ЛОЗАТА

Върбан Велчев

ЛОЗАТА

Поникнала е тя от слънчев лъч,
попаднал в стъпка на богиня.
Морето спряло белия си гърч
и станало безкрайно синьо.

Шумящ наблизо кедър й подал
ръката си благоговейно.
Ластарът й се втурнал полудял
към най-високите му вейки.

Напил се той със светлина и страст
от своя огнен прародител.
Потекъл сок … И от тогаз
земята станала обител.


СПОМЕН ЗА ЖРЕБЕЦА ГАРИП

На баща ми

Жребецът може да усети
кобилата на километри
от мястото,
където се намира.
(Учебник по коневъдство)

Във три без пет, в жаравата след
пладне,
като снаряд от тъмната конюшня
изхвръкна той и в мъртвата ливада
се спря вкопан - напрегнат
и заслушан.

След него лек ветрец като коприна
покоя сух в салкъмите разклати.
Въздъхна Бог! И над земята мина
и легна тюл от тежки аромати.

Стои Гарип сред хиляди ухания
и бавно с крак земята суха дъни …
Внезапен хрип! Сподавено
стенание
Магичен дъх го парва като мълния.

Дали бе зов на млада първескиня,
далеч от тук на цял топовен
изстрел
по вечен път през хаоса преминал
и долетял като повеля: Искам!

Или бе химн на цял табун кобили -
достоен жест пред неговата сила?
Околовръст на сто и двайсет мили
тя с майчинство ги беше
сподобила.

Изпънал врат, забил глава небето,
с горещ ответ той цепи тишината.
Любов е пак безсмъртната планета.
Призван е пак за подвиг на бащата!

И полетя за мъжка чест и слава,
за нов живот в света да се раздава.
Бе три часът по Гринуич тогава…
И днес лети. През мен.
И продължава.


ПЪТ

Всяка сутрин аз целувам
моя стар Балкан.
И на север път пътувам
златно осиян.

Срещу мене плува - плува
топъл дъх на хлеб.
И в очите ми нахлува
златното поле.

Дунав, Искър и Огоста
сключват в мен ръце,
точно там, где бие остро
моето сърце.

На брега на тих бял Дунав
спирам поразен.
Вик-повеля тук дочувам:
Българи! След мен!

И България възкръсва
за пореден път.
А децата й се кръстят
и вървят на смърт.


ДОМАШНО ВИНО

В една студена вечер през октомври
ний ронехме и мъстехме зърната,
за да наситим мъничката бездна
на старото и потъмняло буре.
Ръце и устни лепнеха от сладост.
Към полунощ, останали без сила,
най-после свършихме.
И чак в леглото
де питахме кой дявол ни накара
нас - хора сериозни и заети -
да правим собствено домашно вино.

Като библейско божество, което
е сътворило по каприз планета
и бди над нейната космична люлка,
така и аз - един домашен Бакхус -
презрял непостоянното блаженство
на своя сън, по заешки прозрачен,
стоях на стража ден и нощ в мазето.

Задремех ли, връхлитаха кошмари:
разкъсани и изхвърчали гривни,
реки и езера изтекло вино,
потъващи вдън него атлантиди.

И се събуждах - тръпен и замаян.

Но прекипя и възмъжа отрокът,
достоен за вседневно обожание.

Той укрепи семейната ми връзка,
с домашната трапеза ме обвърза.
След работа сега към къщи бързам,
а не към клуба.
Всички в мен откриха
един новопокръстен въздържател.


ГОДИШНИ ВРЕМЕНА

Пролет! И сякаш бе вчера.
Залп на шампанско в кристал.
Нашта сърдечна завера
на средношколския бал.

Лято. И плаж “Ривиера”.
Блясък от всички страни.
Близка е всяка химера.
Златни са идните дни.

Есен! И сякаш бе вчера.
Залп от градушка и дъжд.
Първият гръм: Изневера!
Плачех. И вече бях мъж.

Зима. И бяла забрава
в здрача се стеле навън.
В мойта постеля корава
споменът вече е сън.


ПОКАНА ЗА ПЛАЧ

Света гора има,
свето поле нема.
Майка ми

Мои съселяни, мили съселяни,
време е вече за плач.
Няма я вече гората над селото.
Няма дръвце за илач.

Всичко изсече се, всичко извлече се,
всичко се струпа дома.
Висне луната над голото сечище -
хищна секира сама.

Капчица вече не капва от Извора.
Мъртва е нашта река.
Биволи, скъсали диво капистрите,
рият солената кал.

Можем сега да разжарим огнищата.
Можем да спретнем софра.
После да ревнем-запеем пред Нищото,
както се пее от страх.

Мои съселяни, клети съселяни,
време е вече за плач!
Плач за гората, реката и селото.
Плач за България! Плач!


МАЙСКИ ЗВЪН

На Георги Йорданов

Звъни, забързал през браздите,
гергьовски дъжд като елмаз.
Жадуван, чакан дъжд - спасител,
пристигнал в най-добрия час.

Звъни, побягнал през градини,
пиян от волност пчелен рой.
И в слънчевата медовина
като копнеж топи се той.

Звъни далече и възлиза
към висините повик свят.
И от небето бавно слизат
по стълба от божуров цвят
светите двама наши братя
със писмена и благослов…

Звъни земята като златна
в часа на първата любов.


ЕЗДАЧЪТ НА СЕДЛОТО ЩЕ УМРЕ

Една година още сложи тежка длан
на мойто рамо.
Сърцето й отдаде дан
от свойта кръв
и своя пламък.

Една година…
Сякаш
неразседлан жребец
с юзда,
забравена в уста,
бърза
към коневръза
на вечността…

Но в миг
на други кон
ездачът пак полита,
че далнината го зове.
И пак блестят светкавици - копита,
и пак пищят насрещни ветрове.

Прегръща го със грейнали обятия
облечената в снегове земя.
Дърветата - ръце на братя -
му пращат поздрав
и летят назад.

Гърмят разбити ледове
под напора на светлата му воля.
В простора всичко пее
и реве.
И иде неотменна пролет.

И с нова сила конникът лети,
заровил пламнал лик
във пеещата грива.
Разбит на пяна,
въздухът пищи,
гърди и хълбоци
покрива.

- Ездачо, спри!
Без край е равнината.
Не свършва път.
Не стихват ветрове!

Но той лети.
И пеят стремената.
Ездачът на седлото ще умре.