ПОСЛЕДНИЯТ ВОЙНИК

Любомир Йорданов

Бай Иван беше последната забележителност на селцето, обрамчено с върби и тополи  до Дунав. Някога селцето било село - с пълно с деца училище, с пристанище, на което спирали кораби и с кайсиеви градини, хилядите слънца на които топлели даже сомовете в дунавските подмоли. Но всичко беше замряло - хората се бяха стопили, училището зееше разбито, пристанището бе зеленясало като изхвърлена на брега мида, а кайсиевите дървета бяха излетели през комините на къщите, в които още тук-там се мяркаше живот. Непредал се в догарящото като свещица селце сякаш беше останал само бай Иван. За пръв път го видях на един лов край Дунав, на който ме поканиха приятели. Районът бил много красив, със скътани под клонести върби плажове и храсталаци, пълни с фазани и бекаси, казаха. Така и се оказа. Събрахме се - гости и местни ловци до пристанището, реката лениво миеше брадясали от водорасли кейове. На юг се простираха ниски хълмове с буренясали лозя. Въздухът лепнеше от сладост на грозде. Крякаха фазани… „Ще изчакаме талисмана ни - бай Иван! Близо стогодишен е, но без него лов не почва”, обяви водачът. „Повечето сме от града, то в селото хора не останаха. Малкото по-млади пият от зори, а нощем крадат. Не стават ни за работа, ни за веселба!”, обясни председателят. Докато се запознавахме, по пътя се зададе нисичък възрастен мъж в избеляла туристическа винтяга с метната през рамо стара, лъсната до блясък пушка. „Аз съм бай ви Иван - може да ми викате и дядо, и чичо, кой както иска!”, подаде ръка той. Огледах го изненадан - очаквах ветеранът да е  немощен старец, дошъл да ни пожелае слука, а този беше усмихнат и изпънат като войник на парад, с червенобузо лице и пъргави очи зад дебелите лупи на очилата. Никак не приличаше на столетник.

- Какво зяпаш, момче?! На 95 съм! Ама не се давам на тия младежи! - засмя се бай Иван и посочи местната група. „Младежите” - повечето на по 60-70 години, някой попрегърбени и  накуцващи, свиха скептично устни. Жилавият дядо разпали любопитството ми и щом  поехме  из храсталаците, тръгнах до него. Старецът наистина се оказа боец, вървеше  изправен, без да избързва, нито да изостава от другите. Очите му шаваха зад диоптрите и оглеждаха  туфите с трева, от които от време на време изхвърчаха с крясъци фазани. Гръмнаха и първите изстрели… Но на мен старецът ми беше по-интересен от стрелбата и използвах всеки възможен момент да поговоря с него. Пък и той се оказа сладкодумен. За около час тегели край реката научих дългата му, преплела световни събития и обикновени човешки грижи биография. Разказа ми за детството си - „беднотия до шия”, каза, с майка, баща и двама братя в къща-плетарка. И работа от сутрин до вечер по нивите на по-богатите, защото единствената им келява нивица не хранела и едно гърло. После дошла войната, Втората световна, и заминал на фронта. Бил свързочник, оцелял, а когато се върнал властта вече се била сменила. Животът станал друг. Още в казармата се запалил по автомобилите и изучил двигателите им, почнал работа в кооперацията, после  в автосервиз, станал му и шеф. Намерил си и жена - още била ученичка, но голяма хубавица. Създали две дъщери… Когато ловът приключи, седнахме  на една опърлена от слънцето полянка и извадихме мезета и вино. Докато другите разискваха стрелбата и падналите фазани, бай Иван продължи да дипли живота си. Сватбата с ученичката в онези години се оказала страшен проблем. Не заради възрастта й, а заради политиката. Той вече бил кадър на новата власт, която се обявила против богатите и частната собственост, а бащата на момичето се оказал най-заможният човек в селото - с много земя, добитък, вършачки. Когато властта почнала да прибира нивите,  тъстът му не дал своите. „Тогава се научих да пия. Преди не близвах!”, засмя се старецът. Цяла седмица пил той с тъста, кана след кана от гъстото дунавско вино. Пили, плакали, пак пили и накрая тъстът склонил да се откаже от имотите си. „Правя го заради вас, рекъл. Аз съм се клел в Бог, цар и Отечество, вие сега се кълнете в червено знаме и вождове… Но това един ден ще свърши, да знаеш. Всичко се мени. И накрая остава най-важното - дом, семейство, деца, земя, чест  - това, за което един мъж живее и умира. Не искам да ви преча, моето време свърши, вие живейте вашето”, казал тъстът. И дал всичко в стопанството. Бай Иван заживял в неговата къща, копал лозето, садил градината, грижел се за жена си и дъщерите, те пък го дарили с четирима внуци. Добре живели, но жена му починала. Останал сам, но не изоставил двора и къщата. А накрая, както предсказал тъста му, времето пак се сменило и му върнали земята. „Но вече няма кой да оре и сее, хора не останаха… Аз работя, колкото мога - двора, лозето, кошерите. А есен паля колата и обикалям деца и внуци - пръснати са из цяла България - от Петрич до Русе. Нося им грозде, круши, мед и вино от родния дом, да не го забравят”, въздъхна ветеранът. „Каква кола бе, бай Иване!?” изумях отново. „О, бай ти Иван е шофьор за чудо. Пришпорва един „Опел” - столетник и той като него. Кръстосва България. Някой полицай ще получи удар като види ЕГН-то му”, подхвърли  един от ловците. Изглежда, изчерпили темите за лова, и останалите се включиха в разговора ни. Оплакаха се че районът им бил изоставен и забравен от всички, даже и от държавата. Селцето споменавали само понякога в новините след някой нагъл обир на възрастни хора. Но на бай Иван никой не посягал. „Той е емблемата на селото. Всяка година го викат в София или областта да му връчат  медал, седи до министри и депутати… Покрай него говорят и за селцето, чува се, че тук още има живот!”, каза председателят. Посмяхме се, вдигнахме още няколко наздравици и си тръгнахме. На сбогуване бай Иван ме покани да му гостувам. „Ще половуваме, ще опиташ и виното ми!”, обеща. Обадих му се след два месеца  и отново пристигнах край Дунав. Разходихме се с пушките край реката. Аз държах повече да го слушам, а и той, като че ли не искаше много да стреля. Виното му наистина беше вълшебно - младо, огнено, кипеше като лава в каната. Букет - отел и виола. Едното тежко, силно, мъжко грозде, другото - нежно, ароматно, като женски дъх. Така се прави и вино, и семейство, и живот, каза бай Иван. Домът му - поожулен от ветровете, беше голям, с колони и тераса към пътя, явно строен от състоятелни, с усет към красивото хора. Чухме се още няколко пъти, а след Нова година пак му гостувах - за лов на патици. Случихме суров зимен ден. Снегът беше близо метър  и  студът го бе стегнал като цимент. Докато стигнем реката, пак заваля, на парцали. Изви се и вятър и заусуква снега в непрогледни завеси. Бялата пелена омота всичко наоколо и загубих ориентация за време и посока. „Няма страшно! Връщаме се!”, викна ми бай Иван. И срам не срам поех по дирите, които старецът прокарваше в преспите като трактор. Стигнахме до селото капнали и нахлухме с трясъка на вледенените си дрехи в стаята, където печката бълваше топлина. Посгряхме се и седнахме на масата, домакинът сложи каната с вино. „Това не е страшно! Тук край реката, зимите едно време бяха жестоки. Като задуха от север кошавата, пробива стените. Но на фронта беше по-лошо”, отрони ветеранът. И ми разказа как в последните боеве край Драва го пратили с трима свързочници да възстановят прекъсната линия. Опънали кабела, дали връзка, но на връщане попаднали под обстрел. Шрапнелите свистели, съсичали дървета, изравяли ями и вдигали стълбове пръст във въздуха. Двама от войниците били ранени, с приятеля му ги помъкнали, но паднал снаряд и помлял ръката на другия. Иван свалил колана, овързал рамото на момчето, оставил другите  ранени в  близка яма и поел към ротата си. Снарядите продължавали да се сипят, нощта покрила всичко с мрак и загубил път и посока. Спрял тогава и се заслушал в пукотевицата на боя. Немските автомати лаели като кучета - рязко и неуморно. От българските позиции глухо кашляли пушките. „Нямахме шмайзери, бяха ни дали  едни манлихери, стари, но много точни и далекобойни”, спомни си бай Иван. Така по морзовата азбука на изстрели и пламъчетата на пушките Иван пълзял, залягал, влачел ранения, но стигнал до своите. Доброволци върнали и другите двама. Всички оживели, а по него нямало и драскотина от куршум. После стана, отвори касата, в която беше прибрал пушката и измъкна стара пирографирана войнишка кутия. В нея върху парче кадифе лежаха дузина ордени и медали. „Ето този ми е за спасения войник, отрязаха му ръката, но оцеля. Живееше в едно село край Русе, когато ходех да видя внуците се отбивах и при него, и при другите от взвода. Но вече ги няма, останах само аз”, пророни ветеранът. „Толкова хора си заминаха, а аз останах. За какво ли ме пази съдбата ли, Господ ли - не знам”, въздъхна старият войник. „Сигурно защото имаш още работа да вършиш. Тая къща, двора лежи на ръцете ти, в селото те тачат. А покрай теб и държавата за селото се сеща! Ти си пак като войник - пазиш селото да не изчезне”, усмихнах се аз.

- Пазя аз… Разкостиха всичко! Политиците грабят държавата, апашите мишкуват из къщите… Е, на мен не посягат, ама не от уважение, страх ги е от пушката зад вратата! - поклати глава старецът и надигна чашата с вино. - Наздраве! Да сме живи и здрави и да се виждаме все така - на маса и на лов. Защото мъжът, да помниш от мен, е войник, и ловец. Независимо дали носи пушка и стреля. За какво иначе живеем, ако не да гоним - едни слава, други наука, трети - пари, власт, жени… Който каквото иска да вземе от живота. Но колкото повече искаме, толкова по-малко ценим и пазим  истинските си богатства - хората край нас и тази земя, която ни крепи и търпи…

След седмица заминах командировка. Уж за малко, но работата зацикли. После епидемията от Ковид връхлетя света и затвориха гари и летища. Когато се върнах, още в първите дни позвъних на бай Иван. Телефонът звъня дълго и накрая чух женски глас. „Аз съм дъщерята на бай Иван. Няма го татко! Погребахме го!”, каза жената. Замълчах, а и нищо не можех да кажа от буцата в гърлото. И тя разказа. Една вечер на съсед му прилошало. И нали  линейките трудно стигали по изровените пътища до селото, бай Иван качил комшията в „Опела” и го откарал до „Спешна помощ”. Когато се прибрал, заварил къщата си изтърбушена. Крадците били разбили вратите и касата с оръжието. Отмъкнали парите, спестени от фронтовашката пенсия за внуците, пушката, бойните ордени и медали… Полицаите дошли, оглеждали, мерели, снимали и се заканили да хванат обирджиите. Но не ги открили. „Всички знаят кой краде в селото. Само полицията - не!”, изплака жената. След кражбата бай Иван оклюмал. Не за парите. Имал си всичко, но разбитата му къща и кражбата на медалите сякаш изскубали от корен духа му. Посърнал и се затворил в стаята. Спрял и да се храни и издъхнал тихо и незабележимо. Изказах съболезнования и попитах може ли да дойда, да сложа цвете на гроба му. „Ела, сега аз съм в къщата. Гледам двора, градината, кошерите - всичко, което обичаше”, отвърна жената. В събота още по-тъмно, както тръгвах за лов, поех с колата към Дунав. Беше вече април, времето се стопляше, отворих прозореца и подложих лице на вятъра. Нощта летеше срещу мен, разсичана от фаровете, отвъд които всичко тънеше в мрак. Когато стигнах пред селото, спрях. В тъмнината, завила с дебело одеяло света, нищо не светеше и не се чуваше. Нито лай на кучета, нито гласове, нищо… Тишина като в пустош… Само високо в небето избледняващите вече звезди се мержелееха като искри от дулата на далечни пушки, чийто гръм щеше да стигне до земята след стотици, хиляди години. И ми се стори, че някъде там из падините и хребетите на нощта бай Иван пълзи под воя на метеори и напредва към небесните траншеи, приютили другарите му. Останал сам и не успял да опази всичко, за което живееше, старият войник се беше преместил към позициите, които вече бяха заели приятелите му. И беше оставил неспечелените битки тук долу, на нас, невоювалите войници. Просветващите звезди постепенно изчезваха… Бай Иван вероятно ги виждаше там горе, но ние тук тънехме в тъмница и как щяхме да  разберем накъде да вървим, кой е свой и кой чужд, на кого да вярваме и от кого да се пазим?

Старият войник сигурно ни казваше нещо от горе. Но гласът му  също като звездите беше вече на стотици години далеч.