вкус, но без превземки. Бизнесмен. Познаваха се от ония времена, когато Максимов - току-що дипломиран висшист, бе изпратен в школа за запасни офицери, а после дълги години ходеше запас в полка на Войнов. Станаха приятели, защото си приличаха. Войнов, какъвто военен беше, такъв и бизнесмен стана - човек на думата, на реда, на отговорността. Бе загърбил партийните пристрастия. Впрочем, Максимов никога не го беше чул да изразява политическа позиция, гледаше си бизнеса и добре се справяше.
- Ще пием ли по кафе? - попита Войнов след обичайния поздрав.
- Знаеш, че аз кафе никога не пия! - напомни му Максимов.
- Знам, затова ще те черпя каквото пожелаеш.
- Да де, ама май всичко е затворено - нали виждаш този вирус какво направи…
- Ей там, при Часовниковата кула, има открито кафене. Студ - не студ, ще издържим 10 минути! Отдавна не съм те виждал.
- Да, няма да ни уплаши времето. Нали помниш как спахме в снега една нощ на зимните учения?
- Всичко помня - засмя се Войнов и седнаха на открито.
От дума на дума, стигнаха и до дигиталните технологии. Максимов разказа на другаря си всичко за Мирчо и за пръв път призна пред някого, че се е заел да му намери компютър.
- Но да бъде лаптоп, той е най-доброто решение - рече накрая.
Докато го слушаше, Войнов се подсмихваше на неговия плам, по едно време се замисли закратко, накрая разпери ръце и рече:
- Все същият си, вгледан в доброто!… Дано успееш!
Разделиха се като стари бойни другари. Само който е бил войник, знае какво означава това.
На другата сутрин Максимов не бързаше да стане от леглото. Това се случваше рядко. Лежеше с ръце под главата и с поглед, забит в тавана. Съпругата му, учителка също, се готвеше да влезе в онлайн часовете си. Мина покрай него, видя го замислен и влезе в другата стая. В 8 и 40 свърши първият час и тя отново надникна в спалнята. Максимов беше пречупил пръстите на лявата си ръка, а с дясната броеше върху тях. Той не я чу, слушаше себе си:
- Аз и Гогов по 100 прави 200. Димчев дали ще се съгласи? Ще се съгласи. Я да видим сега…
И той отново зачука по пръстите си, като си говореше полугласно. Съпругата му го остави. Тя знаеше, че когато се заемеше с нещо важно, той се изключваше от света. Влезе в следващия си виртуален час, а той се изниза тихо през вратата.
След половин час се върна със светнали очи и първата му работа беше да си намери телефона. Набра номера, изчака сигнал и започна:
- Здравей, Ива, за Мирчо искам да те попитам нещо.
- Питайте…
- Мисля, че можем да намерим компютър. Лаптоп.
- Е, браво! Това е новина!
- А ти можеш ли да се срещнеш с учителката му и да я попиташ дали е готов да работи с такива устройства?
- Дадено!
Максимов отново излезе. Денят беше петък, пазарен, и възнамеряваше да се разходи. Вместо това се ограничи с магазина за компютри и излезе оттам видимо уверен в нещо. Останалата част от времето премина като всеки Божи ден.
Вечерта бившият учител седна пред телевизора и се загледа в новините на ТВ „Европа”, той гледаше най-често нея. До централната новинарска емисия имаше още час и половина, когато седна да вечеря. Беше видимо доволен.
- Май точно навреме се заех с тази работа! - рече си и подхвана яденето. Бе чул от екрана, че мерките срещу Ковид-19 се затягат, хранителните магазини остават с часови пояси за пазаруване, социалните патронажи разширяват дейността си и все подобни ограничения. А учениците твърдо остават в условията на неприсъствено обучение.
- Точно навреме, точно навреме! - припяваше си Максимов и си легна след филма с леко сърце. Добре би било обаче да изслуша и късните новини.
На другата сутрин отново позвъни на Ива.
- Говорих с г-жа Янкова - ясно се чуваше в слушалката на телефона. - Каза, че лаптопът е най-доброто средство за обучение онлайн. А най-добре е да бъде лаптоп с инсталирани микрофон и камера.
Максимов свали телефона от ухото си. Притвори очите си и обхвана челото си с дясната ръка. Смути го това изискване. Не знаеше дали така няма да се вдигне цената. Накрая все пак намери сили да благодари за информацията и приседна на дивана. Отново ли се задаваше провал? Точно си мислеше, че е решил въпроса, и ето ти ново двайсет! Ама няма да е двайсет!… Двеста отгоре ще е! Ами сега?!
Събота и неделя Максимов изкара как да е. Ходеше унил из дома си, излизаше рядко, с никого не се срещна, с никого не говори. И без друго улиците, по които скиташе, бяха пусти. Редките минувачи бяха с маски дори и на пътя. В магазините - задължително!
В събота по обяд отиде с колата до близката бензиностанция. Поръча бензин за 20 лева и влезе в обекта.
- Маската, господине! - стресна го гласът на касиерката.
- О, извинете! Сега!
Излезе, взе маската от колата и влезе да плати.
- Приятен ден! - изпрати го служителката.
- И на Вас, госпожо! - отговори машинално и се прибра у дома.
В понеделник сутрин за трети път посети магазина за компютри. Докато вървеше към него, загрижено мислеше дали ще му предложат подходящо устройство, дали това няма да е прекалено скъпо, ще стигнат ли парите, които с толкова усилие събраха… Влезе и поздрави.
- Добър ден!
- Здравейте, господине! - посрещна го собственикът. - Вие май вървите заедно с новините, всеки път ги носите със себе си.
- Какви новини? - намръщи се Максимов. Не му беше до загадки.
- Не много добри.
- Така ли? И какви са?
- Цените, господине, цените! Не гледате ли телевизия?
Тук Максимов чу това, което бе пропуснал заради филма. В петък вечер пред телевизионната аудитория социалният министър, синдикалисти от КТ „Подкрепа” и КНСБ, както и мастити представители на Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България, почти във форм?та на Комисията за тристранно сътрудничество, бяха очертали икономическите и социалните последици от продължаващата пандемия. Задаваше се криза, бизнесът трябваше да реагира.
Макроикономическите проблеми Максимов изслуша като насън, но ясно запомни следното:
- В последно време рязко се увеличи търсенето на дигитални устройства. Търсят ги ученици и учители, бизнесмени, търговци, прекупвачи, транспортни фирми, спортни клубове - всички. Ние не смогваме да внасяме, а правило за всеки търговец е повишаването на цените при засилено търсене. Лаптопът, който преди Ви показах, е вече със 100 лева по-скъп. Бизнес. За да разширим вноса, трябват ни нови инвестиции. Вдигаме цените и така…
Максимов вече не слушаше. Търпеливо изчака продавача да млъкне и попита с пресъхнала уста:
- И този лаптоп нямаше вградени микрофон и камера?
- Да, нямаше.
Новината, лоша по същество, сякаш успокои Максимов. Струваше му се, че ако имаше тези екстри, щеше да бъде по-разочарован.
Той напусна магазина с наведена глава и се зарея по улиците без никаква цел и посока. Съзнаваше добре, че проектът му се проваля. Закъсня, не успя да организира нещата, не можа да сглоби пъзела. Жалко! Още един ученик, останал извън системата. Но какво да се прави? Образованието струва пари! Нищо безплатно няма на този свят.
Ядосан на всичко около себе си, Максимов не усети как стигна до дома си. Останалата част от деня му премина вяло и с нищо не можа да се освободи от обзелия го негативизъм.
Мина така още един ден, а на следващия учителят пак излезе. Близо до бизнесцентъра го срещна Войнов. Офисът му бе наблизо.
- Как си? - без заобикалки го попита бившият военен, защото с просто око се виждаше, че другарят му няма настроение.
- Никак. Ходя си ей така.
- Ходиш си, значи? А знаеш ли на какво приличаш?
- На какво? - стресна се Максимов.
- На търговец, на когото са потънали гемиите.
- Е, карай!…
- Какво е това „Е”? Я се стегни малко!
- Добре де, сега ще ме хокаш ли?
- Слушай, ела след два дена в офиса ми. Да не забравиш? Сега имам работа, трябва да вървя.
- Добре, добре, не те спирам! - примирено рече Максимов. Тръгна си, а в главата му се рояха мисли: „Какво става? Нещо май не е наред у мен… Така ми се струва, като слушам приятелите си. Само това остана - да ме съжаляват и да ме канят на разходка, белким се разтуша!” Пообиколи улиците, позагледа се в магазините за дрехи, купи си закуска от баничарницата до Часовниковата кула. Прибра се. Вечерта изгледа мачовете, филма, накрая се улиса в популярна телевизионна поредица, свързана с историята. И така два поредни дни. На третия реши все пак да се отбие до офиса на приятеля си. Около 10 часа излезе. Не му се ходеше твърде, затова се въртя по улиците до 11 и чак тогава се упъти натам. Спря пред офиса, поколеба се, но отмина. Не му се влизаше. Едно и също ще чуе за здравето и настроението си. Не му се слушаха грижовни думи.
На ъгъла на бизнесцентъра имаше магазин за компютърни аксесоари. Спря пред витрината и се загледа. Минута-две, не усети колко време мина, но изведнъж го стресна глас отвисоко:
- Максимов, хайде бе, човек! Къде се губиш?
Обърна се. От третия етаж Войнов му махаше с ръка.
- Ох, издебнаха ме! - рече си. - Няма мърдане! Качвам се…
Повика асансьора и след минута беше в приемната на приятеля си.
- А бе човек - подбра го той още от вратата - ти от късмета си ли бягаш?
- Какъв късмет? - трепна учителят.
- Сега ще видиш - запъти се Войнов към шкафа в дъното на приемната. Извади обемиста кутия с думите:
- Това е за тебе!
- А с какво съм го заслужил? - недоверчиво поклати глава Максимов.
- Точно така, заслужил си го! Хайде, отвори го де! Ей, за броени минути щеше да ме изпуснеш! Имам самолетен билет и след малко тръгвам за летище София. Нали трябваше да дойдеш още вчера?!
Максимов не слушаше. Той бе замаян. Пакетът се оказа един почти нов лаптоп Lenovo.
- Това за мен ли е?!
- Да, прави с него каквото намериш за добре!
- Но ти знаеш защо го искам, нали?
- Знам, приятелю!
- Значи подаръкът за ученика ще е от тебе!
- Не! От теб ще бъде! Ти си двигателят на цялата работа. Теб видях първо радостен и устремен към едно добро дело. После те видях как се разболя от мъка, че се проваляш… И оттам насетне вихърът завъртя и мен. Не можех да те оставя така. Не познавам тези ученици, с които си се заел, но познавам теб. Щом ти го искаш, значи и те заслужават. Стар е, но е здрав и ще изкара още 6-7 години.
- Благодаря ти, Георги! - За пръв път го наричаше така от дълго време. - Не знаеш какво направи за мен!
- Знам, приятелю! А сега ти направи същото за учениците - разприказва се Войнов. - Какво да ти кажа, отдавна бях решил да си купя ново устройство. Щях да го изтъргувам или да го включа в цената на някоя сделка. Можех и просто да го оставя в заложната къща на първия етаж и да си прибера парите, след като го продадат. Но заради теб смених цялата постановка. Явно така е било писано.
Максимов още не вярваше на очите си. Но увереността постепенно го обзе, а с нея дойде и мисълта за нещо важно. Подвоуми се, но все пак реши да попита:
- Извинявай, но има ли камера и микрофон?
- Разбира се, че има!
- Слава Богу! - изпъшка Максимов. - Боях се, честно казано.
- Хайде, отивай при благотворителното си дело, че и аз трябва да тръгвам!
Разделиха се задълго, но като още по-добри приятели.
Максимов не губи време. Същия ден следобед запали колата и след час беше вече в дома на бай Кольо, за да види Мирчо и да го зарадва. Докато чакаше стопанина да доведе момчето, той се питаше как така стана, че когато бе отдаден изцяло на каузата си и търчеше като луд от човек на човек, от магазин на магазин, нищо не се получи. А после, когато реши, че се е провалил и се отказа от идеята си, изведнъж работите се наредиха от само себе си. „Неведоми са пътищата Господни!” - само това си помисли за финал и най-после се отпусна.
Привечер, когато пътуваше обратно към дома, всичко изглеждаше различно. Пътят блещукаше от започналата да замръзва дневна влага и му напомняше за коледните светлинки по прозорците на къщите. Една такава светлинка запалиха и в благодарното сърце на Мирчо. Беше трудно, но си струваше!
Стана му леко, ведро. Позасмя се и завъртя копчето на радиото. Съвпадение или не, оттам се чу плътният глас на Богдана Карадочева: „Ако до всяко добро същество застане поне още едно…”
Моторът припяваше. Пътят към дома ставаше все по-кратък.
До Коледа оставаха само три дни.
