Бисера Дживодерова

Още като я видя и не я хареса. В нея всичко беше в повече - килограмите, боядисаната в червено дълга коса, гръмогласния й говор, боботещия й смях, непрекъснатото размахване на големите й ръце, ярките й дрехи. Сигурно беше на седемдесет и пет. Може и на повече. Младееше, защото беше белолика. Дъщеря й заминала за Германия да гледа стари хора, а двамата й внуци били в Америка. Имала проблеми със сърцето и се страхувала да стои сама в старата къщичка. Тъй че единственият й изход бил Дома за стари хора в селото.

- Три пъти се жених и три пъти не случих на добър мъж - разказваше тя на висок глас в приемната на домакинката и дежурната сестра. - Първият беше женкар, вторият - пияница, а третия - скръндза до мозъка на костите си. Една боза не ми даваше да изпия и то с моите пари. Май нямах добър вкус към мъжете, ха-ха! „По-добре сам, отколкото с лош другар!” - казваше някога майка ми, ама кой да я слуша. Толкова исках да обичам и да бъда обичана, че не внимавах много с кого се обвързвам. Е, минало-заминало. Простила съм и на тримата ядовете, дето ми ги натресоха. Тъй било писано - с трима съпрузи да бъда - сама старини да карам.

- А дъщеря ти? - прекъсна я домакинката, голяма клюкарка и интригантка.

- Веска е от първия ми мъж. От Наско. Другите не искаха деца. Много е красива и добра, ама мъжът й рано почина, а синовете й, те са близнаци, щом завършиха гимназия и заминаха за чужбина. Първо бяха в Холандия, после в Англия, а от дванайсет години са в Чикаго. Работят в строителството. Тъй и не се ожениха. Метнаха се на дядо си. Слаб им е ангелът. Всичките си пари по жени харчат. Не са си идвали, откакто заминаха. От време на време пращат писма със снимки. И на тях са все с нови млади момичета. Майка им си изплака очите за внуци. Генът е голяма работа, от мен да го знаете, ха-ха.

„Защо е толкова проста тази новата, ряпата й с ряпа! - ядоса се дядо Петко Контрата. -  Всичко си разправя, без да я питат. Защо се излага толкова? Всички сме тук, защото нещо не ни върви в живота.  Ето, аз съм седма година в дома, ама на никого нищо не съм казал за миналото си. Вдовец съм. Само толкова. Няма да тръгна и да им разправям, че синът ми е тираджия и кръстосва Европа, а снахата и внучката не ме искаха. Абе, направо си ме изгониха от апартамента. Конфликтен съм бил. Мръсен съм бил. Прост съм бил. Само от коли съм се интересувал. Четиридесет и пет години рейс карах, от какво друго да се интересувам?! Те ми намериха мястото тук, а после казаха на Ванко, че аз съм искал да се махна и сам съм си  намерил дом. А той винаги е държал за тях и им е вярвал. Аз кажа нещо, а той: „Не си прав, татко. Заблудил си се, татко. Разтълкувал си го неправилно, татко”, а напоследък и: „Май кукаш, татко. Годинките ти вече станаха много, татко, и не си в час.” Голяма ливада е, но да жив и здрав! Ох, в час съм си аз, нищо че съм на осемдесет и две, ама защо преписахме апартамента с жената на сина и снахата? Да се чувстват стопани. Да си го подредят както искат. Да си посрещат гости. Много добра жена беше Верка. Душица. Все доброто виждаше в хората и живота. Тихичка, скромна, вежлива, на мравката път прави. Все тя отстъпваше като сме се спречквали понякога. Защо Господ я прибра, а мен остави? Защо? Да се мъча сега самичък сред тая пасмина от неудачници и кукита. Вчера д-р Брайнов, ряпата му с ряпа, вика: „Здрав си, дядо Петко. И сърцето ти е здраво. И бъбреците. И черния дроб. И белия. Изследванията ти са прекрасни. Кардиограмата ти е като на петдесетгодишен. Ще живееш до дълбоки старини.” Защо да живея? - го питам. А той вика: „Защото тъй ти е отредено. Живот е туй. Най-хубавото нещо на света. Колкото ти се дава - трябва да го живееш и да му се радваш.” Ех, ряпата му с ряпа!”

Изминаха десетина дни и новата, казваше се Данка, започна да участва активно в дейността на дома. Дежуреше в кухнята. Помагаше в библиотеката. Включи се в хора за руски песни. Вечер гледаше турския сериал и плетеше шал. Не обичала да стои без да прави нещо. Кирчо Петлето се заовърта около нея. Комплименти започна да й прави. На кафе в селото да я кани, ама тя го отряза, че не иска да си усложнява живота, колкото и малко да й останал. Той Кирчо Петлето всяка жена от дома е ухажвал. Иска да си намери другарка в старините. Страх го е да е сам-самичък. Нали като е бил млад е бил артист и много жени е имал. Все разправя колко любовници е имал, коя къде е оправял. Дядо Петко Контрата, иска или не иска, участваше във всички мероприятия. То като си в дома избор нямаш. Все си там. Всичко виждаш. Всичко чуваш. И ако имаш малко акъл, изводи правиш. Времето работи за теб, защото колкото повече тече, повече неща се случват, хората повече показват какви са. Не може вечно да се преструваш. Ще мине месец, втори, трети и това, което си ти отвътре ще излезе наяве. Ако си злато - златничко ще заблести в постъпките ти, ако си кал - ще метнеш кал някога по някого. Мнозина бяха направили така. Тях дядо Петко Контрата ги беше отписал от тефтерчето си на живота. Дори не говореше с тях. За какво са му такива непочтени хора? Спокойно може да си живее без тях. Достатъчно качествени имаше в дома. И мъже и жени. Очакваше с нетърпение Данка да се издъни някакси. Месеците минаваха, а това все не се случваше. Напротив. Оказа се много точен човек. Не обещаваше нещо, ако не можеше да го направи. Казваше направо: „Това не е за мен.” или „Не го знам.” „Не го разбирам.” „Не го мога.” Помагаше на всеки, който я помолеше, но никога сама не вземаше инициативата. „Непоисканата помощ не е помощ, а бреме” - казваше. Излезе весел човек. Знаеше безброй забавни истории и вицове за телефонистки, нали и тя е била такава цял живот. Обичаше да ги разказва вечер като пиеха чая в десет и половина. Непрекъснато плетеше и подаряваше оплетеното. Научи другите баби на нови видове мартеници. Дядо Петко най-харесваше, когато запееше. Гласът й беше силен и красив. Бил алт, тъй каза д-р Брайнов, ряпата му с ряпа. Дядо Петко не знаеше какво точно означава това, но трябва да беше нещо много хубаво, защото всички в дома го харесваха. Данка обичаше и да се смее. На тез години, оказа се, че е на седемдесет и девет, все намираше за какво да се разсмее. Смехът й се носеше из коридорите, стаите и двора на дома един такъв хубав и добър, че ти става едно леко на душата. Макар ще беше над стоте кила и се носеше все в ярки цветове, дядо Петко Контрата откри, чe тя  сякаш беше катализаторът на доброто му настроение.

Той все още помнеше как се запозна с Верка. Бяха поканили за Нова година ученички от гимназията в техникума му. Още щом зърна дребничкото мургаво момиче с огромни черни очи с дълги мигли и две тънички плитчици той почувства, че нещо много важно се случва в живота му. Покани я да танцуват, а после я изпрати до къщата й. На другия ден я потърси в гимназията, за да я покани на кино. И цели две години „ходиха”, докато завършат средното си образование. След това той ходи войник, а тя учи за детска учителка. Ожениха се, ненавършили двайсет и една. Той й беше първият, а тя на него петата и тъй си остана, докато Верка почина. После тъгува дълго и инструментът му сдаде багажа. Всичко помнеше, всичко с най-малките подробности - първата целувка, първата милувка, първия път, как се смееха, как танцуваха, много обичаха да танцуват, как ходеха на екскурзии, обиколиха цялата страна и в Съветския съюз ходиха, как забременя и роди, как се грижеха за Ванко, а той все боледуваше, как го изпратиха на абитуриентския бал, а после се любиха дълго и нежно, как се ожени той, как се роди внучката им и после тежката болест и гробищата… Това беше един цял живот, пълен с много взаимна любов. Благодарен беше, че я беше имало. Можеше и така да си умре. С тази голяма и единствена любов. Ето, че неочаквано откри, че може да обича още веднъж. Друга жена. На осемдесет и три години. Не знаеше какво да направи. Срам го беше да й признае. Затаи чувството дълбоко в себе си, макар че то го изгаряше отвътре като огън. Радваше й се отдалеч.

Една сутрин чу, че Данка е получила инфаркт през нощта и я откарали в кардиологичната болница в града. А той беше спал като пън с „Атаракс”-а. Вечерта  всички бяха гледали френска комедия и се бяха смели до сълзи на любовните неразбории в малкото градче. Ето, че сега жената, която обичаше береше душа. Имало я, а утре ще я има ли? Кой знае. Тънка е нишката на човешкия живот. Не знаеш кога ще се скъса. А при хората на тяхната възраст нещата клоняха към отвъдното по-често. Не можеше да не отиде и да я види. Пък било то и за последно.

Когато дежурната лекарка го попита какъв й е, той смутено отвърна: „Близък приятел, тя другиго си няма.” Не го пуснаха. Била в интензивното. Имало опасност за живота й. Идва десет дни. Всяка сутрин хващаше автобуса и притеснен пристъпваше към регистратурата да пита за нея. Нощно време се молеше, както се беше молил за жена си, да оживее Данка. На единайсетия ден го въведоха в стаята й. Тя лежеше на високото легло, а в дебелата й ръка имаше включена система. Беше много бледа. Очите й, тъмносини като морето, гледаха някак отнесено. Нищо не му каза. Само кимна с глава. Дядо Петко Контрата сгъна дългото си тяло на стола до леглото.

- Таковата… ще се оправиш, не се тревожи… прескочи трапа - промълви той с пресъхнала уста.

- Не съм лакома за живот, Петко. Ако ми е писано да си вървя вече от този живот - тъй да бъде - каза тихо Данка и въздъхна дълбоко.

- Не приказвай тъй! Таковата… има още живот в теб… ще видиш. Доктор Брайнов, ряпата му с ряпа, каза, че много хора преживяват по два и три инфаркта и продължават да живеят. Само таковата… не се тревожи.

- За какво да живея, Петко? За кого? Дъщеря ми ще остане в Германия, много й харесва там, внуците - в Америка. - разплака се старата жена.

- Как за кого? За тебе си, таковата… ще живееш. - протегна мургавата си длан старецът и я помилва по главата. - Ти си добър човек и в дома таковата… много хора те харесват.

- Домът е последната ни спирка в този живот и искаме или не искаме сме заедно там, макар и да се чувстваме самички на тоя свят - размаза сълзи и сополи по лицето си Данка.

- Не си самичка, не си самичка… таковата… и аз съм с теб - свъси рунтавите си вежди дядо Петко Контрата. - Срам е да го река, Данке, ама таковата… много те харесвам.

- Какво?! Да не ми се обясняваш в любов, Петко? - оживи се бабата. - Та ти все странеше от мен. Една добра дума не ми каза толкова време. Даже мислех, че те дразня с нещо.

- Амиии, таковата… страх ме беше да не ми се присмееш - наведе черните си очи към земята дядо Петко Контрата.

- Няма да ти се присмея, Петко, няма. Ти си хубав мъж. Сериозен. Отговорен. Не приказваш много като някои мъже в дома, ама каквото кажеш - все е на място. Харесвам те. Защо да крия. Може да съм пред вратите на Смъртта вече. Може утре да ме няма вече - рече Данка и докосна ръката му.

- Таковата… ти се дръж, Данке, пък като те изпишат, аз ще се грижа да теб в дома. Таковата… ако трябва да си в инвалидна количка - аз ще я тикам. Само да си жива. Само туй искам - стисна ръката й старият мъж.

В този момент вратата се отвори и една млада медицинска сестра влезе.

- Свиждането свърши, господине. Време е да си тръгвате. Нужно е спокойствие на пациентката - каза тя и помогна на дядо Петко Контрата да стане. - Утре пак ще дойдете.

- До утре, Данке. И таковата… горе главата - каза той и излезе щастлив.

След две седмици Данка се върна в дома. Тя леко влачеше десния си крак, а дядо Петко Контрата я подкрепяше прегърнал пълното й тяло с ръка. След месец направиха сватба и заживяха заедно. Не мина година и Данка почина в съня си. Беше получила масивен инсулт. Дядо Петко Контрата я надживя с осем месеца.