ОПРОЩЕНИЕ
- Дай ми вода! - промърмори старицата.
Росица машинално подаде чаша вода, без да прекъсва мислите си.
- Остави я тука! - наставнически нареждаше старата. Тя дори не знаеше дали е жадна, но трябваше да се каже нещо от време на време.
Кротка женица, но не беше с всичкия си. Вече втори месец Росица живееше при нея, а мислите й не се откъсваха от спомените за доня Кармен. С нейната смърт Росица сякаш за втори път загуби майка си. Улови се, че по-малко се сещаше за носталгията си, отколкото за мама Кармен. От нея научи испански и толкова много неща. Обичаше да я наблюдава, когато доня Кармен рисуваше, да разглежда заедно с нея новите списания… Как можа да си отиде от живота такъв човек! Не можеше да свикне с новата си господарка. Все доня Кармен беше в мислите й…
- Искам крем! - отново едва разбираемо рече старата.
- Топъл е още. Нека изстине! - Росица отговаряше, опитвайки се да си представи, че мама Кармен е до нея…
…Как хубавичко си живееха! Имаше моменти, когато и двете забравяха на каква възраст са. В началото доня Кармен беше затворена, сдържана. „Как ще живея с тази надута сеньора!” - мислеше си тогава Росица. А постепенно станаха приятелки.
- Загубих сина си, а се сдобих с дъщеря! - просълзена изрече един ден доня Кармен. Думите й бяха една дълга въздишка, събирана с години. И помоли Росица да й казва „мама”.
- Как така? Не сте ми казала, че сте имала син, мама Кармен! Какво ви е? Добре ли сте? Я да видим кръвното как е!
Росица се притесни от тези думи. Тя знаеше, че нейната сеньора е самотна възрастна госпожица. Имаше един брат, на когото всичката челяд се изсипа по-късно на погребението, за да търсят завещание и да си разделят бижута, съдове, дантелки…
А най-голямата изненада беше, че сеньората имала син.
- Но къде е? Защо не сте ми казала за него?
Росица се бе изплашила за здравето й, тези думи й се струваха неадекватни.
- То беше в моята младост. Бях силно влюбена в един човек и му се отдадох, като мислех, че ще се оженим. После той ме заряза. Да, но след време разбрах, че съм бременна. А по онова време, знаеш, това беше резил и позор. Но от родителите си това нямаше как да скрия. Тате ме заведе у моя леля, където никой не ме познаваше, докато дойде време за раждане. Дори строго ми нареди:
- Аз копелета не искам! Ей хората сега са измислили домове за такива. Няма цял живот да ти бера срамовете. И тоя ми стига.
Не можах да се противя на баща си. Бях като подплашено зайче.
Роди се при залез слънце, момченце. Видях го само веднъж - беше пухкаво и беличко, като малко бяло облаче. А с него залезе и животът ми. Дано да е попаднало в добри хора! Дали не сме се разминавали по улиците - само Бог знае…
- Там, в Албания какво готвите! Има ли такъв крем, като този, дето си ми направила? - размърда се старата на стола и отнесе мислите на Росица в друга посока.
- Нали ти казах, че съм от България, мадам! Каква Албания ми приказваш! - троснато й рече Росица.
- Искам компот! - още повече се заклатушка на стола старата, сякаш да потули притеснението, че е забравила, което пък едва ли осъзнаваше.
Росица не й обърна внимание този път. То нямаше и време, защото чинията се изплъзна от ръцете й и тупна в мивката на парченца.
- Ония пак се бият! - рече безразлично старицата, пътувайки из своя си свят.
„Ох, май трябва да отида на гробищата, да запаля свещичка за мама Кармен и да сменя най-после мислите си. Вече няколко пъти изпускам чиния в мивката и то все в събота” - Росица също бе в нейния си свят.
Тя преоблече старата, приготви я за сън, след това дълго остана на терасата със спомените си. Това беше нейното златно време - когато старицата спеше. Росица беше отговорен човек и се грижеше всеотдайно за новата си старица, но друго беше за нея доня Кармен. Като нея вече едва ли ще срещне.
Нощта мина в полусъница. Едва на разсъмване заспа дълбоко. Събуди се от тропот в кухнята. Скочи сънена и хукна натам, където старата имаше често навика да бърника и да прави беля.
Когато се посъвзе и разсъни, Росица се опита да си спомни - нещо беше сънувала… ами да! Мама Кармен! Същичката, с моминска усмивка, като на снимката от младостта й…
- Видях я! Видях я! - радваше се Росица и се опитваше да си спомни думите й в съня:
- Защо не ги носиш? Нали на тебе ги дадох и само ти знаеш какво да правиш с тях - това й каза мама Кармен в съня.
Нищо друго не си спомняше.
- Какво ли ще да е? Нещо иска да й занеса? Какво ми е дала? Къде да й го занеса? Какво да правя?… Е, сънища! - рече полугласно, защото и без това нямаше на кого да разкаже съня си. И защъка из кухнята.
Малко преди обяд звънна мобилният й телефон:
- Ало, Росица?
- Да, моля! Кой е?
- Аз съм Хосе, братът на доня Кармен. Помните ли ме?
- Как да не ви помня! Много добре!
Росица не искаше да си спомня тази алчна мутра, дето идваше в дома на доня Кармен само на разузнаване и на погребението доведе цялото си семейство, за да грабят наследството.
- Росица, кога имате време да се срещнем? Имам нещо важно да ви кажа.
- Мога и днес. Ще ходя да пазарувам и ще отделя десетина минути, стига да са достатъчни - рече малко с досада Росица.
- Добре, когато сте готова, позвънете ми, да се разберем къде да се намерим.
„Какво ли иска пък тоя?! Странно!” - недоумяваше Росица.
На ъгъла, в началото на улицата, където всяка събота ставаше пазар, Хосе чакаше в колата си с особено вълнение и с надеждата, че най-после ще се отърве от кошмарите, които всяка нощ го будеха, не му даваха мира и съвсем го съсипаха.
…Точно на погребението на сестра си Кармен бе смъкнал от шията на Роси златния ланец и гривната от ръката й, дебели колкото един пръст, дето доня Кармен й ги бе подарила. Обвини я, че сама ги е присвоила. Горката Росица, само дето не откачи. Оттогава той живееше в страхове и видения го преследваха.
На стъклото на колата се почука:
- Тук съм. Хайде казвайте, че бързам.
- Влезте, влезте в колата само за пет минути - и Хосе отвори, а Росица седна вътре, без да затваря вратата.
- Слушайте, Росица, - поде Хосе - уморих се от страшни кошмарни видения след погребението на сестра ми. Снощи пак я сънувах. Чисто и ясно чух гласа й. Беше като жива пред мен. Каза ми: „Хосе, още утре да върнеш на Росица златните накити, които й подарих. Аз на нея съм ги подарила и тя знае какво да прави с тях. Ако не ги върнеш, ще те удуша.”
Много пъти е идвала в съня ми, но този път наистина се изплаших. Сигурно съм извършил грях, но Бог ми дава възможност да поправя грешката си. Моля, простете ми, че постъпих така с вас! Вие не сте лош човек, истинска сеньора сте!
- Дон Хосе, оставете комплиментите сега! Ще ви кажа нещо, което е стряскащо. Знаете ли, че аз сънувах нощес нещо подобно. Доня Кармен ме попита на сън „защо не ги нося”. Първо се зачудих за какво става дума, защото изключих, че може да е за накитите. Но и във вашия, и в моя сън има нещо, което ме кара да се замисля. И на двамата тя ни казва нещо еднакво: че „знам какво да ги правя”. Дали не е нещо друго? А не просто „да ги нося”…
- Знам ли… Но аз просто да си ви ги дам. А вие вижте там какво ще ги правите. - каза Хосе с непривичен за него топъл тон и сякаш час по-скоро искаше да се отърве от странния товар, подаде на Росица пакетчето със златния ланец и гривната и сякаш скъса голям камък от шията си, та му олекна.
Росица ги сложи в чантата си и тръгна озадачена.
Прибра се вкъщи без да отвори пакета нито на другия ден, нито на следващия. Мина седмица. И пак събота… и пак изпусна чиния в мивката…
- Пак не отидох на гробищата! Ама че съм и аз! - упрекна се полугласно Росица. - Ще отида на църква. Може Господ да помогне да реша какво да правя с тези накити. Защото не са току тъй тези думи - „тя знае какво да ги прави”.
На другия ден беше неделя и Росица се запъти към близката църква. Литургията ще да е минала, но тя и без това не разбира какво си мърморят свещениците, на някакъв неразбираем каталунски при това.
Имаше сватба. Росица бръкна в чантата си и затърси дребни пари за свещи. Ръката й напипа торбичката с накити и сякаш се опари от тях. Хрумна й да помоли някой свещеник да ги освети. После ще мисли какво да ги прави. Запали свещ, помоли се за здраве и успех, както обикновено правеше и остана да погледа. Бяха малко сватбари, скромна сватба, а това беше необичайно за пищните и шумни сватби на испанците по този край. Дори младоженците бяха скромно облечени, почти беднички. Възрастна жена се кръстеше непрекъснато и не беше ясно дали на себе си говореше, или на Росица:
- Горкичките са и двамата! Бог да ги благослови! Беднички. В детски дом са пораснали, без родители, милите… Ама като са се харесали - любовта синор няма. Вижда се по лицата им колко се обичат!
Сърцето на Росица силно затупка. От очите й потекоха сълзи, а в мислите й кръжаха все едни и същи думи: „Ти знаеш на кого да ги дадеш!”
„Да… защо пък не! Може би това е решение!” - изненада се Росица от внезапната мисъл, която нахлу в главата й. Изчака да свърши венчавката, приближи се до младоженците, поздрави ги и прошепна простичко:
- Обичайте се винаги! Това е от мен. Всъщност… от мама Кармен са. Споменавайте името й! - и подаде пакетчето със златните накити, като събра ръцете на младоженците в едно.
Младите послушно повториха в един глас:
- Мама Кармен…
И нищо не попитаха. Приличаха на два влюбени гълъба и с пламнали от любов очи пиеха на глътки святата си любов. Като че ли знаеха всичко за всички и не питаха. Бяха така спокойни, сякаш са очаквали този момент. Благодариха скромно и се целунаха…
… А през купола на църквата се подаваше късче небе, по него се носеше едно малко бяло облаче и ако човек се вгледаше по-внимателно в него, щеше да забележи, че бе наметнало бял булченски воал и плуваше по небето, като се усмихваше на целия свят.
