СЛУЧАЙ ОТ ПРАКТИКАТА

Росица Станева

Палката на прислужницата очерта мокри зигзагобразни следи след тройката - момиче и двама младежи. Замириса и на дезинфектант. Като разговаряше вървешком, групичката се вмъкна в кабинета на завеждащия отделението.

Дългата лъскава коса на девойката са развя като светла лента. Чифт стройни нозе заедно с два чифта крачоли на кадифени панталони с различен цят прескочиха прага, а след тях тапицираната врата приглушено и дискретно се затвори.

Младежките гласове накараха мъжа, седнал на бюрото срещу кристалната ваза с меланхолични червени рози и разпръснати болнични листове, да вдигне очи нагоре и да се усмихне дружелюбно.

- Добре! Добре, разбира се… Нищо не се е променило и не се отменя. Ще бъде така, както се уговорихме…

Четиримата се разделиха, за да се срещнат отново на следващата вечер. Но на друго място.

Когато в един преминал вече към далечните спомени ден, тройката пристъпи в непознатото отделение на окръжната болница, всички в състава й се почувстваха като корабокрушенци на остров с людоеди.

Мършавото плашило в безупречно бяла манта, изпълнявало четвърт век ролята на старша сестра, се опита да ги подчини на своята необуздана страст да властва, да прави забележки и да обижда.

Както става в подобни случаи - откри и съмишленици. В непросветеното съзнание на стажантите - медици съществуваше смътна представа за действителната йерархия в болницата, но въпреки това с достойнството на по-интелигентния отхвърлиха натрапения им деспотизъм и незаслужените обиди.

Направиха го така, както обикновено човек почиства джобовете си от трохи, използвани билети и книжни носни кърпички и лепнаха маските на равнодушие върху лицата си.

Това вбеси сухото подобие на вещица. Но колкото по-кошмарни и несправедливи бяха нейните действия, толкова по-умно и находчиво реагираше тройката.

Бойните действия станаха напрегнати и войната се канеше да прерасне в пуническа, когато в нея се намеси и завеждащият.

Той изведе разсвирепялата фурия от полесражението, заслони младежите, подчини ги на преки медицински занимания и ги прикрепи към двама улегнали, сдържани и знаещи лекари.

Необезпокоявани от никого, стажантите се движеха вече с желание из болничните стаи, напътствани от възрастните колеги, снемаха анамнези, правеха пункции, кръвопреливания, навлизаха в лабиринтите на диференциалната диагностика.

Студентите все по-силно и искрено се привързваха към завеждащия. Те безрезервно приемаха и съветите, и помощта му. Освен като мъдър наставник те го чувстваха тайно и като обичан, незаменим приятел.

Стажът бе свършил, багажът им за пътуването бе готов, но те искаха да се разделят със своя любимец тържествено.

Бяха запазили маса в един от най-луксозните ресторанти в града и отделиха с мъка, но и с радост пари от скромните си бюджети, за да го поканят там.

Групичката изкачи вкупом стъпалата към предверието на ресторанта. Портиерът - великан се изпъна роболепно и направи нисък поклон към доктора и придружаващите го. Със зелената си дреха с червени ревери той приличаше на застарял, излязъл в пенсия генерал. Гледаше тъжно.

Може би защото цяла армия хора, жадни за хубаво ядене и музика се хранеше и забавляваше вътре, а той трябваше да се разхожда из тясното пространство на тапицираното фоайе, в дъното на което бе гардеробът.

Докторът бе в светъл елегантен костюм, тъмна риза и копринена вратовръзка. Управителят на салона, още при влизането им, го разпозна явно и дотича. Отведе ги при запазената маса, която гледаше към остъклена тераса. На нея светеха подредените прибори за ядене.

- Какво ще желаете? - запита сервитьорът, застанал почтително до тях като се обърна първом към най-възрастния участник във компанията.

Желанията им ги разделиха. Двамата млади мъже поискаха бира, а момичето по детински настояваше за кока-кола. Старшият на масата си поръча пък уиски, което разреди.

Оркестърът засвири отново, певицата запя и думите на песента падаха върху рошавите папрати и се набождаха като на рапири върху бодливите листа на фикусите.

След час на масата се появиха две изпотени бутилки с бяло вино и вечерята - някакъв специалитет от задушено месо с подправки и гъби в леко лютив сос.

След като стомасите се понапълниха - очите заблестяха. Разговорът, който в началото бе малко бълбукащо поточе се превърна в пълноводна бъбрива река.

Когато тройката се умори да говори, тя започна да напада с въпроси своя любимец. Накрая момичето, което стоеше точно срещу него, го погледна със сериозния си ясен поглед и рече високо:

- Доктор Найденов, кажете ни какво е най-важното в професията на лекаря. Какво се иска преди всичко от него?

- Да, отговорете ни! - подкрепиха запитването и панталоните.

Веждите на мъжа се вдигнаха високо нагоре, а после дълбоката бръчка между тях ги сближи. Той отмести чинията пред себе си, придърпа чашата с шардоне и намести стола си, така че да вижда всички еднакво добре.

- Какво вършите, млади хора? Задавате въпрос, на който нито един лечител от времето на Хипократ, та досега не е успял напълно да отговори. Какво е най-важното в лекарската професия? Защо питате един скромен и не толкова добър, колкото му се иска, доктор? Не сте ли влизали в библиотеките? Не сте ли чели биографиите на прочути откриватели на лекарства? На създатели на ваксини… На учени, проучили причинители на смъртоносни болести и спасили човека от тях. Някои са платили със здравето и живота си.

- Докторе - каза девойката и дръзко присви очи като проницателно ги впери в симпатичния си събеседник. - Я не се опитвайте да се измъкнете. На великите хора са издигнати паметници, на тях са кръстени болници и институти. И ще ги благославят вечно! Но ние искаме да чуем какво мислите Вие, не някой друг…

- Тя е права! - каза първият от стажантите.

- Напълно я подкрепям! - рече вторият.

- Господи! - рече мъжът. - Та това е заговор, чист заговор. Значи, не ми остава нищо друго освен да се заредя с кураж и да ви отговоря…

-Точно така! - рече останалата част от компанията.

-Тогава, скъпи мои млади колеги, позволете ми от тази ресторантска маса, която има толкова ъгли, колкото са посоките на света, да тръгна към петата - себе си. Но нека това стане с едно малко предисловие, което се отнася до мен.

Младежите замълчаха и наостриха уши, за да чуят увода, който следваше.

- И така, роден съм в семейството на лекар. Детството ми премина в относително безгрижие и сигурност. От малък рисувах поразително добре, а ваех още по-талантливо. Баща ми ме водеше при хора, които ми даваха частни уроци.

Предвижданията на всички бяха, че ще стана знаменит. Но животът реши друго.

Беше делничен ден, когато в училището разбрах от приятели, че баща ми е починал внезапно. Беше хирург и се бе заразил от хеморагична треска от един опериран от него пациент. Беше тежък удар за семейството ми, за което настанаха трудни и мъчителни години.

Майка ми - крехка и чувствителна жена се поболя от неочакваното нещастие. Но се опитваше да се държи и със скромната си чиновническа пенсия да издържа мен и сестра ми.

Налагаше се да прекроя мечтите си. Трогнат от всекидневните вдовишки усилия на майка ми и уплашен от вечната липса на пари, записах медицина.

Направих нещо, за което после никога не съжалих. Може би, защото обичам хората и мога чрез професията си да им помагам.

Но да отидем до въпроса, който зададохте. Преди да получите краен отговор, трябва да спомена моите три големи недостатъци.

Първо - аз останах непоправим поклонник на красотата. Мога с часове, без да скучая, да съзерцавам красиво цвете, прекрасно лице, картина.

Второ - макар че пия много рядко, го правя със силни питиета - отлежал коняк, уиски и ракия. И трето, както е тази вечер, се отпускам и казвам истината.

Кое е най-важното в професията ни? Всичко. Жестовете ни, изпусната случайно дума, цялостното ни лично поведение, не само в болницата и отделението. Ще подкрепя казаното с един случай от лекарската си практика. Не прекалявам ли с говоренето вече?

- О, не, докторе! Продължавайте! Ние слушаме. И без притеснения.

Мъжът се облегна на стола си, затвори очи, сякаш да даде мълчалив път на спомените си, които трябваше сега да превърне в слова и започна:

- Това беше в онези благословени времена, когато бях колкото млад, толкова и самонадеян. Току-що бях завършил медицина и отидох да работя по разпределение в малък провинциален град.

Бях енергичен, пълен с желание да преуспея и с празни джобове. Бързо си спечелих име на доктор, който не отказва посещения. Частната практика по къщите се плащаше евтино, но аз не бях алчен. Връщах се вкъщи уморен и с джобове, пълни с измачкани дребни банкноти.

Както ви казах, бях семеен, роди ми се и дете. Та в едно семейство винаги са нужни пари за просъществуването му. Освен по домовете, почнах да преглеждам и в една стаичка в наетия от нас етаж. Добрите отзиви за мене, успешното ми справяне с два много тежки случая, ми спечелиха благоразположението на народа в това чуждо място.

В импровизирания кабинет започнаха да се стичат хора. Понякога ме чакаха след работа по стълбите и коридорчето. Ходех по домовете само при стари и немощни хора.

И тъй - един ден пред кабинета ми в голия мизерен коридор с няколко изтърбушени стола за чакащите се появи едно младо и непознато създание.

Било на двадесет и четири, но имаше вид на осемнадесетгодишно. Беше с бяла кожа, вълниста кестенява коса и скромно облекло. Доведе го съпругата ми. След представянето му, то започна да смъква дрехите си под разсеяния ми докторски поглед.

Лекарят е човек, за който животът е предназначил най-грозната си част. Печалната гледка на отекли нозе с разширени вени, пълни с вода търбуси на пияници, деформирани крайници на болни от артрит, обриви е всекидневие.

Затова красотата, която ни е рядък гост, ни зашеметява при среща с нея, защото сме забравили, че я има. И точно след пет минути трябваше да преценя, че пред мене е застанала една жива статуя не от камък, а от плът. Тя седна разсъблечена на кушетката, закривайки гърдите си с ръце, докато аз приготвях слушалката.

Не мога да кажа, че в мен бе трепнало нещо мъжко. О, не ! Това бе по-скоро едно възхищение пред крехката красота на това неизхабено тяло, което имаше блясъка и гладкостта на бледорозов мрамор.

Под копринената кожа синееха тънки венички, крайниците бяха дълги и грациозни, китките на ръцете - тънки и изящни. Прекрасни колене. Жената приличаше на оживяло цвете. Кестенявите къдрици докосваха най-прекрасните рамене, които някога бях виждал.

Бе като оживяла творба на Бернини.

Само след половина час разбрах куп подробности за нея, но вече от жена ми. Била шивачка - много сръчна и безкрайно талантлива. Създала си клиентела от кръга на най-модните и празноглави девици не само в градчето, а и от другаде. Кой знае защо я нарекохме по-късно със съпругата ми Пепеляшка.

Тя - Пепеляшка, идваше обикновено с едни и същи оплаквания - обща отпадналост, световъртеж, безсъние и непрекъснато главоболие. Аз престанах да се зазяпвам повече в нея и си вършех добросъвестно докторската работа.

Пратих я за изследвания в клиничната лаборатория, за да видят хемоглобина в кръвта, нивото на захар. Нищо… Всичко бе в рамките на нормалното. Уредих консултация с невролог и нефролог в съседния голям град. Нищо. Мина през рентгенов преглед. Дробовете й бяха чисти. Без следа от бронхити и тем подобни…

Но заедно с дузина изкривени от старост баби, задъхващи се от силикоза миньори и прекарали травми куцукащи хора тя стана една от най-редовните ми пациентки.

Идваше и заставаше пред кабинета ми късно, когато опашката се разредеше вече или пък бе напълно изчезнала. Тя винаги носеше затворени рокли без деколтета и разголване на ръцете.

Влизаше малко уплашено като че ли почти на пръсти, някак механично се събличаше и кротко изслушваше поредните ми препоръки.

Гледах всеки път като омагьосан, не можах да го преодолея, гърба й като на млада грациозна котка, нежните ръце и рамене и се питах защо не покаже малко от тази красота като се поразголи в това непоносимо горещо лято.

В такива мигове, когато тя бе покрай мене, съжалявах, че съм захвърлил художническата четка и длетата, а съм грабнал шпатулата и апарата за кръвно налягане. Щях да я нарисувам, наистина.

Но с обличането й кратката магия изчезваше и аз преставах след минути да оплаквам несбъдната си кариера на артист.

Споменах вече, че бях семеен човек. Отгоре на това и щастливо обвързан. Първият ми син бе навършил една година. В стаите ни за живеене имаше малко тържество, подготвено от жена ми, майка ми и хазяйката.

На вечерята бяхме тесен кръг от близки. Вдигнаха се много тостове за момченцето ни, за младата майка и за мен - бащата на неуморимия палавник.

Чувствах се горд и щастлив. Тази вечер бях и свободен, не приемах болни и безкрайно доволен, че мога да си почина поне веднъж. Но точно в разгара на всичко това до мен се приближи жена ми и прошепна на ухото ми:

- Моля те, дошла е Пепеляшка… Трябва да я прегледаш непременно. Не я връщай, мили. Направи го заради мене.

- Само ми е до нея… - измърморих отчаяно аз като отместих полуизяденото печено месо, на което се бях нахвърлил с лакомническо вдъхновение.

Справедливостта, висшата справедливост изискваше да я върна, както бих направил, ако беше друг или друга с подобни на нейните оплаквания. Но жена ми го подразбра и като истинска Евина щерка пак настоя:

- Трябва да го сториш! На всяка цена! Нали знаеш, че си шия роклите при нея. Тя никога не ме е разкарвала…

На проклетите женски молби не може да устои никой. Те са причината за всички мъжки нещастия от времето на прадядо ни Адам, та до наши дни. Понеже бях поналял доста алкохол в гърлото си, полупиян, със стъпката на шахматен кон и с нежелание за какъвто и да е докторлък тръгнах, влачейки нозе нататък към онова импровизирано кабинетче за прегледи.

- Влезте! - обърнах се аз с леден тон и омраза в очите към Пепеляшка.

И докато тя събличаше жилетката си, разглеждах с пълно безразличие нейната стройна фигурка, която бе още закрита от строгата рокля. ,,С тяло на богиня, а пък се облича като монахиня” - заключих аз. За пръв път не отдавах на тази си пациентка дозата възхищение, която й предоставях друг път .

,,Какво ли хубаво пък съм видял преди у тази нахалница? - запита се глуповато моя милост. - Прилича на кука за плетене и на неокастрена пръчка, или е по-скоро бастун без дръжка.”

На светлината на премигващата лампа кожата на миловидното й лице изглеждаше състарена, погледът й бе някак уплашен, а тенът на шията й бе не бледорозов, а мръсно сив. Грозотия и половина.

- Кажете какви оплаквания Ви водят пак при мене? - лицемерно любезно я запитах аз. - Нещо спешно ли е?

И тогава Пепеляшка изрече нещо, което не биваше да казва в присъствието на един самовлюбен и пиян тъпак, който бе вдигнала по средата на трапеза.

- Докторе, лекарствата, които ми давате и които пия никак не ми помагат!

Това обвинение в некадърност ли беше? Или критика на терапията ми и на безкрайните грижи за нея - градската примадона? Почти заврях… Проумях, че ще избухна.

Прекъснатата вечеря и погълнатия алкохол ме бяха направили раздразнителен. Значи, тя - Пепеляшка, разглезената от женското внимание шивачка, не одобряваше лекарствата, които й предписвах. Та тя не беше даже истински болна - тази хипохондрия.

Преглеждах я най-редовно, държах се като неин ангел-хранител заради жена ми и търпях капризите й, както и историите за измислените й болести. А сега тя беше откраднала и единствената та ми спокойна вечер, посветена на младото ми семейство.

Ако в началото на срещата ни бях ядосан, сега бях направо разярен. В главата ми като лош вятър нахлуха нередни мисли. Спомних си за ранната смърт на татко и затова колко малък бях останал без бащина подкрепа.

Спомних си за мразовитите вечери и жарките нощи, в които обикалях местните къщи от центъра до края на това градче, където започваха гърбавите редове на лозята. Там наистина се срещах с истинско, а не измислено страдание. Там давах истинска утеха и помощ, за която ми бяха признателни.

Мислех си за болните старци, за несправедливо приковани към леглото млади мъже и жени, за горящите от треска дечица, за грозните смачкани левчета, които изпъвах вечер, пребит от умора.

Но те бяха и овеществена човешка благодарност.

Какво искаше тя от мене? Защо се мъкнеше постоянно тук? Та Пепеляшка беше напълно здрава. Обмяната на веществата при нея беше в ред, нямаше проблеми с вестибуларния си апарат. Бъбреците й функционираха отлично, кръвната й захар никога не се бе покачвала… Тя стоеше пред мен полусъблечена, докато аз реших да бъда груб и да й дам полагаемото.

- Елате на кушетката - рекох аз твърдо - и смъкнете този проклет комбинезон! Не мога да Ви прегледам с него. Не съм нито Мистър Сенко, нито пък петричката врачка.

Хванах слушалката с тягостното предчувствие, че и този път белите дробове на пациентката ми ще са в пълен ред, че пак трябваше да имитирам старателен преглед, че щеше до последва писане на ненужни рецепти за лекуване на несъществуваща болест. И отново щяха да ми броят незаслужени пари.

Тънката дреха от жарсе се смъкна леко и пред мене заблестя кожата на чифт прекрасни гърди, изваяни от майката природа. Тъмните им зърна се свиха от хладината. Но аз не я гледах този път с очите на нереализиран скулптор, нито дори с любопитството на мъж. Нищо не бе в състояние да ме омилостиви тази вечер.

- Значи лекарствата не Ви помагат! Всичко предписано от мен е празна работа, така ли?

- Да, докторе - рече тя, сякаш напук на всяка любезност - така е…

- Нека Ви прегледам по-обстойно, а след малко ще си поговорим също и за тях- рекох заканително аз като се стараех да не се втренчвам в нея повече, отколкото трябваше. - Вероятно не сте кърмили детето си. Чудесно сте запазили бюста си. По него няма и следа от стрии.

- Но аз, аз нямам дете - промълви тя някак си измъчено и нажалено.

- Извинете, сбърках нещо, но много пъти сте ми казвали, че сте омъжена.

- Да, от шест години вече. Но дете нямам…

Въздишката на Пепеляшка разклати въздуха като камбана, която зазвъня тревожно в ушите ми, а после и в самата глава.

- А сега се обърнете. Дишайте! Спрете! Задръжте въздуха за малко. Така… Боже мой!

Но какво беше това, което виждах. Как не го бях забелязал по-рано? По гърба, по ръцете, по цялото тяло на Пепеляшка, поне по онова, което виждах, имаше синини и кръвонасядания. Не бях криминален лекар, но нямаше как да се излъжа. Вероятно бе малтретирана и бита.

- Откъде са тези ужасни синини? Кой идиот Ви го причини? И защо?

- Просто паднах и се спънах - смънка тя - често се случва с мене…

Знаех, че лъжеше. Проклетата му наивна хитруша. Пристигнала бе тази вечер не само да ми развали празненството, а и да изтръска куп лъжи. Ако не са я пребили в дома й, значи са я търкаляли в буре пълно с камъни, колкото мъжки юмрук.

В пияната ми глава нещо прищрака и аз запитах младата лъжкиня:

- Как се отнася съпругът Ви към Вас? Често ли Ви бие? Хайде, бъдете искрена!

- Това има ли отношение към лечението ми? - опита се да се измъкне тя.

- Навярно има. И то голямо! И към бъдещия Ви живот, и към здравето Ви…

Самоувереността напусна лицето й. Тя ме погледна плахо, наведе глава, но не каза нищо. Без да дочакам дори отговора й, се бях добрал до истината. Пепеляшка беше напълно здрава физически като изключим побоя, който й бе нанесен, тя беше просто жертва на несполучлив брак.

Това потвърждаваха и тъмните мастилени сенки под очите й, както и отчаянието, с което отричаше видимото си нещастие. Идваше тук при мен може би, защото това бе единственото място на света, където можеше да получи грижа и капка човешко състрадание, минутки внимание, което си заплащаше.

Да биеш жена! Не знам нищо по-низко и отвратително нещо от това! И то не каква да е жена, а истинска красавица. Трябваше да си престъпник или ненормалник, за да замахнеш на това крехко същество.

Такива жени са създадени за радост на очите, да бъдат обичани и да раждат деца. Природата ги е избрала сред хиляди други женски същества, за да им даде най-големия дар - красотата. За да сгряват с нея сърцата.

- Вижте, красива госпожо - обърнах се аз към Пепеляшка, заета със закопчаването на блузката си. - Вие настояхте, че хапчетата, сиропите и дражетата - всичко, което предписвам като лекарства, не ви помагат. А знаете ли защо? Сега ще Ви кажа! Защото нямате нужда от тях. Вие сте напълно здрава, но имате сериозни семейни проблеми, които не искате да разрешите вероятно. Ето отговора ми, който предизвикахте. В нашия край, където съм роден и отрасъл има една стара пословица, която трябва да запомните и научите наизуст: „Щом не помага лекът, се сменя бикът!”.

Ако беше напълно облечена, Пепеляшка щеше отдавна да е побягнала. Но смутено тя търсеше последното копче на блузата си, за да я затвори. А аз продължавах яростната си пиянска реч:

- Да, мила приятелко на съпругата ми. Ако вашият съпруг се отнася зле с Вас и Ви бие, нека си кажем истината: за това не съм виновен аз и лечението ми. Не мога да помогна. Налице е една семейна трагедия, за която мълчите и която криете напразно от всички. Лъжлив срам или липса на смелост? Вие нямате деца и нормален живот. Скъсайте с този човек, напуснете го!

- Знам, че развалих празника Ви, докторе, - рече обвиняемата в липса на кураж - ето Ви хонорара.

- Задръжте парите си! Не ми трябват! Дано съветите ми Ви помогнат повече от лекарствата, които приемахте.

Пепеляшка мълчаливо наметна жилетчицата си, едно от тези изящни плетива, над които жените бодат очите си и тръгна нататък. Изпратих я.

На сутринта се събудих с махмурлук и идиотско настроение. Миналата вечер от лекар се бях превърнал в брачен консултант. Какъв отчаян глупак бях, какво дрънкало.

Ами ако Пепеляшка се разприказваше? Къде отиваше така дълго граденият ми престиж на добър млад лекар? Вместо да си гледам работата, бях държал разгорещени несвързани речи. Освен това се оказах и сеяч на неприлични пословици.

След тази вечер Пепеляшка престана да идва за прегледи в къщата ни. Не я виждах вече, но продължи да шие красиви рокли на жена им. Украсяваше ги с дантели, шевици и волани според последните модни уж изисквания.

Минаха почти две години. През едно лято отидох със семейството си на кратка морска почивка. Когато се върнахме от курорта, слезли от влака с дете и багаж, видяхме една неутешителна гледка.

Градският автобус се изплъзна пред носа ни с гроздове от хора, провиснали от вратите навън. Гледах глуповато под палещите лъчи на августовското слънце, когато до нас изсвистяха гумите на лека кола.

- Докторе, заповядайте вътре! - рече непознат млад мъж. - Дайте багажа си, за да го кача отзад…

Настанихме се, аз седнах отпред при шофьора, доволен от своята популярност, на която дължахме превоза. Потеглихме. Докато колелата се плъзгаха по запрашеното шосе, се вглеждах в непознатото лице на човека зад волана.

Не бях го виждал никъде, а пък си въобразявах винаги, че съм добър физиономист. Той разговаряше с жена ми отзад като почти интимничеше.

- Извинете. Не си спомням да сте били мой пациент? Откъде ме познавате? А може би сте добър познат само на съпругата ми? - ревниво подхвърлих аз.

- Ви не ме познавате, а пък аз Ви знам от една пословица - пошепна в ухото ми той. - ,,Щом не помага лекът, се сменя бикът”…

Чак се изчервих от притеснение. Пиянската ми изцепка бе получила гражданственост и сигурно се говореше навсякъде за нея. Един самозабравил се Сенека, напътствал една уплашена от несретния си живот млада нещастна жена.

Настана малко и неловко объркване, видях учудване и в очите на младия ни водач.

- Доктор Найденов - каза мъжът след като изпревари една кола на мястото, където пунктирната линия разделяща шосето на две, се превърна в плътна, бяла права - ние не сме се запознавали официално, но моята бъдеща жена говори често за Вас.

- Говори за мене ли? Че коя пък е тя? Напомнете ми! - надменно полюбопитствах аз, взрян в неговото рамо.

Представих си, че става дума за някоя от моите многобройни и безлични пациентки, чиито имена и физиономии забравях веднага.

- Че коя ли била тя? - възмути се жена ми. - Нима не знаеш? Та той ще се жени за Пепеляшка.

- Да, да - усмихна се красавецът от лявата ми страна - знам, че я наричате така. Ще се обвържем скоро.

Стоях на предната седалка като втрещен. Нима това беше наистина бъдещият съпруг на изящната шивачка? Онзи, който я биеше и измъчваше, бе останал в миналото й. Онзи, заради който тичаше при мене за безполезни лекарства.

Това бе другият, новият мъж в живота на малката хубавица. А може би моите пиянски съвети тогава и пословицата, която този непознат до преди малко цитира, я бяха тласнали към решителната за нея крачка?

Край нас просветваха малките бели къщички на вилната зона. През оградите протягаше зелени пръсти бръшлян. Влизахме вече в града. След малко пристигнахме до квартирата ни. Мъжът помогна и в пренасянето на куфарите ни и детето.

- А после какво се случи? - запита единият от младежите.

- Ах, да, събитията се развиха в една неочаквана посока. Скоро бяхме отново с Пепеляшка и избраника й. Бяхме поканени да кумуваме от тях на красивата им сватба.

Тържеството бе скромно, но незабравимо. Булката бе с изящна дантелена рокля и приличаше на фея. А до нея беше онзи приятен мъж. Проля се много вино за наздравици и щастливо бъдеще на младото семейство. И ненапразно…

Скоро Пепеляшка се промени съвсем. От нейната тъничка, гъвкава фигура не остана нищо. Заприлича на втасало тесто на великденски козунак, лежало на топло, за да се навдигне.

Но лицето й така се разхубави от непресторената радост на майчинството, че на мен и жена ми се струваше, че тя никога не е била по-хубава. През пролетта малката шивачка роди дъщеря, а после на бял свят се появи и един малчуган.

Скоро минахме с жена ми и синовете през градчето, където прекарах част от младостта си. Пепеляшка и обичаните от нея хора живеят във висок, бял дом с голям двор. През март там розовеят лалета, през май ухаят червени рози и сини люляци, а наесен до падането на снега цъфтят златни хризантеми.

Не разбирам защо, но трябва ли да дам някому съвет, винаги пред очите ми изскача Пепеляшка. Отгледана и възпитана с догмите на мухлясалия провинциален морал, тя щеше да мъкне своето нещастие като доживотно бреме, без да намери сили да се опълчи срещу нерадостния си живот.

И само една случайност, тя самата го е потвърждавала много пъти после, идването й на преглед в онази нощ и моята смехотворна пиянска реч, заедно с неприличната, но и мъдра пословица са били катализатор, подтикнал я към решение да скъса с мъчителя си.

Та вие, колеги, ме питахте кое е най-важното в нашата професия. В нея, за съжаление, няма маловажни неща. Това искам да ви кажа. Дори няколко случайни и необмислени думи понякога, могат да решат нечия съдба.

- Спокойно, пригответе сметката, за да я платя - обърна се лекарят към сервитьора, застанал до масата в очакване.

После погледна към двамата млади мъже до него с искрен упрек:

- Как е възможно до вас да има толкова красива млада дама и да не я поканите поне за един танц?