Мери Оливър

бележка и превод: Христина Керанова

Мери Оливър е родена и израсва в предградие на Кливланд, Охайо. Тя често бягала от трудните семейни отношения в близките гори, където строи колиби от пръчки и трева и пишела стихове. Оливър посещава държавния университет в Охайо и колежа Васар, но не получава диплома от нито една от двете институции. Като млада поетеса Оливър е силно повлияна от Една Сейнт Винсент Милей и за кратко живее в дома на Милей. По-късно се премества в Провинстаун, Масачузетс, и природата на Кейп Код оказва значително влияние върху стиховете и. Творбите й рано привличат вниманието на критиката и петата й стихосбирка, издадена през 1983, печели наградата „Пулицър”. Плодовита авторка както на поезия, така и на проза, Оливър редовно публикува нова книга на всяка година или две. Нейните основни теми са пресечната точка между човешкия и природния свят, както и границите на човешкото съзнание и език при артикулирането на тази среща. В допълнение към големи награди като „Пулицър” и „Националната награда за творчество”, тя получава и стипендии от Фондация „Гугенхайм” и Националния фонд за изкуства. Печели и редица други награди, сред които и тази на Американската академия за изкуства и литература. Оливър живее в Провинстаун, Масачузетс, и Хоуб Саунд, Флорида, до смъртта си в началото на 2019 г., на 83 години.

——————————

КАК ОТИВАМ В ГОРАТА

Обикновено отивам в гората сама, без нито един
приятел, защото всички те все се смеят и приказват
и затова са неподходящи.

Съвсем не искам да са свидетели, когато говоря с дроздовете
или прегръщам стария черен дъб. Имам си свой начин
да се моля, както несъмнено и ти си имаш твоя.

Освен това, когато съм сама, ставам
невидима. Сядам
на върха на дюна, неподвижна като купчина бурени,
а лисиците си тичат безгрижни. Чувам почти
недоловимия звук от хора на розите.

Ако някога си ходил в гората с мен, сигурно много
те обичам.

ЕСЕННА ПЕСЕН

Не ти ли се струва
че като падат отвисоко, листата мислят колко
удобно ще бъде да докоснат
земята, вместо нищото на въздуха и непрестанните
приливи на вятъра? A не смяташ ли,
че самите дървета, особено онези с мъхестите
топли хралупи, се замислят
за птиците, които ще дойдат - шест, дузина - да спят
вътре в телата им? И не чуваш ли и
горския златник да шепне сбогом,
вечната материя коронясана с първите
туфи сняг? Вирът
изчезна, a побелялата нива, където
лисицата бяга толкова бързо, извади
сините си сенки. A вятърът наду
тромпета си. И особено вечер,
купчината дърва за огрев помръдва леко,
в копнежа си да тръгне.

СИН ИРИС

Сега, когато съм свободна да бъда себе си, коя съм?

Не мога да летя, нито да тичам, и виж как бавно пристъпвам.
Е, струва ми се, мога книги да чета.

“Какво можеш да правиш?” -
пищи зеленоглавата муха, жужи и подминава

Затварям книгата.

Е, мога и думи да пиша, като тези, полека.

“Какво можеш да правиш?” - шепне вятърът,
стоварил куп духовитост точно под прозореца.

Дай ми малко време, отвръщам право
в сребърното му, настойчиво лице.
Виждаш ли, не се случва веднага.

“Нима?” - усъмни се вятърът, побесня, и прокапа
син ирисов парфюм.

А сърцето се уплаши да не би да копнее, като мен,
да е празен, търпелив, чист, безмълвен съд.

***

Всеки ден
виждам и чувам
нещо
което почти
ме убива
от възторг,
което ме превръща
в игла
в слънчева
купа сено.
За това съм родена -
да гледам, да чувам
да се губя вътре в този мек свят
да се уча
на радост
и удивление.
И не говоря
за изключителното,
страшното, ужасното,
свръх екстравагантното -
а за обикновеното ,
обичайното, най-сивото,
ежедневното.
О, добра изследователко,
казвам си,
как да не
помъдрееш
от уроци
като тези -
неукротимата светлина
на света,
блясъка на океана,
молитвите
на тревата?

***

Знам, че изобщо не си възнамерявал да бъдеш в този свят.
Но все пак си в него.
Така че защо не започнеш веднага.
Имам прдвид, да му принадлежиш.
На толкова много можеш да се възхищаваш, да оплакваш.
Да пишеш музика или стихове.
Благослови краката, които те водят насам-натам.
Благослови очите и заслушаните уши.
Благослови езика, чудото на вкуса.
Благослови докосването.
Може да живееш сто години, случва се.
Или не.
Говоря от щастливата платформа
на много години,
нито една от които, струва ми се, не пропилях.
Имаш ли нужда от тласък?
Имаш ли нужда от малко мрак, да те задвижи?
Нека бъда бърза като нож,
и да ти напомня Кийтс,
толкова целенасочен и вярващ, за кратко,
че има цял живот.

ВЕСТОНОСЕЦ

Работата ми е да обичам света.
И слънчогледите, и колибрито -
и те като мен са търсачи на сладост.
И шупналите дрожди, и сините сливи.
И мидата, дълбоко в шарения пясък.

Ботушите ми били стари? Палтото скъсано?
Не съм вече млада, но още съм несъвършена? Позволете
да се съсредоточа върху важните неща,
това ми е работата -

притихнала, да се уча да се изумявам.
Скорците, делфиниумите.
Овцете в пасището, самото пасище.
Да ликувам, защото всички радости са тук,

да съм благодарна, че са ми дадени ум и сърце
облечени в това тяло,
уста, с която да подвиквам весело
на пеперудата и дрозда, на сънената мида надълбоко,
и да им повтарям, пак и пак, истината
че живеем вечно.

СНОЩИ ДЪЖДЪТ МИ ПРОГОВОРИ

Снощи
дъждът
ми проговори
бавно и каза
колко се радва
да пада
от забързания облак,
да бъде отново щастлив
по нов начин
на земята!
Това каза,
докато падаше,
лъхна на желязо
и после изчезна
като сън за океана
в клоните
и тревата долу.
Това беше.
Небето се изчисти.
Аз стоях
под едно дърво.
Дървото беше дърво
с щастливи листа,
а аз бях себе си
и на небето имаше звезди,
и те бяха себе си
в този миг,
когато
дясната ми ръка
държеше лявата,
а пък тя прегръщаше дървото,
натежало от звезди
и стихнал дъжд -
представи си само!
Дългите, чудни пътешествия
които ни предстоят.

ЦЪФТЕЖ

През април
езерата се отварят
като черни цветя,
луната
плува във всяко;
огън бушува
навсякъде: жаби крещят
за желание,
за удовлетворение. Какво
знаем: че времето
дялка всички ни като желязна
брадва, че смъртта
е състояние на парализа. За какво
копнеем: радост
преди смъртта, нощи
по брега - всичко останало
може да почака, но не и
тази тяга
към корена
на тялото. Какво
знаем: ние сме повече
от кръвта - повече
от глада и все пак
принадлежим
на луната и когато езерата
разцъфват, когато огънят
лумва, най-големите
мечтатели сред нас копнеят
да се гмурнат
в черните листенца
в огъня,
в нощта, където времето лежи строшено
в тялото на друг.

НОЩУВКА В ГОРАТА

Помислих, че земята ме помни,
толкова нежно пак ме пое,
придърпа тъмни поли, джобове
пълни с лишеи и семена. Спах
като никога, камък
на речното дъно, и
между мен и белия пламък на звездите
само мислите ми се носеха
леко като мушици сред клоните
на съвършените дървета. Цяла нощ
слушах как малки царства дишат
около мен, буболечки и птички
работеха в тъмното. Цяла нощ
се извисявах и падах, като във вода,
борех се с гибелната светлина. До сутринта
се превърнах поне дузина пъти
в нещо по-добро.

ВСИЧКО

Несъмнено в Холандия,
когато Ван Гог бил момче,
лебеди се носели
над зеленото море
на ливадите и несъмнено
в някой топъл следобед
той лежал и ги наблюдавал,
и почти си помислил: това е всичко.
Каквото го накарало
да стане и погледне по-нататък
е това, което спасява този свят,
дори когато разбива
сърцата на хората.
В мините, където проповядвал,
където се учел на нежност,
имало само мъже, всичките
почернели от прах.
С години посягал
да стигне мрака.
Но несъмнено, като всички нас,
най-сетне си спомнил
всичко, включително белите птици,
безтегловни и непонятни,
как се носят около градовете
от мъка и безнадеждност -
и това го довършило:
не мракът, който бил само ужасен,
а онези последни жълти полета, където е ясно,
че нищо на света няма значение, нито някога ще има,
освен безчувствената светлина.

СТУДЕНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Студено е сега.
Близо до края. Почти
непоносимо. Облаци
се купчат и се стапят
на север от бялата мечка.
Тази сутрин, когато дърветата се пукат от студ,
сънувам дълбоките й следи,
живителната лой.

Мисля за бляскавите плодове на лятото ,
цветове се заоблят в малини, листа,
пълни шепи зърно.

Може би студът е времето
да преценим любовта, която тайно
изпитваме
към собствените си кости, любов като остър нож
към топлата река на егото, над всичко друго; може би
това е красотата
на синята акула, плаваща към игривите тюлени.
В сезона на снега,
в безмерния студ,
ставаме жестоки, но честни; пазим
себе си живи,
ако можем, и взимаме едно след друго
необходимите тела на другите, много
смачкани червени цветя.

БЕЗРАЗСЪДНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Днес отново почти не съм себе си.
Случва се пак и пак.
Небето ми го праща.
Тече през мен
като синя вълна.
Зелени листа - вярвате ли или не -
веднъж - дваж
изникнаха от върховете на пръстите ми
някъде
дълбоко в гората,
в неистовия гърч на пролетта.
Въпреки че, разбира се, знам и онази, другата песен,
сладката радост да си едно с цялото творение.
Точно вчера гледах една мравка да пресича път
през паднали борови иглички, с мъка напредваше.
И си помислих: никога няма да живее друг живот освен този.
И си помислих: ако живее живота си с всички сили,
не е ли мъдра и прекрасна?
И продължих това нагоре по чудотворната пирамида на живота,
докато дойдох на себе си.
И все пак, дори в тези северни гори, на тези хълмове от пясък,
излетях от другия прозорец на душата си
за да стана бяла чапла, син кит,
червена лисица, таралеж.
О, понякога тялото ми вече се чувства като тяло на цвете!
Понякога сърцето ми вече е червен папагал, кацнал
сред странни, тъмни дървета, пляска с крила и крещи.

НЕ СЕ КОЛЕБАЙ

Ако внезапно и неочаквано почувстваш радост,
не се колебай. Отдай й се.
Много животи и цели градове са унищожени или ще
бъдат. Не сме мъдри и не винаги добри.
И много никога няма да можем да изкупим.
Но в живота остават някои възможности.
Може би това е начинът
му на отпор, че понякога
нещо се случва, по-добро от всички богатства
и власт на света. Може да е всичко,
но най-вероятно ще го забележиш в мига
когато любовта започне. Поне в повечето
случаи. Но каквото и да е, не се страхувай
от изобилието му. Радостта не е създадена да бъде троха.

ПОДСВИРКВАТ ЛЕБЕДИ

Скланяш ли глава, когато се молиш, или гледаш
горе в синьото пространство?
Избери си, молитви долитат от всички посоки.
и не се притеснявай какъв език използваш,
Бог несъмнено разбира всички .
Дори когато лебедите летят на север и вдигат
такава врява, Бог сигурно слуша
и разбира.
Руми казва: Няма доказателство за душата.
Но не е ли завръщането на пролетта и как
извира в сърцата ни доста добър намек?
Да, знам, Бог никога не нарушава мълчанието си,
но това проблем ли е всъщност?
Нали има още безброй гласове.
А и не ти ли се струва (само предполагам),
че лебедите знаят толкова, колкото и ние за
цялата тази работа?
Така че слушай и гледай как летят и пеят.
Вземи от това, каквото можеш.

СВЕТЪТ, В КОЙТО ЖИВЕЯ

Отказвам да живея,
заключена в подредената къща на
причините и доказателствата.
Светът, в който живея и в който вярвам,
е къде по-широк. И какво толкова
му е лошото на може би?
Няма да повярваш какво съм видяла
веднъж-дваж. Едно
ще ти кажа:
само ако ангелите са в главата ти,
имаш шанс някога да срещнеш някой.

ПОНЯКОГА

1
Нещо изникна
от тъмното.
Не е нещо, което съм виждала преди.
Не е животно,
нито цвете,
ако не и двете.
Нещо се показа над водата,
глава колкото котка,
но кална и без уши.
Не знам какво е Бог.
Не знам какво е смърт.
Но вярвам, че между тях съществува
някакво възторжено и неизбежно сътрудничество.

2.
Някой път
меланхолията ме оставя без дъх…

3.
Вода от небесата! Електричество от източника!
И двете яростно създават нещо!
Светкавица по-ярка от всяко цвете.
Гръм без сънлива кост в тялото.

4.
Инструкции за живот:
Обръщай внимание.
Учудвай се.
Разкажи за това.

5.
Два-три пъти в живота си открих любовта.
Всеки път сякаш обясняваше всичко.
Всеки път обясняваше много неща,
но не всичко.
Но ме остави благодарна, сякаш наистина беше така,
сякаш детайлно беше обяснила всичко.

6.
Боже, остани в сърцето ми
и сила ми дай,
премахни глада ми за отговори,
нека часовете сноват по тялото ми
като ръцете на любимия.
Нека котешката глава се появи пак -
най-лесната от твоите загадки ,
някой подивял братовчед с моята кръв вероятно,
някой братовчед с подивяла моя кръв,
в черната купа за вечеря на езерото.

7.
Смъртта ме чака, знам го,
зад още някой друг ъгъл.
Това не ме забавлява.
Нито ме плаши.
След дъжда се върнах в слънчогледовата нива.
Беше хладно и изобщо не бях сънена.
Вървях бавно, заслушана
в лудналите корени в подгизналата
пръст, как се смеят и растат.

ВСИЧКО

Искам да пиша стихове, които казват точно, прямо,
каквото си мисля, които не се нуждаят
от дантелите и буфан ръкавите на тълкуването.
Искам да съм ясна, често да използвам думи като
тежко, сърце, радост, скоро и да ценя
питанката и дръзката й сестра

тирето. Искам да пиша със спокойни ръце. Искам
да пиша докато пресичам полята, които са
вечни и ухаят на маргаритки и
обикновена трева. Искам да пиша стихове, докато
си мисля за небесния хляб и
чашата с удивление; нека бъдат

песни, в които нищо не е пренебрегнато,
нито една надежда, нито едно обещание. Искам да пиша стихове,
които се взират в земята и небето
и виждат невидимото. Искам те да почитат
и вярното сърце, и светлината на света,
и радостта която безмълвно казва всичко.

CЪХРАНЕНИЕ

Когато се преместих от една къща в друга,
имаше много неща, за които нямах място.
Какво да правя? Наех складово
помещение. И го напълних. Минаха години.
От време на време отивах там и поглеждах,
но нищо не се случи, нито веднъж
не ме бодна сърцето.

Като поостарях, нещата, които ме
интересуваха станаха по-малко, но по
важни. И така, един ден свалих катинара
и се обадих на боклукчията. Той взе всичко.

Почувствах се като магаренце, когато
товарът му най-сетне е свален. Предмети!
Изгорете ги, горете! Запалете красив
огън! Повече място в сърцето за любов,
за дървесата! За птиците, които не притежават

нищо - и затова могат да летят.

СВИРЧОТО

Съвсем внезапно тя започна да подсвирква.
Под съвсем внезапно разбирам, че повече от трийсет години не беше
свиркала. Беше вълнуващо. Отначало се чудех кой е
в къщата, що за странник? Бях горе и четях,
тя беше долу. Като от гърлото на дива и
закачлива птица, не уловена, само се отбила, звуците войнствено -
кървяха, изплъзваха се, пак се връщаха, лудуваха и се извисяваха .
Когато свърши, попитах: Ти ли си? Ти ли си подсвиркваш?
Да, каза тя. Преди много време често си подсвирквах.
Сега разбирам, че още мога. И фраза след фраза,
тя вървеше из къщата, и си подсвиркваше.
Толкова добре я познавам, мисля си. Мислех. Лакът й глезен.
Настроения и желания. Мъка и радост. Гневът също.
И молитвите. И въпреки това, дали изобщо се oпознаваме?
С кого живея вече трийсет години?
Кой е този чист, тайнствен, прекрасен свирчо?

СИНГАПУР

В Сингапур, на летището,
мракът се смъкна от очите ми.
В женската тоалетна една кабинка стоеше отворена .
Коленичила жена миеше нещо в бялата тоалетна чиния.
Отвращение аха да се надигне в стомаха ми
и бръкнах в джоба за билета.
В стиховете трябва винаги да има птици.
Като синьо рибарче, например, с дръзки очи и пищни крила.
Реките са чудесни, и разбира се, дърветата.
Водопад, или поне фонтан да се издига и спада.
В стиховете ти се иска да си на щастливо място.
Когато жената се обърна, не можах да реагирам на лицето й.
Красота и срам се бореха там,
и никой не спечели.
Тя се усмихна и аз се усмихнах. Що за глупости?
Всеки има нужда от работа.
Да, иска ти се да си на щастливо място, в стиховете .
Но нека първо я погледаме, съсредоточена в работата си,
която е доста скучна.
Тя мие капаците на пепелниците на летището, големи колкото джанти,
със син парцал.
Малките й ръце въртят метала, търкат и изплакват.
Не работи бавно, нито бързо, като река.
Тъмната й коса е като крило на птица.
И за миг не се съмнявам, че обича живота си.
Искам тя да се вдигне от пепелта и помията и
полети надолу към реката.
Това вероятно няма да се случи.
Но може и да стане.
Ако светът беше само болка и логика, кой го иска?
Но не е.
Нямам предвид чудо да се случи, а само,
че светлина може да изгрее от един живот. Имам предвид
как тя разгъна и пак сгъна синята кърпа,
как усмивката й беше само за мен; имам предвид
как тия стихове са пълни с дървета и птици.

БУХАЛЪТ, КОЙТО СЕ НОСИ

Бухалът, който се носи
в тъмното
и засяда
в черните клони на ябълката,
втренчен
в извивката на клюна си,
мълчалив като мъртвец,
a очите му
като две луни
в далечината,
меки и блестящи
под тежките мигли
като най-красивия живот -
не мисли
за нищо,
докато гледа
и чака да види
какво може да се появи,
забързано,
изпод гладката,
дълбока зима,
от гъмжащия
свят долу
и ако пожелая късмет на бухала,
както и правя,
какво желая на онзи другия
мек живот,
изпълзял под снега?
Каквото трябва да направим,
предполагам
е да се надяваме, че светът
пази равновесие:
какво да правим обаче,
със сърцата си
които чакат и гледат - наистина
не знам.

ДИВИ ГЪСКИ

Не се налага да си добър.
Не се налага да лазиш на четири крака
сто мили през пустинята и да се разкайваш.
Просто трябва да оставиш мекото животно
на тялото ти да обича каквото обича.
Разкажи ми за отчаянието, твоето, и аз ще ти разкажа за моето.
Докато светът продължава.
Докато слънцето и прозрачните камъчета
на дъжда
пресичат територии
прерии и гъсти гори,
планини и реки.
Докато високо в чистия, син въздух дивите гъски
пак се отправят към дома.
Който и да си, без значение колко самотен,
светът се отваря за въображението ти,
вика те като дивите гъски, дрезгаво и вълнуващо -
отново и отново провъзгласява мястото ти
в семейството на нещата.

ОРЕХЧЕТО И ЗИМАТА

Веднъж-дваж, а може би и повече, кой знае,
плахо орехче долиташе до мен,
ако не мърдам, с нещо за ядене в ръка.
Първия път
то тупна право върху коремчето си, сякаш
краката му не го държаха.
После стана по-смело.
А след това съвсем полудя за тия орехи.
Но една сутрин закъснях и, познай ,
орехчето летеше към ръката на друг непознат.
Накъсо, почувствах се предадена.
Исках да кажа: Мистър,
c това орехче сме в близки отношения.
Отне ми часове неподвижна в снега,
преди да се спусне от дървото и се довери на пръстите ми.
Но не казах нищо.
Никой не притежава небето и дърветата.
Никой не притежава сърцата на птиците.
И все пак, по човешки съм пристрастна
към собствения си успех
и нямам против успеха на другите
но утре ще дойда, вярвам, съвсем рано.