ДО МОЗЪКА НА КОСТИТЕ
Из „На огледалното дъно” (2007)
ДО МОЗЪКА НА КОСТИТЕ
Изгряваше тогава слънцето направо от съня ми,
загадъчно безкраен.
А в лешник недозрял побран,
светът бе само звук и светлина
и бликнала от стубел свежест.
Небето бе едно, но многолико и нестихващо
като въртоп разпенен. Подвикваше над мене всеки час,
веднъж синигер, после сойка и кълвач,
със своя собствен глас.
А багрите прозирни на деня наметнала
върху невръстните плещи,
летях над билото и аз - крило на вятър,
на склона - ручейче от смях
и струйка дим - над жар от цъфнали цветя.
Като елха, избавена от лишеи, тогава дишах.
Поемаше ме вечерта зад своите клепачи.
Сънувах ли, летях ли, дишах ли,
трева ли бях нетърпелива,
не знаех - и до днес не зная.
Но няма да забравя, че
до мозъка на костите бях жива.
ЯЙЦЕ НА АРХЕОПТЕРИКС
Не чувате ли, тук съм, тука.
Не мога сам черупката си да пробия…
Навярно клюнът ми не е втвърден
или е слаба още мойта шия.
Измина цяла вечност,
откакто в своя сън ембрионален
зачаках да ви видя.
Как се надявах аз на вашите разрухи,
бедствия, войни…
Измина тридесет -, и сто-, и седем -
и петгодишната, и нищо,
не ме избавиха от мойта вкаменелост.
Не знам срещу кого воюваше човекът
и враговете му дали са оцелели.
Но нека, нека воюва още.
Аз чакам, задушавам се и благославям
войната ви последна - еднодневна,
може би, едноминутна.
Молбата ми кога ще бъде чута:
гръм сетен да разцепи и да пръсне
черупката ми вкаменена.
Пред мене най-подир ще е човекът
или каквото още
ще е останало от него,
от него и от неговия свят.
ОЦЕЛЯВАНЕ
Да благодарим на провидението
или на съдбата?
Още ден оцеляхме.
Час по час, ден след ден оцеляваме.
Пием оцеляването си като лек, по лъжичка,
сред изригвания на слънца,
на вулкани, на страсти.
Оцеляваме.
Устояхме на глада, на нищетата,
опазихме се от вредни излъчвания,
от алергии, от нитрати,
от пожарите в залива,
от сухоземни пирати.
Разминахме се с ураганите
и с бедствия с имена непознати…
Оцеляваме още час, още ден
на омразата, на клеветата,
в хватката ледена
на дваж по-оцелелия страх.
ДАЛИ ДА Я СЪБУДЯ
Майка ми спи вече от много време,
дали да ида да я събудя?
Била е до смърт уморена,
свалила е всичко от себе си:
светлите и тъмни одежди,
грижите бели и грижите черни,
мъката ледена, топлите радости -
цялата своя земна обвивка,
да остави духа си просветлен да отдъхне.
И потъва сънят й все по-дълбоко
между коренчетата паяжинени на тревата,
между ноктите и пръстите сгърчени
на дърветата, вкопчени в канарите,
между кълновете на потоците и на реките,
сред прегръдките златожилести на скалите,
сред ембрионите на неродените зими, лета…
Майка ми спи вече от много време,
дали да отида да я събудя,
а не успея ли… да си легна до нея.
