ПО ВРЕМЕ НА СТАРОЗАГОРСКОТО КЛАНЕ
Грозю Иванов Грозев
(Спомен)
19 юлий 1877 година! Как болезнено се свива сърцето ми, като си спомня тази ужасна дата! Как настръхвам като си представя страхотиите, прекарани този ден!
Колко мрачна ми се представя сега тази хубава, гореща утрина на 19 юлий 1877 година.
Без никакви претенции на белетрист, ще разкажа това, което видях.
Аз няма да опиша как стана посрещанието на освободителите, на което бях заведен; няма да опиша как 4-5 деня след това ходихме заедно с баща си и много други хора да гледаме на открито място пред нашия двор надвечер огньовете, които обкръжаваха хоризонта на Старозагорското поле и които били запалените от наближаващия ураган села.
Как угрижени бяха мъжете! Как братушките, на които сочеха огньовете, викаха «ничево!»
Аз треперех, като слушах бащите ни тъжно да си говорят и с наведени глави да си отиват по домовете си!
Не, аз няма да опиша всичките признаци на приближаващата се буря, а ще опиша разорението, което видях от нея, когато тя дойде на 19 юлий 1877 година.
Тогава аз бях на 7 години.
Помня като днес онзи хубав, ясен, горещ юлски ден. Как леко беше на детската ми душа! С по-големия си брат Стефан спускахме хвърчило. При нас имаше още много други деца. Хвърчилото се спускаше на широкия пред нас плет.
Отиде да го спуска Колю Митев, връстник на по-големия ми брат. Но какво стана изведнъж!
Нещо падна като светкавица пред Коля, задимя, тресна и горкият Колю падна на 50 крачки далеч от нас. Ужасен гръм се разнесе. Това беше първият топовен гърмеж.
Ние избягахме до дома. Колко такива гърмежи последваха един след друг! Изплашени ние се втурнахме у дома. Къде са мама и тате? Няма ги.
Пръснали се да ни търсят. Те скоро се върнаха успокоени и всички заедно отидохме да гледаме в една висока съседна къща как се хвърлят топовете от «Берекетската могила».
Там имаше още много хора също да гледат. Как лицата им прежълтели и посърнали! Вижда се, че работата не ще да е отивала на добре, защото баща ни скоро ни хвана за ръце, повика майка ни и чрез съседната врата бързо отидохме у дома.
Подир едно малко съвещание тате и мама решиха да отидем по-навътре в града, понеже нашата къща се намираше почти на южния край на града.
Излязохме на улицата всички: баща ни, майка ни, по-големия ми брат, аз и едно по-малко наше братче, носено от майка ни, защото не можеше да върви, макар и да беше на 4 години.
Каква навалица по пътя! Всички прежълтели. И бягат нагоре. Викове, охкания! Майки търсят децата си. Бащи тичат да търсят жените и децата си! Стигнахме до мегданя над черквата „Св. Никола”. Аз цял потънах във вода.
Не беше малка горещина. Часът имаше единадесет преди обед. Тук навалицата беше непроходима. Влязохме в една приятелска на баща ни къща, разположена на източната страна на мегданя, в къщата на Деча Георгакев.
Чудна работа! Сам домакинът със синовете си товари кон и се готви да бяга, а баща ни ни остави тука със заповед на никъде да не мърдаме. По едно време чух бай Дечо като каза на баща ни:
- Иванчо, бягай. Друго спасение нема! - И продължаваше трескаво да товари коня си.
- Къде ще бягате! - каза той. - Таме ще ви достигнат и ще ви избият. А ако е съдено да ни колят, то и тука и, там все е едно. По-добре тука. Нека се покажем мирни граждани.
Баща ми, види се, се е надявал на пословицата: „Покорна глава сабя я не сече”.
Бай Дечо не чуваше: той продължаваше да товари коня си.
Ако е съдено да ни колят?! Нима ще ни колят? Аз се разтреперах. Бях виждал дотогава само кокошки как се колят. Нима и нас като кокошките? Зъбите ми затракаха.
Топовете продължаваха да гърмят.
По едно време бай Дечо и синовете му се изгубиха. Ние останахме у тях.
Излязох пред вратата на мегданя при баща си.
Народ, народ и народ! Всеки бяга.
Минаха конници-казаци в строй. Всеки води по един-два коня невъзседнати. Защо ли пък тези коне са празни?
А, ето един кон, от когото тече кръв от кълката му. А, ето още един! И още един!..
Аз се бях зазяпал в конете.
Някой дърпа баща ни да бяга. Баба Грозевица и чичови го молят да върви с тях. Той ги увещава да не отиват по-нататък. Но те не го послушаха, а избягаха.
Скоро мегданът се опразни и виковете утихнаха. Чуваха се само топовете.
При нас влязоха няколко жени с децата си. Те се вайкаха за мъжете си. Не ги знаеха къде са. Сами, уморени, не знаеха де да вървят. Дойдоха при нас.
Когато мегданът се опразни, баща ни влезе вътре и залости вратата. Какво става вън, вече не знаехме.
- Мамо, какво е това, дето пука като пуканици? - питам аз. Топовете бяха престанали да гърмят.
- Пушките гърмят на тези, гдето се бият.
- А защо пък да пукат като пуканици?
- Защото са много, не питай!
Не знам баща ни отде се яви гологлав, горкия, цял прежълтял. Той дойде до майка ни, даде й кесията с парите си и часовника си и й пошушна нещо.
На дъното на двора имаше една изба.
Той ни завлече там. Дойдоха и другите непознати мене 4-5 жени с децата си.
- Влезте тука - каза той - и чакайте.
Той дръпна вратата, затвори я, ние останахме в тъмното, а сам той се изгуби.
За последен път те видяхме, любезни татко!
Като останахме сами в избата, всички се навряхме в най-тъмното място, зад бъчвите и каците. Пушките вече рядко гърмяха.
Всички треперешком се вслушвахме.
Майка ни пъхна кесията и часовника навътре под една каца.
Чакахме.
По едно време светна.
Вратата на избата се отвориха и всички изпищяхме. Влезе една жена. Наверно бяга. И тя се уплаши. Но като видя, че са българи, влезе.
- Мари Господ да ви научи ! Ами защо не сте запънали вратата?
Тя затвори вратата, залости я и дойде при нас. Пак стана тъмно.
- Марийке, ти ли си? - каза тя на майка ни, навярно като я позна в тъмното и тихо ревна.
- Горкана си, Марийке, какво ли ще станем, - продължи тя тихо. - Турците навлязоха в съседния двор и наред колят. Едвам избягах тука. Видях ваш Иванча. Той се скри в един шарлаганджийски кюп, в яхната през този двор…
В това време чу се далечен писък.
Всички захълцаха тихо и се сгушиха.
И аз треперех и си мислех как баща ми се е скрил в кюпя на шарланджийницата. Аз я знаех къде е. Влизал съм вътре. В същия двор има и една висока къща.
Едно от малките деца, 2-3 годишно, поиска вода. Вода нямаше. То взе да плаче с глас. Майка му запуши устата му с кърпа. Най-сетне то пак млъкна. И настана тишина…
Аз се бях умствено пренесъл на една сцена, дето се коли кокошка.
Хайде пак писъци. Сега по-близки.
Ето и близък гърмеж. Ето още един.
Аз захванах да проглеждам в тъмното.
Никой от нас не мърдаше. Очите на всички като че ли бяха от ледени топки. Мъгливи. Настана пак тишина. Мина се около половин час…
Тряс! Тряс!…
Пътните врата се разбиваха. Всички треперехме.
Скоро подир това в двора се хвърлиха две пушки.
- Чикън! Чикън! Излезте - раздаде се един дебел, груб глас на турски.
Дано да не дойдат до избата, мисля си аз и се сгуших в полата на майка си.
Скоро, много хора нахълтаха в двора и викаха по турски. Приближават до вратата на избата. Ето! Свърши се! Някой силно ритна вратата. Никой от нас дъха си не взима. Една от жените извайка.
Един турчин извика нещо.
После, когато питах веднъж майка си, тя ми каза, че извикал:
- Ако има някой вътре, да излезе без оръжие. Който се предаде, нищо няма да му сторим!
Какво ти оръжие! Само жени и деца!
Турчинът повтори още веднъж.
Нямало е, вижда се, вече какво да се прави. Една от по-сърчените жени отиде и отвори.
Аз видях на вратата един едър турчин. Ръцете му запретнати. В лявата си ръка държи пищов, а в дясната - голям нож. Навън се чуват ужасни писъци и гърмежи.
Всички излязохме като омаяни.
Захванаха да търсят жените. Те стоят кротко. Как зверски изглеждаха всякоя, когато не намираха нищо в нея.
Един дотам се разлюти, щото като не намери нищо у една жена, дръпна златните обеци от ушите й и кръвта шурна от шията й.
Ний-излязохме последни : майка ни, по-големия ми брат, аз и по-малкото ми братче на ръцете на майка ни.
- Ах! - извика същият турчин, когото видях, когато се отвори вратата на избата.
Той каза това, когато видя мене и брата ми.
Той вдигна големия си нож върху главата ми…
Някой ме дръпна настрана. Това било майка ми: аз никого не виждах.
Един млад турчин хванал ръката на звяра и му извикал:
- Осман, не ги убивай, аз ги познавам, аз ще ги взема.
Така сме се отървали от ножа.
Този млад турчин, който се яви спасител на едни беззащитни деца, познавал баща ни и майка ни.
Той е искал да потурчи майка ни и нас. Майка ни още била запазила чертите на лицето си. Тя е била тогава на 27 години.
Аз се свестих и помня как този добър турчин ни поведе и ни остави до коня си все в същия двор. Конят му беше натоварен с обир. Той се качи горе в къщата на бай Деча и изнесе още работи, които тури на коня си.
В това време през двора бягаше един българин на около 45-годишна възраст. От лицето му течеше кръв.
Турците от нашия двор го застигнаха в градината и аз видях как те вдигаха ножовете си и ги стоварваха отгоре му. Човекът извика няколко пъти и там се търкулна.
Вижда се, че аз претръпнах. Когато турците си свършиха работата и се върнаха, ръцете им бяха опръскани с кръв. От ножовете им капеше кръв.
Когато вече обирът се свърши, в двора надникна от пътя един турчин и извика:
- Али, Осман, Мустафа! Чикън, зере атеш гелиору: излезте, защото огънят иде.
Турците скоро натовариха конете си.
Младият турчин каза да вървим подир неговия кон и всички излязохме.
Какво стана с другите жени, не зная: тях ги нямаше.
Когато излязохме на мегданя, той беше пълен с въоръжени с голи ножове турци.
Мегданът беше потънал в дим. Слънцето показваше часът да е 4 след обед.
Ние вървяхме подир коня на младия турчин. Той го върза на мегданя пред една друга вратня отсреща на къщата, в която се бяхме скрили, а нас въведе в двора и ни каза да стоим до вратнята.
Додето чакахме, аз погледнах навън по мегданя.
Къщата, дето бяхме, вече гореше. Гореше също и високата къща, дето чух, че е скрит баща ни. Горкият ни баща! Дали там е останал!
Но ето, че къщата се събори с голям трясък и може би го зарови под себе си!…
Там при вратнята трябва да сме стояли още половина час. Майка ни, като не е желаяла да бъде потурчена, решила да бяга.
По едно време, когато всички бяха навътре в двора за обир, тя ни дръпна за ръце, и изскокнахме на мегданя. Турци вече не се виждаха.
Ний скоро се изгубихме низ близките тесни улички.
Майка ни искала да отиде у едни наши роднини. В една тясна уличка, дето никой се не виждаше, из една турска къща излезе един турчин и той със запретнати ръце.
Държеше сатър.
Той мина покрай нас, но като че ли Провидението го беше заслепило.
Той не ни видя. Гледаше много вторачено напреде си и бързо отмина. Аз видях опръсканите му с кръв ръкави и ръце.
Майка ни цялото време чела на ума си молитвата «Богородице Дево».
Тя от все сърце се молила на Божията майка да ни закриля и отдава на нея спасението ни от новото премеждие.
По едно време ние сме се изгубили из уличките на една еврейска махала. Майка ни не знаяла де да ни води.
Аз помня как тя падна в несвяст. Ний я заобиколихме и плачехме наоколо й.
В това време се отвориха едни врата на еврейска къща и от нея се показа една млада еврейка. Тя се разгледа нагоре и надолу по уличката. Забеляза ни и се затече при нас.
Като видя майка ни, тя заплака. Тя я дръпна скоро, нея и нас, и ни заведе у тях си. Вратата беше на 20 крачки от там, дето майка ни беше паднала в несвяст.
Като влязохме в къщата на тази добра еврейка, тя с плач ни разправи, че ни видяла като сме се скитали и че ни викала няколко пъти, но ние не сме я чули.
Тази еврейка се викаше Роза. Добра приятелка, тя и мъжът и на нашето семейство.
Макар и турците да не правеха зло на евреите, но все нямаше да ги щадят, ако ги забележеха, че дават убежище на българите.
Роза излязла още един път на пътните врата с надежда дано пак да ни види и прибере, и този път, като ни видяла, вече се решила да изкочи на пътя. Тя със сълзи на очи се чудеше какво стана, какво зло връхлетя!
Вечерта тази добра еврейка ни нахрани и ни заведе скришом от мъжа си, в една стая, да спим. Но спи ли се, като си видял толкова ужаси!
Но ето, че мръкна, а небето е светло от пламналия град.
Аз не мога да опиша този велик пожар. Вярвам, че и никой от вас не е присъствувал на такъв огън. Цял един град пламнал!
Това е, драги читатели, което аз видях най-ужасното през живота си. Това е моя 19 юлий 1877 год. в Стара Загора!
Аз бих можал да свърша тука тоя разказ, но ще кажа още няколко думи за да удовлетворя може би вашето любопитство.
На другия ден ние бяхме откарани от нашата добра еврейка и заведени вън от града, дето турците бяха събрали всичките неизбягали жители на града.
Бяха събрани, разбира се, само жени и деца. Мъжете биваха избивани.
Турците събираха тука жените и децата, за ги откарат като роби надолу из турската държава. Цяло вавилонско пленение!
През февруарий 1878 година, когато Русия окончателно надви Турция, ние се завърнахме от пленението.
Тъмно в зори, през един февруарски ден, ние стигнахме до града.
Какво сърцераздирателно зрелище представляваше изгорелият град с щръкналите си голи зидове!
Връщаха се около стотина жени с нас.
Плачът и риданията на тези сироти нямаха край.
За отчаянието нямаше утешение! Нямаше и утешители! Едни други се заливаха с вода, за да се свестяват…
Настанихме се най-после в една неизгоряла турска къща, каквито на пръсти се брояха и чакахме завръщанието и на други: чакахме дано и нашият баща да се завърне, с надежда, че е избягал.
Но уви! Много бащи, избягали нагоре къде Търново, се завръщаха и намериха жените си, които пък били откарани надолу. Само ние още чакахме и чакахме…
Най-сетне завърнаха се чичови. Пак плач, пак отчаяние! И пак утешения отново! И това навсякъде. Във всяко семейство… И така убедихме се, че баща ни не е избягал, а ще да е останал погребан под пепелта на скривалището си…. Горкият ни татко!
През Април месец същата 1878 година, когато вече всяка надежда, че баща ни е още жив, изчезна, захвана се разкопката на онова място, дето се беше скрил.
Скоро дойдоха да кажат, че го намерили, тъй както си се е бил скрит. Отидохме и го познахме, че е той. Майка ни го позна по един къс от дрехата му, още неизгнила съвсем. Горко оплаквахме неговата участ и мъченическа смърт, а също и нашето отчаяно положение. Извадихме останките му и ги погребахме на общите гробища.
И ние останахме сираци без баща!
——————————
Ст. Загора, 23.01.1900 г.