ИЗ „ОТВЪД КРЪГОЗОРА”
Из „Отвъд кръгозора: Недовидяно” (2007)
ОПИТ ЗА ЛИЧНО ПРОСВЕТЛЕНИЕ
Тази книга започна да се пише сама. Подтикът й тръгна от духовна самота.
Прекъснатите връзки с живите /какво ли пък и толкова имахме да си кажем?/ заякчи ония с от шествалите, с които впрочем винаги съм се разбирал по-добре.
Писанията ми се оказаха опит за диалог с отминали люде и събития, за да си изясня /поне за себе си!/ кои сме, какви сме и защо случилото се с нас не е случайно, а предпоставено и предизвикано от наши си погрешки и незрелости низ историческия друм, който ни се падна да извървим.
Тази книга, смея да кажа, е свидетелство за моя житейски и духовен опит, при всички случаи субективен, а сигурно и пристрастен, и като такъв той няма претенциите непременно да казва истини от последна инстанция. Предполагам, че съм достатъчно поумнял, за да имам подобни нелепи изисквания към самия себе си. Но при всички случаи се постарах да казвам тъкмо това, което мисля и то без да щадя нито себе си, нито онези, които понякога дръзвах да съдя.
В крайна сметка живите непрекъснато съдят мъртвите и това е част от хуманитарната история на човечеството.
Осмелих се да участвам в този задочен диалог, воден от съзнанието, че все пак мога да прибавя троха истина /или съмнения?/ към пирамидата на познанието.
Колкото до заглавието „Отвъд кръгозора” то негли идва да подскаже, че съм направил опит да „удължа” зрението си и да надмогна упоритите стереотипи на външно видимото, на така наречената тирания на общоприетото.
И ако е вярна сентенцията, а комай е вярна, какво че sua fata libelli - книгите имат своя съдба, то трябва да кажа, че написах тази книга както от вътрешна потребност, така и сякаш заставен.
От кого - не зная!
*
Животът прилича на преобърната лодка.
Бог да се смили над оня, на когото му се е паднало да живее в интересно време.
Интересното време след време е интересно за историците. Те се ровят в него като в развалините на Херкулан и Помпей. И често попадат на чудни находки.
Участта на човека обаче е за ожалване. Той е объхтан като в чутура.
Винаги е така, когато един обществен порядък се заменя с друг. Това прилича на триене на два ледени блока. Да не попадаш помежду им.
Къса се плътта на времето.
Разкъсва се обичайният бит.
И докато пластовете се наместят - горко му на човечеца страдалец.
Нашето време странно наумява на някакво ново кърджалийско време. Много разбойник се навъди, и то с лека на клане ръка.
През 1798 г. един отчаяник, събрат по перо, пише: „На един висок баир се намирам, сам в едно пусто село, наричат го Арбанаси. Виждам снеговете и дъждовете и сърдечните вълнения; виждам фъртуните и ми притъмнява. Виждам небето мътно. Но как да се защитя, къде да намеря спокойствие, та да ида там да живея? Обръщам се на изток - едра градушка ме удря. Обръщам се на запад - и той ме застрашава. Обръщам се на север - и там гърми и се святка. Тичам на юг - и там е смрад. Виждам вълци как силно тичат и зверове как се нижат - всички побеснели и раздразнени. Обръщам се към небето със сълзи и извиквам: искам свобода в тази неволя!”
Така е на Балканите.
Апокалипсис.
Брьогелово видение.
Всичко има в това видение. Само за човека няма пристан и затул. Той е зазидан в своята самота и отчаяние. Той е „герой” на прехода, на интересното време.
Имайте милост към него.
*
Парадоксално същество е човекът. Много по-често ни учудва, отколкото възхищава.
Олимпиецът Гьоте е другарувал с местния палач. Сам по себе си този факт е потресаващ. Какво общо могат да имат помежду си един от най-просветените умове на епохата, какъвто е авторът на грандиозния „Фауст”, и един майстор на джелатската брадва?
За какво са говорили, за какво са беседвали часове, отпивайки от високи бокали светло рейнско вино?
Не. Каквото и да говорим, но тази стъписваща, да не кажем зловеща дружба едва ли украсява историята на човешката култура.
Може би това е една от загадките на сантименталния и жесток немски национален характер, заченат в недрата на Валхала.
*
Американците са прекалено млади, самоуверени и силни. Имат много неща, но нямат исторически опит, защото са исторически младенци.
Тъкмо поради тази причина не знаят, че за всичко на този свят се плаща. И за Хирошима, и за Нагазаки, и за Виетнам, и затова че защитават тъй наречените свои национални интереси вред по света. Без да зачитат домакините.
Тяхната слабост е в тяхната сила. А и не отчитат, че на всяко действие има равно по сила противодействие. Това е природен закон. Не може непрекъснато да нарушаваш човешките божиите закони и да не те стигне възмездие.
Боя се за американците.
Ще има да патят. Неизбежно е.
И като познаят страданието, чак тогава ще излязат от пелените на своето нахално младенчество.
*
В България се навъдиха мутри като червеи на леш. Навъдиха се крадци, мошеници, спекуланти.
Ей тъй - изригнаха от мръсната пяна на прехода.
Около църквата в Централните софийски гробища се бе събрала всякаква гмеж. Тъмни очила, черни кожени якета. Изпращаха погинал в престрелка „другар”. Всичките яки. Грамадняци. Рожби мили на спортни школи. Някогашни олимпийски надежди, произведени на конвейер. С два пръста човек удушават.
От тях вонеше на безчовечност.
И ми мина през ума нещо нелепо - тези годзили някога са били деца.
Държали са буквари. Сричали са: „ма-ма”. Гонили са топката в квартала. Сигурно са били с чисти помисли.
Кога е станало преобръщението?
Кога скотът е надборил човека?
Може би когато са ги изхвърлили на улицата и когато олимпийските стадиони са станали мираж. И най-вече може би когато са разбрали, че са били отглеждани като спортни добичета, заработващи славата на някакъв си режим.
И изведнъж - излишни. А излишният човек агресивно се озлобява, още повече ако е горилски як и с една шикалка мозък.
И те - нахъсани от безизходица, че и от обида - впрегнали са мускулите си в безчовечност. Надвесени над жертвите си, те самите са жертва. Но къде акъл да осмислят това.
Не, не можех да повярвам, че мутрите са били деца.
Непосилно бе да си го представя.
*
По-лошото от властта е липсата на власт. Тогава като пепелянки на припек изпълзяват най-долни страсти. И най-много страда неповинният човечец. Той е като объхтан в чутура. И много често, вместо да се обърне срещу мъчителя си, той робски възмечтава някой да го „пасе”, пък и ще би този някой да е с бая тежка ръка.
Какво казва един стар бял дядо на Индже, след като Индже оставя по една жълтица до всяка мотика, докато женурките се крият по драките. /Виж разказа „Индже” на Йордн Йовков./ Ами старецът изохква народната мечта по юнак закрилник, който да дои и стриже стадото человеческо, ама и от вълци да го пази.
Копнежът по желязна ръка е най-долната октава в подмола на робството. Но най-потресното е, че народът е трагично прав в своето инстинктивно упование, защото наистина липсата на власт е по-страшна от всяка власт.
*
Българинът отказва да припознае в себе си Алековия бай Ганю. Нещо повече - той „редактира” литературния герой, приписвайки му ред положителни качества - хитрост, изряден ум, находчивост, смелост, че и войнишка доблест. Ганю вред по бойните полета гони и муши с ужасяващото „по пет на нож” де що се изпречи насреща му.
На профанно-битово равнище тръгнаха анекдоти или просто весели историйки как Ганю надхитрява американеца, германеца, че и руснака.
И, неизбежно за балканските ни географски ширини, на „осиновения” от народеца герой се приписват впечатляващи сексуални подвизи.
Така изредактираният бай Ганю се възправя в двуборство със своя литературен прототип.
Знаменателно!
И защо това?
Ами защото е акт на самозащита.
Българинът, олицетворявайки се с бай Ганю /значи вътре в себе си той знае, че е Ганю!/, се измъква от уличаването в простотия, серсемлък и лакомия, като преобръща нещата наопаки. От отрицателен герой Ганю се превръща в положителен.
Шмекерия!
Но тъкмо тази шмекерия доказва колко е прав Алеко.
Ганю е безсмъртен. И дори опитът да се избяга от него доказва това.
*
Като човек безспорно надарен с провидство и държавническо съзнание, за Левски не е достатъчно България само да се освободи.
Не по-малко важно е как ще стена това, защото от каквината зависи каква ще бъде държавата на българите - дали самостойна /преди всичко самостойна!/ или ще се превърне във вилает на нечия велика сила.
А затова, че страховете са били основателни говорят и думите на Петко Р. Славейков: „Който ни освободи, той ще ни и пороби.”
Тъкмо от това се е опасявал Левски, когато заковава програмата максимум на българската национална революция: „Помощ от никъде не можем да чакаме, нито пък желаем. Каквото направим, сами да си го направим. Така е по-редно и за нази си е!”
Ето такава политика се превръща в нещо много повече от политика - в нравственост. В светоглед!
И ако заветът на Левски по ред причини и обстоятелства не можа да намери своето въплъщение в българския национален живот, то съвсем не означава, че не трябва като свят скрижал да го таим в тайниците на националната си свяст и памет.
Добър е Господ, че някога ще ни дотрябва Левски.
Комай ни вече трябва!
*
Дано не прозвучиш цинично, но не кланетата и насилията са най-страшното по време на турското робство. Все пак те не са ставали всеки ден.
Голямото нещастие е, че робството лишава цели генерации българи от изява. Всяко поколение ражда своите потенциални писатели, художници, музиканти, мислители, инженери, стопански деятели, военни и н. т. Но те не се реализират, защото няма условия за такава реализация.
И роденият художник, вместо да рисува картини, шари стомни и дялка хурки за момите, та да ги задява по тлъки и седянки. Музикантът път свири на кавал или крушово листо, не на страдивариус примерно. Оня, който е с подадине към военното дело и в нормалното си развитие би командвал полкове, набива в драките на хайдутина и свършва я на кол, я на въже.
Българското общество по време на робството е едно бездвижно общество, което се разстила по хоризонтала на раятския статут. Няма връх, няма връхчец.
Няма реализация на индивида.
Но най-голямата травма, която ни нанася робството, е, че не дава възможност на България да влезе в Новото време, което издъно променя и модернизира Европа и създава модерните европейски нации. Ние закъсняваме с около два века и това закъснение все още ни тежи като воденичен камък на врата и определя негативите в националната ни съдба, натоварвайки ни с комплекса на непрекъснато догонващи. Защото в историята скокове няма, а и според думите на немския историк Йоханес Халер „мелниците на историята мелят бавно”.
И ако образно поискаме да обобщим българската драма, ще кажем: докато европейците са слушали Бах, ние сме били принудени да слушаме воя на ходжите от минаретата.
Това препълва представата ни за историческо нещастие.
*
Няма никакъв „Български Великден”. Има български великденски пости.
И те се много проточиха. Години. Години на золуми, грабежи и нагли ухилки на преяли негодници.
И стана каквото стана. Стана пак онова, което вече ни бе слетявало: „Оскверниха нищи мойто знаме, враг - мойта девствена земя.”
Държаха се нашите управници като в завоювана територия, а българите чрез мизерия и болести се изтребваха като ненужно туземно население.
Политиците се оказаха и безкултурници. И не само това - те не можеха да понасят културата. С някакъв мрачен нагон те се домогваха с къси ръце и кебапчести пръсти до гърлото на духовността.
Защо?
Защото самото съществуване на културата ги злепоставяше като неандерталци с пещерно мислене и пещерни инстинкти.
Те не живееха като хора, те животуваха като дървеници върху изранената снага на народа.
И презряха народа, че не им дава достатъчно кървава кърма за техния гнуснав апетит.
Сега, сгромолясали се от властта, открито ни попържат от своите бърлоги, че не сме били толкова алтави да им се доверим още веднъж. Те дори и себе си корят, че не са ни излъстили.
Дано да кипне чайникът на правосъдието, та да ги попари с вряла водица в техните луксозни къртичини.
Господи, колко сме погнусени!
*
През 1914 г. Иля Еренбург е в Париж. Най-често залъгва глада с печени кестени, за което по-късно го обвиняват в космополитизъм. Изведнъж му провървяло и се видял с парица. В спомените си пише: „Неочаквано получих пари от две редакции и реших да замина за Холандия… Съблазниха ме живописта на Рембранд и описанията на своеобразния бит, и примамливите холандки с бели шапчици.”
И заминава да се поглези със себе си. Да съзерцава дамите с белите шапчици. С два хонорара в джоба.
На коя планета е било това?
Да, Земята е била друга планета!
*
След промяната на 10 ноември 1989 г. се оказа така, че никой не бе подготвен да управлява. Уж чакано, събитието ни завари съвсем неподготвени. Неподготвено бе и обществото, и новосъздаващият се управляващ елит.
Настъпи безвремие, а с него и някаква странна парализа като след буря. И тогава се появиха тълпите - никакви граждани не бяха това! - и те се разюздаха в сокашки безчинства и метежи. Ударен бе кибрита на Партийния дом пред очите на някога всесилната милиция.
Някой, скрит в тъмата на тъмен заговор, дърпаше конците.
Наивни плачеха от умиление по площадите. Дошли да видят свободата, вярваха хорицата. А вече им насукваха примката на врата.
Кой да смисли, че след всяка революция /а нашето бе на всичкото отгоре имитация!/ животът оскудява и качеството му рязко се влошава.
Някак изведнъж изтресал се във властта, новосформираният управляващ елит не само се оказа абсолютно неспособен за държавно-творческа дейност, сиреч да надгражда, но и бе поразен от пороците на сателитизма, от наивното предоверяване на чужди фактори. И презумпцията, че държавата била комунистическа, се посегна на държавния фундамент. Формулата, по която се действаше бе: destruktio est edikticatio - събарям, значи градя.
И въобще не бе помислено с какво да се замести събореното.
Това е злодейство!
И това злодейство не бе извършено поради неопитност, не дори и поради гламавщина, въпреки, че и това го имаше, а поради нашепвания отвън, защото ние бяхме предвидени да бъдем разсипани и упътени към Третия свят.
Ето, поради тази причина грехът на тия, които се заеха да ни управляват, е абсолютно непростим. Защото те доброволно се превърнаха в туземна колониална администрация и приеха ролята на съсипатели. Поради егоизъм и корист.
Монтескьо казва, че базисът на демокрацията е добродетелта.
А у нас демокрацията - според нас съвсем не случайно! - попадна в ръцете на хора сплути и скапани в морално отношение.
Те бяха рекрутирани от сокаците.
Е, тогава за каква демокрация въобще говорим!
