Леонид Селезньов

превод: Георги Ангелов

Навършиха се 70 години от гибелта на поета Владимир Маяковски. На какво се дължи тя – на самоубийство или на политическо убийство – не може да се твърди с пълна увереност и днес. В защита на версията за политическо убийство откри сериозни аргументи Валентин Скорятин (виж книгата му “Тайната на гибелта на Владимир Маяковски“, М.: “Звонница – МГ”, 1998), но смъртта му попречи да завърши писателското си разследване.
Авторът на тези редове в продължение на последните 10 години се занимаваше с изследване на “белите петна” в библиографията, критическата и мемоарната литература за творчеството на Маяковски. Такива големи празноти се оказаха три: периодиката и книгите на руската емиграция; некомунистическият и несъветски печат от времето на Гражданската война в Русия; и накрая, руският национално-консервативен (така наречен “черносотнически “) печат от 1912-1917 г. Резултатите от библиографските ми търсения ще бъдат публикувани през тази година в няколко списания. В сегашната публикация бих искал накратко да охарактеризирам само фрагмент от руската емиграция: как е оценявана личността и творчеството на такъв, както изглежда, “интернационалистичен” (или космополитичен) поет, като Маяковски, от тези, които е прието да бъдат наричани руски националисти.
Логично би било да предполагаме, че изключително отрицателно. Но всичко се оказва не така еднолинейно. Именно в национално ориентирания печат на руската емиграция (а не в космополитичните и масонски “Последни новини”, “Съвременни записки”, “Числа” и други подобни) е поставена най-точната “диагноза” на болезнената творческа криза, която довежда Маяковски до гибелта му (ако се приеме версията за самоубийството). В един от най-ранните отзиви за смъртта на Маяковски (”Ново време”, Белград, 29 април 1930) руският професор А. Л. Погодин характеризира творческия път на Маяковски като безкрайна “карамазовщина”, сделка на съвестта му със сатанинския режим. Това раздвоение и обуславяло постепенната деградация и гибелта на поета. Трябва да се отбележи, че в руския национален печат (Франция, Германия, Югославия, България или Манджурия) никога сериозно не се е възприемала версията за прекалено интимните причини за самоубийството (за разлика от “сълзливия сироп”, който се проливал в “демократичните” масонски печатни органи на емиграцията).
Последователният руски националист и антисъветчик Иван Солоневич, който бил “по-десен” от Бунин или Ходасевич, преживял 17 години в репресивно-тоталитарния режим, добре разбирал какво означава да се напишат и публикуват в СССР произведения като “Дървеница” и “Баня”. Затова той поставя Маяковски редом с класиците, редом с Пушкин и Лермонтов (виж. статията му: “Нещо юбилейно”// Гласът на Русия. София, 16 февруари 1937; “Пътища, грешки и равносметка”// Наш вестник. София, 19 юни 1939). Солоневич, вероятно, видял в Маяковски през цялата идеологически-интернационалистическа фасада преди всичко национално-държавния, имперски поет, честно служещ на своята държава – и предан на тази държава…
Подобно на И. Л. Солоневич, рядко, но си спомняли за Маяковски – с разбиране към трагедията му като “съветски поет” “в безбожното царство на юдо-комунизма” – в изданията на руските фашисти (”Руски авангард”, Шанхай; “Наш път”, Харбин; “Нация”, Шанхай) и близките им по дух руски радикал-националисти (”Време”на Б. А. Суворин, Шанхай; “Понеделник”, Шанхай; “Лъч на Азии” на атамана Г. М. Семьонов, Харбин; “Русия”, Ню-Йорк; “За нова Русия”, “За Родината”, София; “Младорус”, “Младоруска искра”, “Бодрост”, “Утре”, Париж; “Ново слово”, Берлин). За разлика от “западниците” либерал-демократи от всички нюанси с техния идеал за независима от властта, “атомизирана” творческа индивидуалност, – руските националсоциалисти и неомонархисти от 30-те години признавали възможността за “държавно изкуство” (разбира се, на съвсем различна от тази в СССР национално-идеологическа основа) и зависимостта на творческата личност от национално-съборния обществен организъм. Затова радикал-националистите, ако не със съчувствие, то с разбиране се отнасяли към патоса на държавния патриотизъм на Маяковски от съветския период (защото и при тях, и при него врагът бил един и същ: западният интернационален капитал и западната бездуховна “цивилизация”) и отхвърляли ранната му индивидуалистична поезия. Либералнодемократичната литературна критика на емиграцията, обратно, ценяла повече ранния, “футуристичен” Маяковски. Така, във вестника на руските фашисти “Наш път” (Харбин, 1936, 7 юни) в статия на Ю. Баталов “В червено потисничество” се говорело за неуспешните опити на “юдо-комунистическия” съветски режим да направи от Маяковски свой лакей…
С политически намерения – положителният образ на Маяковски-поета се появява в годините на Втората световна война на страниците на руските националистически вестници “Ново слово” (Берлин), “Руски вестник” (Рига), а също така във вестниците на Руската освободителна армия (РОА) на генерал А. А. Власов “Заря” (Берлин) и “За Родината” (Псков). Така, в броя на власовската “Заря” от 14 април 1943 г. (денят на гибелта на поета) почти цялата 3 страница заема статията на Н. Маринин “Владимир Маяковски”, в която поетът е представен като борец със сталинската бюрокрация – образът е идеализиран, но симптоматичен: на власовската администрация в окупираните територии било нужно да привлече на своя страна населението – с помощта на такива “свои”, такива съветски, такива знакови фигури, като Маяковски. В берлинския “Ново слово” (11 октомври 1944), а после и в “Руски вестник” (Рига), била публикувана вече не пропагандистка “агитка” (както във власовската “Заря”), а литературоведската статия “Владимир Маяковски” на напълно неизвестния Вяч. Казански (псевдоним на попадналия в немски плен и после останал на Запад, впоследствие известен литературовед В. К. Завалишин). Разбира се, и в нея е платен данък на “злобата на деня” – компрометирането на “сталинския режим”. Но изводите на автора на анализа (статията била много обемиста) са сериозни и основателни: “Маяковски прекъснал живота си, защото видял, че е жертва на лъжлива идея. (…) Трагедията на Маяковски е трагедия на цяло поколение съветски хора, сляпо следващи Ленин и убедили се, че са излъгани от неговите приемници”…
Така нееднозначно се възприемала личността и творчеството на Маяковски от национално мислещата част от руската емиграция.

День литературы, 14(331); 2.04.2000