Любомир Йорданов

Фиу… фиу…фиу!   Птичите криле изсвистяха  над главата му като ножове и насякоха стегнатия студ… Коле Ранчин не успя дори да вдигне двуцевката преди ятото патици да изчезне в омотаното в мъгла утро. Парчетата мраз, нацепени от птиците, се посипаха по него, надраха небръснатите му скули и се провряха под полушубата чак до гърба му. Студът стискаше в юмрук гърдите му и дъхът му едва си проправяше път през вкоравените като гумените ботуши дробове…

- Майка му стара, къде съм тръгнал в това кучешко време?! - изпсува наум Коле и размърда залепналите си върху пушката ръце, сякаш да се убеди, че още не е ледена статуя. Пръстите му в ръкавиците от овча вълна, бавно като събудени от сън, се раздвижиха и щом ги усети, измъкна шишето с мерло от вътрешния джоб и дръпна дълга глътка. Виното, премръзнало и то в крайдунавския върбалак,  първо вледени гърлото му, после пламна като наръч сухи клони, метнати в жарава. Огънят изпълни гърдите му и плъзна  из скованото му тяло. Старецът разкърши рамене, тропна с крака под накачулените от сняг върби на метри от реката и се почувства жив и дишащ.

- Ама и аз съм идиот! - изсумтя Коле и надигна отново шишето. Виното се плъзна този път леко като шейна по проправена пъртина и вдигна с още няколко градуса пламъка в гърдите му.

- Действа ваксината! Действа! - усмихна се Коле Ранчин и пъхна внимателно като ценно съкровище шишето обратно. Бъчвата с мерло в мазето му отдавна беше известна като „ваксината” и бе толкова търсена и употребявана, че се налагаше даже да крие, макар и да не беше скръндза, по някое шише за крайни нужди. Превръщането на тъмното и гъсто като зайча кръв вино в  лекарствено средство беше станало в кабинета на личния му лекар - приятел на сина му, където беше потърсил помощ преди години. Прехвърлил вече петдесетака и усетил непознати болежки в кости и стави, Коле се беше явил стреснат при джипито и поискал преглед и лечение, за да се чувства пак здрав като камък. След обстоен преглед и пълни изследвания обаче докторът го беше  потупал по рамото. „Чичо Коле, ти си по-здрав и от мен, че и от доста младежи. А това, дето те наболява тук и там е от годините. След 50, ако нищо не те боли, да знаеш, че си мъртъв!”, засмял се бе лекарят. А на предложението да му предпише все пак нещо, че по телевизията, препоръчали противогрипни ваксини, джипито със смях беше отвърнал: „Ти имаш най-добрата ваксина. Онова мерло, дето всяка година пием със сина ти, гони и вируси, и болести и  всякакви лоши мисли!”. Така тръгна приказката за ваксината на Коле Ранчин и чудодейните й качества. И тази сутрин като излезе още сънен с пушката, в сковалия всичко наоколо студ, Коле не забрави да мушне в пазвата си шише вино.  Жена му, която друг път го гледаше изпод вежди и пустосваше щом метне на рамо „Ижовката”, този път сама го беше събудила и натирила преди да зазори на лов за патици. „Децата ще идват, всичко си имаме, ама не е лошо да им сготвим и една патица със зеле. Че с тия техни бройлери и биохрани, направо прозрачни са станали!”, разпореди още предишната вечер бабата. Тя открай време малко говореше, когато не джавкаше по него, но пък шеташе за трима. А най-често мърмореше за лова, дето всяка събота и неделя по-коварно от чужда булка отмъкваше мъжа й  и го връщаше по тъмно, премалял, кален до уши,  но със светнали очи, а нерядко и с походка на верев от прекомерната употреба на „ваксината”. Коле нямаше навика да се подчинява на женски разпореждания, дори само заради опазването на мъжката чест и достойнство, но тая сутрин, след подканата й само завъртя глава, ей така, колкото за авторитет и се изниза навън. Знаеше, че от тоя лов няма никакъв смисъл, но не искаше да я разочарова. Снощи, след заръката, се почуди дали да не се обади на Гошо Котев от горната махала да дойде с него, но се отказа. Гошо, също като жена му Котевицата, беше едно лапацало, щеще да му надуе главата с приказки. Хеле пък откакто синът им Радо взе сина на Гошо в тяхната фирма, Котевци през ден минаваха при тях - това да донесат, онова да оставят, сякаш те си нямаха всичко. Не млъкваха и много го изнервяха. Малко му беше мърморенето на бабата. Снегът на улицата, макар и неутъпкан  не беше много,  но отвъд крайните къщи по пътя към реката северният вятър - „кошавата”, беше накамарил преспи като планини, из които едва газеше, а на места и потъваше  до кръста. Затова до брега на реката не усети студ, но когато разрина място за укритие между превърнатите в бели замъци крайбрежни аморфи, студът го стегна като в менгеме. А после от най-дълбоките пазви на Дунав неочаквано заизвира гъста мъгла и  затрупа с копи бяло и влажно сено всичко наоколо. На педя от очите му не се виждаше нищо. Само крясъците на ятата патици и гъски в реката подсказваха, че този леден свят край него не е замръзнал по прокобата на зъл магьосник, а е пълен с живот. Нарядко над  главата му профучаваха птичи крила, но погледът му така и не можеше да стигне по-високо от клоните на върбите. И нямаше как да гърми по нещо, дето въобще не вижда. Затова за съживяване сред кучешкия студ Коле посягаше през пет-десет минути към шишето в джоба. „Май няма да се отсрамя дори с една патица!”, даде си сметка след час тъпчене на място той. С бабата от месеци говореха само за идването на децата по Нова година. Синът и снахата им бяха обещали да погостуват по-дълго, когато през лятото доведоха за няколко дни внуците. Синът им Радо беше компютърджия в голяма американска фирма в София. Печелеше добре, което беше видно и от хубавите дрехи и от лъскавата кола, с която идваха, но работеше и в събота, и в неделя, пътуваше и по целия свят. Поради което все по-рядко виждаха и него, и внуците. „По Коледа ще дойдем за повече и ще останем и за Нова година, че и за Ивановден,!” бяха обещали със снахата и те се готвеха за празниците по-усилено отколкото за сватбата им преди години. Старата направо не беше на себе си от радост, беше почнала да лъска къщата още от ноември и я изчисти и подреди поне три пъти. В залисията си даже забравяше да вика по него. От всяка пенсия заделяха по 20 лева, които сменяха после при пощаджийката в чисто нови лъскави банкноти и бяха събрали 100 лева за внуците. И без друго не можеха нищо да им купят в селския магазин, пък и малките имаха дрехи и играчки от цял свят. Но искаха да им дадат на ръка новичките банкноти, да ги целунат и да им кажат „Да си купите каквото искате - от нас!” Толкова се надяваха да дойдат, а то… Внезапна пукотевица откъм водата разпиля мислите му и изпълни отново с плясък на крила мъглата. Чуха се и гласове, закашля двигател. „Горските са! Пак ловуват с кмета и някой депутат… Е, свърши ловът!”, изтюхка се Коле. Всяка година, когато студът стягаше Дунав, и ятата патици и гъски кацаха в плитките заливчета, по-първите ловци от района  - общинари, бизнесмени, че понякога и министри, се накачулваха на катерчето на Горското и се плъзгаха по течението… Птиците пускаха подобната на голям дънер лодка близко до себе си и  усещаха измамата чак когато насреща им се понасяха гръм и олово. Преди да успеят да разперят крила, телата им покриваха ледената вода, а стрелците прибираха цели наръчи патици в катера.

- Край за днес! - въздъхна  Коле, опъна още една глътка от ваксината, която се сви съвсем на дъното и пое обратно към селото. Опитваше се да стъпва в оставените си призори стъпки в снега, но нещо не ги улучваше и ту потъваше до колене, ту се пързаляше и  клатушкаше из преспите. По средата на дигата, над реката стъпи на криво, залитна и се изпльоска с цялото си ниско, закръглено и вкочанено от студа тяло в белия дюшек, покрил склона. Снежната покривка обаче се оказа не толкова мека, гърбът му се тресна в ръбест камък и, овалян в бяло от глава до пети, Коле се изтърколи като снежна топка по стръмнината. С пъшкане  се измъкна от преспите, пръскайки облаци сняг и псувни, изплю парче лед и се опипа. Всичко си беше на мястото, макар и понатъртено, само на гърба, където се беше млатнал в камъка, висеше парче от полушубата. „Старата ще мърмори три дни и ще ме завира в кучи задник! Поне една патица да бях ударил да я усмиря”, ядоса се Коле и за успокоение  пак посегна към джоба. Шишето, слава Богу, си беше цяло и той с благоговение, като великденска комка, пое последната глътка. Постоя на място - да събере сили и да отшумят болежките от слалома му, изрови от снега изхвърчалата „Ижовка” и продуха пълните й със сняг цеви. Нищо не се знаеше, можеше по пътя да му изскочи нещо, успокои се той  и пое отново към дигата. Този път стъпваше внимателно, на верев, закрепвайки ботуши в поръсените като с пудра захар храсти. Дали заради главоломното падане или поради друга някаква причина, но светът и без друго лишен в мъглата от ориентири, се понасяше от време на време покрай него като  детска въртележка на панаир. Само че вместо кончета и автомобили край очите му прелитаха наметнати със снежни ямурлуци върби, възлести дънери и клони, криви като зъби на глигани. Коле стисна очи за минута-две, отвори ги пак, разтърка лице със шепа сняг и пое бавно към селото, стиснал за по-сигурно дебел, изровен от преспите клон. Отвъд дигата мъглата се поразреди и през разкъсаните й вълма надзърнаха тополите край селото, показаха се и покривите, над които струеше дим… Сутрешната дрезгавина се понадигна от снеговете, опря сънено чело в небето и през раздърпаните завеси на утрото се промушиха плахи слънчеви лъчи. Топлината им не стигна до премръзналите кости на Коле Ранчин, но поотпусна настръхнала кожа на снега и той се подхлъзна  няколко пъти по мокрото. Вече виждаше покрива на дома си,  когато ненадейно на покрита със сняг полянка под склона с първите къщи, съзря ято патици… „Май съм ударил здраво главата си!”, примигна Коле и се спря. Постоя така, отвори и затвори пак няколко пъти очи, дори се ощипа по брадясалата физиономия, но ятото си беше там, разриваше с крака и крила снега и кълвеше подалите се тревички. За дългия си ловен стаж Коле беше виждал какво ли не - гъски се спускаха на ята в нивите с пшеница и ги опоскваха до голо, глигани вършееха по-мощно и от комбайни блоковете с царевица, но диви патици почти в селото не беше виждал. Това - климатичните промени, за които ката ден говореха по телевизора, изглежда наистина бяха объркали света, че и лова, каза си Коле и смъкна предпазливо пушката. На пръсти, доколкото беше възможно в снега и разлюления около него пейзаж, Коле се добра на тридесетина метра от ятото и се прикри зад една клонеста джанка. Премери се в тлъст паток в центъра на пернатата гюрултия и дръпна един след друг двата спусъка. Гърмежите срутиха цяла лавина от дървото и напълниха ризата от врата до кръста му със сняг. Пушекът блъвна от цевите като дим от комините на консервна фабрика и обви всичко до хоризонта с гъст и задушлив облак. Коле се отръска като куче, изскочило от ледените води на Дунав, размаха ръце да разгони барутния дим и снежния прахоляк и когато пушулявицата се поразнесе, съзря резултата от стрелбата… Ятото патици с крясъци се носеше на всички посоки, а на полянката, изровена от птичите клюнове, лежаха 4-5 пернати. От към къщите кучета, стреснати от гърмежите, извиха дрезгави арии. Нещо конфузно просветна в ума му, замъглен от студа и  ваксината, но изригналият  адреналин го пришпори към покритата с патешки трупове полянка. Коле припряно измъкна въженце от  раницата, омота проснатите патици, наниза ги на тоягата, с която се подпираше и пое бързешката към къщи с птичата броеница на рамо. Селото вече се будеше и хем му се искаше да го видят с голямата слука, хем се боеше да не стане някоя беля. Стрелбата до къщите беше абсолютно забранена и самият той неведнъж беше чел  конско на млади ловци, гърмящи по фазани край селото. Но пък случаят беше специален, бабата го беше пратила за патици и не можеше да я разочарова, оправдаваше се пред себе си Коле Ранчин, докато влачеше крака в снежния път. Подир  него тежки капки кръв бележеха голямата му слука.

- Боже, Божке ле! Какво си направил, бе, поразнико! Защо са ни толкова пловки, кой сега ще щипе това чудо! - плесна с ръце жена му, когато изнемощял тръшна наръча пернати пред прага.

- Стига ма! Какво ручиш? Кога друг път ще имам такава слука? - тросна се Коле и изу станалите на ламарина ботуши. - Хайде - чисти и прибирай във фризера, да има до пролетта. Аз ще прилегна, че умрях от студ. И донеси от „ваксината”, че се вкочаних като каиш - додаде той и се вмъкна в бълващата пара от напалената печка стаичка. Топлината го загърна като с пухено одеяло върху леглото, а донесената каничка с мерло размекна изтръпналите му кости и разтопи пробождащите го още тук-там болки. В налегналата го просъница едва чу гласа на бабата:

- Абе ти сигурен ли си, че това са диви патици, много тлъсти ми се видат, а и май са белязани с боя по крилата?

- Чисти, чисти!… Боя…глупости - промърмори той, понесен вече по течението на съня…

Събуди го неистов крясък, в който се примесваха люти клетви, плач като брецане на магаре и познатите словесни откоси на собствената му половинка. Жена му явно се караше с някого, този път не с него, помисли Коле и погледна през запотеното прозорче. Сложила ръце на кръста и разкрачена като борец преди схватка, Гичка - хлевоустата и кривокрака вдовица от крайната махала, нареждаше нещо скорострелно, сочейки пъртината пред портата. Изпъчена срещу нея, половинката му също не се даваше, но едва смогваше да я прекъсне с някоя и друга дума и махане на ръце. Още сънен, Коле наметна  полушубата и излезе навън.

- Каква си я свършил, бе, мизерник! Защо си ми застрелял гадинките? Цяла година ги гледам, да не мра от глад, а ти си ги натръшкал като снопи в жътва!  Милите ми , те… - ревна Гичка, сякаш опяваше близък покойник.

- Стига викала, ма? Нищо не съм ти стрелял. Гръмнах няколко патици край реката - изръмжа Коле. Но писъкът на вдовицата се изви още по-оглушителен и по-леден от снежна виелица.

- Каква река, бе, изеднико, поляната пред нас е цялата в кръв и перушина… Че и пътя до вас си оплескал с кръвта на душиците ми, милите ми те… - нададе пак вой женицата и впи очи като шишове в лицето му. - Ей, плащай ми веднага стоката или отивам при кмета и викам полиция. Да ти приберат и пушката, и патроните, и теб да прибират в кауша, бел свет да не видиш. Че като нищо и човек ще затриеш, като животинките ми… Милите ми те - поде пак разфучалата са вдовица.

Помътеният от съня, студа и гроздовата ваксина ум на Коле Ранчин взе се да се прояснява. Но не беше свикнал да отстъпва и присви рамене:

- Нищо няма да ти плащам… Прибирай се и викай когото искаш - махна с ръка, но сам усети несигурност в думите си. Явно тоя път беше оплел конците и като нищо можеше да стане за срам и смях в селото, рязна го гузна мисъл. Притеснен и оглушал от продължаващия вой и клетви на вдовицата, дори не усети кога жена му е влязла в къщата. Видя я чак когато застана до него с плика с новите двадесетолевки.

- Вземи - за патиците… И не му придиряй на тоя - остаря и изкуфя. Вече и не вижда, ама на лов ходи! - отсече с непривично кротък, но преминал към закана глас половинката му и го стрелна с очи.

- Това са парите за внуците! Не ги давай! - изръмжа Коле и посегна да прибере плика, но жена му го перна през ръката и го смушка да вървят към къщи. Невярваща на очите си и онемяла от внезапната победа над известния с ината си ловджия, бълващата огън и жупел до преди малко вдовица, отвори плика, преброи банкнотите и ги мушна в развлечената си жилетка. После почти на бегом се отдалечи, сякаш да не я стигнат и приберат даденото.

- Защо даде на тая вещица парите за децата, ма? Половин години ги сбираме! - опита се да надигне глас Коле, но посечен от стоманения поглед на половинката си, се вмъкна в стаичката. Метна отново шубата на стола, отпи от оставената на масата каничка и се сви пак на леглото, потръпващ като виновен котарак.

- Диви си бяха тия патици, прекара ни, гадината! - опита се да обясни той, но думите му потънаха в изпълнилото стаята мълчание като камъни в ледена вода. И повече не отвори уста. Жена му шеташе нещо край печката, отваряше и затваряше с трясък долапите, без дори да го погледне и Коле се обърна с лице към стената, за да не вижда изпълненото й с гняв и обвинение присъствие. „Трябва да й кажа да не се ядосва. Децата и без друго няма да дойдат!”, мислеше заровил лице във възглавницата Коле Ранчин. Преди седмица синът му се беше обадил, за да му каже, че им изпаднала някаква много добра оферта за новогодишни празници на Малдиви и щели да заведат малките на плаж и слънце. И Котевия син с жената и децата щял да бъде с тях, близки са, ще се чувстват почти като у дома, ще им се обадят от там… После - през януари или февруари непременно щели да дойдат, обеща синът. И го помоли да не казва още на майка му, да не се разстрои… Да й каже полека, в удобен момент, да не й е мъчно. Затова и той си мълча досега, помага в чистенето и подреждането, обсъжда какво да сготвят, как да посрещнат децата, че даже и на тоя ялов лов отиде, дето една не се претрепа и за срам стана. Коле изпъшка, хвърли пак поглед към улисаната край печката старицата и стисна очи. Несгодна беше жена му - свадлива и придирчива, все мърмореше и мана му намираше за какво ли не. Но пък беше сръчна и уредна. С нея вдигна от нищото тази къща, старата, на баща му, беше една плетарка, пропускаща като рибарска мрежа вятър и студ. И сина отгледаха и изучиха, живота си изживяха заедно… Казват, времето претривало като воденични камъни хората, прекършвало големеенето им, оглаждало ръбовете, докато си паснат - кротки и равни като крайбрежни пясъци. Не и при тях! Ден по ден, година след година те все се блъскаха и джанкаха, искри хвърляха, и колкото повече се блъскаха, толкова повече са вчепваха един в друг като зъбни колелета. Въртяха търкулото на живота си със скърцане, ама в една посока… Трябва да й каже най-после, че децата няма да дойдат! Какво като останат сами, достатъчни са си. Ето, патици има, бъчвата с ваксината е още пълна. Може да поканят и Котеви, да си говорят… Макар че четири самоти на едно място празник на правят… Безмислените думи разделят, мълчанието със свой споява…

„Пъшка и страда… Като дете е, ама се прави на железен!”, отбеляза виждаща всичко и с гърба си старица. Половин век живееше с тоя мизерник и знаеше всичките му номера и щуротии преди още даже да ги е направил. Беше преглътнала и приела и юнашките му запои и сбивания на младини, и залитанията му с чужди булки, за които той си мислеше, че не знае. Чвор беше, ама работлив и обичлив в сърцето си. Ей го, отиде в най-големия студ край Дунав заради децата, едва не се преби и за срам стана, ама да ги зарадва. А те няма да дойдат, на някакъв остров щели да ходят, на плаж посред зима. Котевица  преди няколко дни й беше казала, че е научила от сина си за острова. Но тя не му каза, траеше си. Даже го прати за патици, да се поразсее с пушката. Очакването на внуците сгряваше и сближаваше свитите им от самота души. Нямаше смисъл да вгорчават с изречена на глас мъка дните си. Макар да беше опак и несговорчив, и все трябваше да го ръчка, в душата си мек и грижовен беше нейният Коле. Затова и  живееше с него толкова години. Старицата погледна през рамо присвития в леглото мъж, видя как потръпва насън от насъбрания студ и стаени вини и пъхна наръч дърва в печката. „Утре ще му кажа за децата!”, реши тя.

Огънят лумна, протегна червеникави длани, грабна смълчаните в стаята грижи, прошки и тревоги, и притиснат обратно в стоманената си паст, изригна в дим през комина сякаш се опитваше  да сгрее целия премръзнал в снеговете свят.