КРИЛА ОТ КАМЪК
Из „Камък и струна” (2024)
КРИЛА ОТ КАМЪК
А ето и върха! Надоле окото
напразно през облак ще дири простор,
отгоре еднакво далеч е небото,
загадка бездънна пред слабия взор…
П. К. Яворов, „Към върха”
Помниш ли вятъра, майския вятър,
понесла раница с ухание
на люляк и загадки?
Настигаше ни бързо
и грабваше ни порива,
и хукваше нагоре,
оставил ни без въздух…
Крилата му звънки -
как се светлееха, как се ветрееха! -
платна на златна лодка,
завързана за слънцето…
Стигнахме ли?! -
сами пред необята -
деца с лица на откриватели -
до тайнствения ръб на времето.
Но беше безпощадно пусто
и непоносимо тихо на върха.
Но беше недостъпно прелестно
на границата на страха.
И зимни пеперуди там се спускаха -
обезкрилени.
Запалих огън от твоите устни
и гледахме плахо как бързо горяха
прекършените крила на вятъра.
Мълчахме под небе, намръщено
кънтящо, и с длета премръзнали
дялахме, стиснали зъби,
крила от камък -
за завръщане.
ЗАЛЕЗ
Лежим един до друг в тревата
и гледаме как в синевата
безследно чезнат релсите на нови
завръщания и на стари бягства.
Строим въображаеми мостове
над ярки и несвършващи контрасти -
ти от твоя бряг, аз от моя.
Смълчани, удивени от покоя
на крехката им фрагментарност.
Щурец от твоите гледци разжарени
напомня с все по-дрезгав глас
за дивия цъфтеж на тишината.
Сред шипове на шипков храст
гнездо - убежище на грапав вятър -
внезапно като факла в нас ще лумне.
Ще тръгнем с нея и ще бъдем близо,
но ще открием ли, любима, извора
на премълчаните ни думи?
СТЪКЛЕНА ВРАТА
През нея ясно се вижда
безмълвието на лятната градина,
морето от залязващи листа
и боровия рид отсреща -
двугърба камила,
поела към нощния оазис.
Там вечерта вече е съблякла
кадифената си дреха и блести
в нозете й огърлица
от млечнобели корали…
Луната - повехнало лале -
наднича през стъклената врата,
отразена в стената на стаята.
Под нея бавно се утаява
златистият прах
на светлината, където спят
загадъчно усмихнат мъж
и жена със смарагдови очи,
проблясващи уморено
заедно със светулката
на брачната халка
в квадратното небе
на нощното шкафче.
СТАЯТА
Ти влезе заедно със светлината
и стаята - разсърден пчелен кошер -
те спря веднага - дръзка непозната
с проблясваща във здрача златна брошка…
Сега дори и вещите ревнуват
реката сенчеста на твойто тяло,
ухаещо на мед и лавандула,
а от ревера бял се спусна паяк.
ЕЙ ТАКА
Ей така -
да изкрещиш
живота
вместо да го
изгрухтиш
самодоволно,
да прегърнеш болката -
трептяща светлина
на свободата,
да възвърнеш целостта
от фрагменти с остри,
кървящи ръбове,
да тръгне пътят в здрача
след чистия, топъл глас
на минзухар
и стигне прага,
където ти ме очакваш
със светещо време в шепа -
ти,
тук
и аз,
и нищо
друго -
ей така.
ЧОВЕК И ПТИЦА
Не питай дали утре пак оттук ще минеш,
по този древен път, прорязал далнината -
пресъхнала река с блестяща, жарка глина.
Прелита птица и раздвижва светлината…
Не питай птицата къде отнася бързо
на мащерка ухаещото лятно слънце
и твоя поглед, за крилете й привързан.
Човек и птица - гаснещо в очите зрънце.
РЕКВИЕМ
В памет на приятеля Едвард Лабуза
Затваряш очи.
Някой пак те зове по име
и протяга ръка далечното,
неизповедимо свидно -
докосват те като въздишка:
Полша, Трусколаси,
лица на близки хора,
детски смях и песни;
и Пловдив, и хълмът,
и смокинята в стария град -
пъстроока младоженка
с було от Млечния път.
Неназовимо кратък миг,
взривил
слънчевото зърно в теб.
Пристъпваш бавно,
загледан в прилива
на житното море,
в крехкото сияние
на крайбрежни макове,
по детски побратимен
с песента на щурците,
и бързо гаснещата жар
на хоризонта, с необята.
Миг от разпилени късчета думи,
от чиста, дълбока светлина
в калейдоскопа на далнината,
притихнал
зад твоите клепачи -
завинаги.
6 февруари 2024 г.,
Пловдив
ИЗВОР
Който пие от водата, която Аз ще му дам,
той вовеки няма да ожаднее.
Йоан 4:14
Вървя безмълвен през гората,
по пътя, слънчево разлистен.
Зове ме глас от далнината,
където блика извор бистър.
В съня, под свод от смътна горест,
аз слушах песента ти древна,
о, извор, извисен прозорец,
към други светове загледан.
До утре. Знам, че си далече -
зад девет светлини в десета -
сърце на порива извечен,
безсмъртно, животворно цвете.
ВИСИНА
Изпълнен със светлина,
като това небесносиньо цвете -
от щедрата нищета
на камъка.
Изпълнен с тишина,
като това удивено дете,
застанало на сияйната висина
на незнанието.
БЕЛЕГ
Напредва сянката към мен -
подобно нож - под ъгъл остър.
Отива си и този ден,
от светли пориви кръстосван.
Угасва слънчевата жар
и хълмът бавно се смалява.
В недрата му от мрак рудар
откъртва късове забрава.
А сянката е вече тук -
горчива, дива, мълчалива.
И всеки животворен звук
в обятия бездомни скрива.
Но в миг поглеждам удивен
как над дърветата смълчани
проблясва, сякаш оксижен,
животът - белег стар от рана.
ПЛОД
Вървиш в дъжда, под свод разискрен,
грижливо в себе си понесъл
богатство живо - звуци чисти.
Плющят зелените възкресия
на котви - плаващи дървета,
трепти асфалтовата лента -
изгубен шал, развян от вятъра.
Мълчи, не казвай нищо, нищо.
Без думи пренеси оттатък,
зад хълма - гаснещо огнище -
плода на светлина свещена
от дишаща чрез теб вселена.
Там слънчоглед узрява тихо,
там ангел мил с ръце небесни
плода ще възнесе усмихнат -
душата ти в спасена песен.
