СПОМЕНЪТ
Столичният адвокат Иванов се върна късно в хотела, съблече се бързо и легна на чистото, пружинено легло. Този беше най-добрият хотел в малкия провинциален град и в него гостуваха тия, чието присъствие беше събитие за скромните провинциалисти.
Той бе дошъл тука на оглед по едно дело и, след приятната вечеря, на която бе поканен от свои политически приятели, бързаше да си отпочине, защото рано сутринта го чакаше дългият път.
Пердетата не бяха спуснати и луната сипеше своята мека розова светлина в стаята, където осветяваше на срещната стена една картина на весел летен пейзаж.
По улицата минаваха група младежи, някой от тях акомпанираше на китара, а другите пееха хубавата, но тъжна Лермонтова песен:
В небесата тайнствено и чудно
спи земята в тоя тихи час…
Сребрист тенор някак тържествено се издигаше над другите гласове; възземаше се по-високо и, преплитайки се чудно със замечтано-тъжния тон на китарата, губеше се в тишината на нощта, догонвайки сякаш някоя летяща в безпредела мечта…
Сърцето на Иванова затуптя бърже и той почувствува изведнъж и в него да прозвучава някакъв тъжен акорд…
Споменът за неговото юношество, за младенческите години, преизпълнени с безгрижна веселост, с нежност, щастие и мечтателни нощни часове възкръсна в съзнанието му.
И в също такъв малък провинциален град прекара тия си години той, тъй също с китара под рамо и компания весела обикаляше в среднощен час.
Пленителните майски нощи ги галеха със своя сладостен хлад и - седнали до реката, вглеждаха се в чистото небе, вслушваха се в тихия ромон на водите, а после подемаха някоя песен…•
Безвъзвратно отлетели щастливи часове!… Суровият обществен живот, където няма май, блянове, китари и мечтателен ромон на тихи води, вледени със своята студена делничност неговата душа.
Песните отстъпиха място на пресмятанията и хладния разсъдък, а мечтите трябваше да бъдат погребани с първия несполучлив брак… Така морето поглъща всяка лодка, останала без кормило, във време дори на малка буря!…
И едва сега, след 15 години от своето нещастие, едва сега, в тихата нощ и при спомена на безгрижната младост, той почувствува силно в душата си всичкия ужас на своя живот.
Доброто му обществено положение, което си бе създал с похвален труд, сега му се виждаше тъй бледо пред неговите безгрижни, весели и мили младини и пред онова нещастие, което скоро бе забравил, погълнат от своята работа…
Живеят хората на този божи свят, идат отнякъде и отиват някъде… Началото и краят са две непроницаеми нощи, между тях е ден - и този ден е човешкият живот.
Но какъв е този ден? Светъл летен ли, или мъглив есенен? Уви! - той е светъл за малцина, или… за никого не е. Но защо са тези страдания, толкова много и тъй разнообразни, напоени със сока на смъртта?…
Иванов се чувствуваше вече извънредно уморен, тишината на нощта почна да го плаши някак си и той се помъчи да заспи.
И изведнъж нова мисъл нахлу в неговото съзнание. - Споменът - ето всичката злочестина на човека. Ако можеше завинаги, безвъзвратно всяко нещастие да се забравя… Ако рой спомени не ни смущаваха тъй често!…
Уви! - нещастията в миналото, които оставяме зад ceбe си, винаги са пред нас!
Уви! - тъжни спомени често посещават душата и тя изнемогва често пред тях!..
Наблизо стражарска свирка рязко процепи тишината на заспалия град…
——————–
сп. „Българска сбирка”, брой № 3, 01.03.1911 г.
