ПАРТНЬОРКА

Любомир Халачев

По времето за което разказвам Хари беше висок, строен брюнет с очила и възпитано чувство за хумор.

Истинското му име беше Хараламби и майка му леля Радка казваше, че го кръстила на своя баща който бил образован, заможен и най-важното- мъж със стил.

За нея стилът в живота беше по-важен от образованието, общественото положение и парите поотделно и дори взети заедно.

Леля Радка беше красива, интелигентна жена която превеждаше от френски език, носеше пола малко над коляното, красиви жилетки от прежда която се наричаше „мохер” и пушеше с елегантно, кехлибарено цигаре, мъжки модел.

Ако някой от нас й зададеше случайно въпрос за произхода на цигарето тя само премрежваше очи, усмихваше се загадъчно и след кратка пауза казваше:

- Хайде вие, младите, да не знаете толкова!

С което искаше очевидно да каже, че тайната на кехлибареното цигаре е дълбоко интимна и сигурно съдържа бурни и страстни подробности, които не са за нашите уши.

Но по-важното от цигарето беше, че тя строго ни забраняваше да я наричаме „леля Радка”.

- Рада, мойто момче, казвай ми Рада и прекрасно ще се разбираме с теб!

Ето така тя посрещаше момчетата, които за първи път прекрачваха прага й. Ние обичахме да ходим при Хари, защото старият им апартамент издаваше мирис на аристократизъм, Хари имаше винаги нови плочи и леля Радка правеше страхотно кафе.

Как и защо баща му ги беше напуснал ние не знаехме, но той живееше от години в Австрия и редовно го снабдяваше с джинси и нови плочи. По времето, за което говоря това си беше върхът в живота.

Минаха години, ние започнахме един по един да се женим, а Хари си стоеше ерген.

Когато остана сам в компанията, леля Радка започна да ни подканя: „Какви приятели сте вие, намерете му на Хари едно момиче!”

Ние клатехме глави, правехме купони, Хари си намираше приятелка - и после всичко се разпадаше.

Истината беше, че макар да повтаряше постоянно „Намерете му момиче” последното нещо, което искаше да види леля Радка беше Хари женен.

Предполагам, че тя не можеше да си представи как в техния красив, почти идеален делник ще се втурне някаква „селянка, както тя често се изразяваше, която не е виждала топла вода да тече от чешмата”. Не знам защо така си представяше винаги бъдещата жена на Хари.

Първият път, когато стигна до женитба беше с едно красиво момиче от Пловдив.

Учеше италианска филология и баща й беше лекар. Но това нямаше никакво значение. Без значение от произхода, леля Радка бавно и умело ги прекарваше през своите три кръга, които трудно се преминаваха дори и от възпитанички на най-реномираните девически пансиони в Швейцария.

Първото стъпало беше начинът, по който кандидатката държеше чашата с вино. Не трябваше да се изправя кутрето в никакъв случай, нито чашата да се държи с цяла ръка.

Впрочем, правилата и аз не си ги спомням, но истината е че почти никое момиче не минаваше този тест.

Ако случайно успееше да го мине, идваше следващото стъпало - правенето на кафе. Не си спомням някой някога да е правил по-добро кафе от леля Радка така, че момичетата там просто се проваляха в движение.

Когато тя отпиеше глътка кафе и внимателно, с учтива усмивка оставеше чашата в чинийката Хари вече знаеше, че кандидатката се е провалила.

Но ако случайно, ама съвсем случайно някое минеше и този тест следваше последния, който просто не беше възможно да се премине. Той беше в разговора, който двамата вечерта, след като си отидеше поредната кандидатка дошла на обяд /а поканата за обяд беше съвсем делова, нищо не издаваше, че това ще бъде сложен конкурс!/ провеждаха.

Този разговор винаги имаше един и същ характер.

- Хубаво момиче, Хари, много красиво. Но…без стил. Просто няма да може да ти подреди къщата, да не говорим как ще възпита децата ви… не знам, стилът за съжаление не може да се купи, или го имаш по рождение или никога не го придобиваш. А това момиче… иначе е добро, сигурно ще зарадва някой пощаджия.

Хари слушаше изтръпнал присъдата, страдаше /знам го, защото на другия ден се оплакваше че майка му пак е провалила всичко/, но не можеше да се надигне и да каже: „Мамо, не ме интересува твоя стил, аз я обичам!” Не, такова нещо той дори не си и помисляше да каже.

И все пак случи се - веднъж той доведе в „чехите”, където се бяхме събрали едно високо, усмихнато момиче, което се представи като Лина, цяла вечер се смя на нашите вицове и като си тръгваше с добра усмивка каза:

- Приятно ми беше да се запознаем! Не знаех че Хари има такива добри приятели!

Сигурно звучи елементарно, но ние всичките вкупом я харесахме. И започнахме да го убеждаваме - кой с каквото може.

Накрая Хари се предаде, каза: „Пичове, тя е страхотна! Ще се женя! Утре идва в къщи на обед!” И ние с нетърпение и малко страх зачакахме какво ще стане на другия ден.

Кой знае как, така и не разбрахме, но Лина минала всички кръгове на ада. И вечерта, когато седнали да си говорят леля Радка казала:

- Хари, това момиче ме учуди. Ами тя е…много, много сладка…радвам се за тебе.

Всичко беше толкова неочаквано, че ние спомням си веднага реабилитирахме леля Радка като казахме, че тя е добра жена, само дето ние сме измислили разни нейни особености.

Сватбата мина, всичко беше елегантно и светско до немай къде, Хари и Лина отидоха до Будапеща на сватбено пътешествие, където бащата на Хари /нали беше емигрант/ дошъл да ги види и да им направи подарък.

С две думи, Хари се върна и в Кореком вече го чакаше нова „лада”. Така е, казахме си ние тогава, който му върви - върви му. Но явно бяхме избързали.

Какво е ставало и как точно е ставало в аристократичния апартамент с високите тавани ние не знаехме, но много скоро в семейната лодка започнаха да се появяват пукнатини.

Лина бързо ги запълваше, тя беше много ловка в това или просто момичето си пазеше семейството, нищо лошо.

Но тежкото подводно течение , което леля Радка беше организирала, нямаше край. Изглежда рано я бяхме реабилитирали, защото тя посрещна достойно удара на сватбата, която я лиши от ръководната роля в живота на Хари, но не се беше предала.

Малко по малко тя успя да забие як клин в техните отношения и ние все по-често ставахме свидетели на кавги, които те бяха започнали да водят дори и пред нас.

Разбрахме че нещо ставаше в тихия апартамент с френските прозорци. Но Хари явно обичаше Лина и не искаше така лесно да се предава.

Една вечер, когато Лина била дежурна /тя работеше в БТА/, Хари се прибрал и видял, че нещо страшно се е случило с неговите плочи - една плоча стояла сама и гола, без обложката върху дивана. За него това си беше просто като да се изплюеш в Храма. Той вдигнал внимателно плочата, огледал я от двете страни и викнал:

- Кой е пипал плочата!

Леля Радка тутакси се показала и спокойно обяснила:

- Хари, не прави скандали за глупости! Лина си играеше с плочите, слушаше музика и…

Хари се приближил до грамофона и видял, че скъпата доза с диамантена игла била небрежно подпряна върху друга плоча, която стояла също така без обложка.

Казах, че Хари беше меломан, ама от най-болните, които по онова време най-много си падаха по плочи, касетофони още нямаше и хубавите грамофони със специални дози бяха най-маниашката придобивка на меломана.

Хари внимателно избърсал плочите със специалната четчица, огледал ги като отбелязал, че на две от тях има драскотини, прибрал ги на мястото им и вечерта, когато Лина се прибрала, направил грандиозен скандал.

На другата сутрин тя си стегнала багажа и напуснала красивия живот на Хари, оставяйки го да страда защото винаги си е мислил, че ако някое момиче се омъжи за него, то няма да има силата да го напусне никога.

А леля Радка както винаги започнала да го успокоява, че някъде все има такова момиче, което да го заслужава.

Преди няколко години срещнах Хари. Не го бях виждал отдавна и като всяка история от младежките години той ми напомни нещо весело и свежо. Затова отдалече му се усмихнах и викнах:

- Хари! Как си!

Той важно се приближи, стисна ми ръката и ме потупа по рамото. Видът му беше солиден - посивял, строен господин малко над шейсетте, с очила и спортно сако.

Приличаше на пенсиониран дипломат след успешна кариера.

- Благодаря на бога - добре!

Стояхме пред вратата на магазин за маркови дрехи и като предположих, че ще купува нещо се извиних:

- Сигурно ще пазариш, извинявай че те спрях.

- О, не! Чакам ъъъ…- посочи той с брадичка към излизащата жена, която беше малко по-млада и носеше две фирмени торби.

- Женен си! Браво, не съм разбрал…

- Ах, женен! Жените са винаги с много претенции…пък и много формалности като се развеждаш. Това е моята партньорка… нали знаеш, сега нещата са по-бързи, така е по-удобно, по-модерно ако щеш! - завърши той и ми намигна.

- Няма значение - побързах аз да кажа. - То е едно и също, нали си живеете заедно…А как е леля Радка?

- Спомина се - тихо каза Хари и личеше, че страда. - Преди пет години.

- Ооо, бог да я прости! - искрено съжалих аз. - Не знаех.

- Ех така е, живот! - завърши Хари и ние се разделихме.

Кимнах на партньорката и тя в отговор учтиво наведе глава - все пак не бяхме представени и всъщност не се познавахме.

Оттогава не съм го виждал. Но като чуя /а вече все по-често го чувам/ вместо „жената на еди-кой си” да казват „жената до него” или „жената, с която живее” или „майката на децата му” или най-често „партньорката” си казвам: „Прав е Хари - жената задължава, жената ти налага ограничения, жената иска в края на краищата да си мъж, а не партньор. Не е едно и също! Ако беше така, Господ нямаше да създава първо жената, ами направо щеше да направи партньорка”.

Хем по-евтино, хем без формалности.