ВДОВИЦА
превод: Христо Панайотов
Стихотворение в проза
Аз я видях. Мъчителна безсъница покриваше нейното, като восък жълто лице. Тя беше боса, дрехите й в безпорядък. Държеше на гърдите си своето бозайниче дете.
Косите й, някога толкова черни и гъсти, сега бяха побелели, разбъркани, замотани падаха на нейните очи.
Тя никого не погледваше - и детето, с разпалените си, безумно гледащи очи, не погледваше. Шепнешком говореше на себе си, говореше за него, умрелия.
Погълна го ужасната река, завлече го в един от своите въртопи, дето и загина… Боже, каква жестока смърт!…
Той беше красив, трийсетгодишен, мускулест, силен, също като че издялан от бронз: отгледа го, възроди го благоуханният въздух на родните гори, слънцето, дъждът и веселите напеви на вятъра.
А сега… Навярно, подбуден от инстинкта за самосъхранение, той с всички сили се е борил против водата, хвърлил се, мъчил се… Навярно, той е извикал, и яростен, предсмъртен вик е раздрал неговите гърди…
После всичко е замълчало … утихнало… Тя нищо не чува. Като остър нож се е врязала в мозъка й роковата мисъл: Сега вече край на всичко, на обезпеченото някога• парче хляб за нея и детето й. Силната му някога ръка е безжизнена сега, домашното огнище изгаснало, пуста е постелята.
През вратата влазя нуждата, мизерията: Върви на полето, слаба жено; пищи ли студения вятър или сутренната мъгла пронизва ли ти костите, ти върви на полето с лопата и мотика в ръка.
Сама си сега, никой не ще те поддържа.
Иди, иди на оризените ниви, тези страшни оризища, дето горещото слънце безпощадно пече главата, дето дишат ядовити миязми.
Твоята работа не трябва да ти се струва мъчна, не по силите ти задача.
Ти ще понесеш и своята свръхчовешка умора, пробуждана от тази неостъпна, заплашваща те мисъл за утрешния ден, ще я понесеш и търпиш за детето си, за старата си къща, и за насъщното парче чер хляб…
Вечерна дрезгавина се спускаше все по-ниско към земята, жените, насядали вкъщи по пода и пейките, благочестиво станаха на крака за молитва.
Тя спря да говори на себе си, тя се умори и разсеяно почна да туря в люлката малкото си дете. Жените, наляво и дясно от нея, шепнеха: „Богородице, дево, радуйся…”, а тя строга и сурова, падна, на колене пред малката люлка на детето.
——————
сп. „Българска сбирка”, брой № 1, 01.01.1901 г.
