Лалю Рогачев

Израснал в полите на гордия Врачански балкан, където художникът за първи път е вдъхнал чистия балкански въздух, и влюбен в сините скали на Балкана, е отправил своя огнен поглед към орлите, които изписват спираловидните кръгове над водопада „Скакла”, пронизан в сърцето от своя блян и светли мечти: той - Пенчо Георгиев - с тъжно оборена глава, вървеше из врачанските улици, със своята мечта да завърши в Художествената академия.

Неговата мечта се сбъдна.

И възмечта той да иде в оня град, където изкуството светеше на най-високия пиедестал, и вдъхновяваше младите французи и чужденци, в града на Дантона, на Робеспиера, на Волтера, на Хюго, на Родена, на Сезана - дивния Париж.

И той отиде. Върна се окрилен. И той дойде между нас да каже това, което беше заключено в рамката на неговата дарба.

Но, уви, той не можа да затвори докрай своя житейски кръг.

*
Пенчо Георгиев!

Една душа, една звучаща душа, една изопната до болезненост струна, едни фини и нежни нерви, една плачуща музика, един дъхащ акорд, един болен стон…

И той отмина, съкрушен от душеломния грохот на града, от вероломната обноска на другите, от злокобната вълна на мълвата. И отиде там, където няма скърби, където няма тегла, където няма злоба, където няма мистерии и измама.

Скъпи Пенчо, лека нощ!

Неравни се раждаме, равни умираме!

————————–

в. „Светлоструй”, г. 12, бр. 15, 17.04.1940 г.