Димитър Хаджитодоров

Няма място за диви животни

Д-р Бернхард Гжимек

Век на разсипничество…

Петър Бобев

Светът, погубван от човечеството през хилядолетната му история, е главната тема в творчеството на канадския писател Фарли Моуът. Кошмарните факти за безвъзвратно загиващото биоразнобразие като безкраен разказ на ужаса посочват неподозираната цена на човешката цивилизация. Кървящите рани на природата в последните исторически епохи свидетелстват за деяния, над които никога не са се замисляли  милиони жители на планетата Земя.

Фарли Моуът е роден на 12 май 1921 година в Белвил, щат Онтарио, Канада. Баща му, Ангус Моуът, ветеран от Първата световна война, е по професия библиотекар и автор на няколко книги.

През Великата депресия семейство Моуът се преселва в Саскатун, провинция Саскачеуан. Посещава и градовете Трентън Уиндзър, Торонто, Ричмънд Хил и др. „Романтичните” неудобства на пътешествията са споменати в увлекателната повест „Непоправимото куче”. 2/

Фарли Моуът  проявява рано подчертан интерес към живата природа: „Нашият дом … даваше приют не само на нас, но и на питомни скунксове, койоти, врани, лалугери и гърмящи змии, доста коварни по нрав. Аз избирах дори приятелите си почти единствено сред полудивите и дрипави момчета, живеещи в индианския резерват в Дандурн; мен, както и тези синове на номади, ме привличаше необяснимо илюзорната свобода на широките простори на прерията.” 3/

През 1935 година със своя чичо Франк - натуралист-любител - пътешества за първи път към Арктика. Многобройните стада елени в тундрата и срещите с коренните жители  оставят неизгладим спомен за Канадския Север.

Студент в биологическото отделение на университета в Торонто, Фарли Моуът прекъсва учението си, когато хитлеристите нахлуват в Съветска Русия и постъпва доброволец в армията на Канада. В Европа, той участва в десанта на съюзните войски в Сицилия, воюва на територията на Франция, а през 1945 година е сред частите, срещнали руските войски на Елба. Капитулацията на фашизма посреща в Холандия, ангажиран с изхранването на гражданското население. Демобилизиран е през 1945 година със званието капитан.

Желанието да види отново северните елени го повежда през 1947 година към земите на ескимосите. Той се запознава с изчезващия народ ихалмиути, с техните обичаи и поминък. Впечатленията от това общуване са записани в една от първите му книги „Хората от земята на елените”. 3/

През 1949 година Фарли Моуът се дипломира и постъпва в Службата за изучаване на животинския свят в Канада. Почти три десетилетия живее в района на залива Свети Лаврентий или на Атлантическото крайбрежие и пътува към Канадска Арктика. Битът и нравите на местните жители, усилията им за оцеляване, миграцията на едрите бозайници, както и историята на заселванията от древни времена намират трайно място в творчеството му. През 50-те и 60-те години на ХХ век той издава поредица книги, главни герои на които са ескимоси, индианци и някои бели заселници. 4/

Историческите  проучвания му позволяват да направи смелия извод, че Американския континент е познат за норманите векове преди Христофор Колумб да открие островите в Карибско море. 5/

Удивителните му изследвания  върху обширен географски регион, като статистическа извадка характеризират вярно и безкомпромисно увреждането на природата, засягащо цялата Земя.

През 1958 година Фарли Моуът е командирован в тундрата, за да изучава живота на вълците. Възложена му е задачата да събере доказателства относно „… законните оплаквания…, че вълците убиват елените и все повече и повече наши съграждани все по-често и по-често се връщат от лов с по-малко и по-малко дивеч.”1/

По-късно писателят често се сблъсква с подобни аргументи, зад които природните служби в Канада прикриват поголовното избиване на животинските видове.

Изследователят се отправя в неизвестното от крайния населен пункт „… Чърчил на западния бряг на Хъдсъновия залив” 1/.

Самолетът, нает след известни усилия, го пренася още 500 км на запад, в областта Кийуатин, далеч от цивилизованото общество. Първият контакт на непознатата земя е с ескимоса Майк. Недоумяващ какво търси сам бял човек в непривичната за живота му пустош, местният жител приема Моуът в колибата си и се опитва да отговори на някои от поставяните въпроси.

Край дома на ескимоса писателят забелязва „… наличието на четири-петстотин скелета на карибу; … цялата местност изглеждаше застлана с еленови кости.”1/ Официалната статистика не коментира подобни сведения и затова Моуът допуска, „…че … тези животни са били изядени от вълци.” 1/

Срещата му с истински вълк е внезапна, без предварителна подготовка. Дочул тих печален гласец, Моуът пресича близката река и се изкатерва на брега, за да разбере дали някое загубено куче не се нуждае от помощ.

„Кучето лежеше, … , а носът му стърчеше точно на два метра от моя. … Бях се втренчил в кехлибарените очи на едър полярен вълк, който може би тежеше повече от мене и който положително бе по-опитен в … ръкопашния бой, отколкото аз изобщо ще бъда.

… Завръщането ми през реката бе така енергично, че изтласках кануто на брега почти в цялата му дължина.” … Но все пак … „можех да се поздравя, че най-после установих - независимо от краткостта, контакт с изследвания вид.” 1/

Ала „Едно е да четеш в учебниците, че следите на полярния вълк имат размери петнадесет сантиметра в диаметър, но съвсем друго е да ги видиш пред себе си в цялата им неприкрита големина. … Гигантските стъпки… подсказваха, че звярът, … бе приблизително с размерите на мечка гризли.” 1/

Открил вълчото леговище, Фарли Моуът разбира, че „големите машини за убиване” също го наблюдават внимателно. „… те са стояли дявол знае колко време на не повече от един скок разстояние зад моя незащитен гръб…”

„… бях оставен изцяло на милостта на тези „свирепи убийци”. Но далече от намерението да ме разкъсат на парчета, те проявиха сдържаност…” 1/

Тогава идва смелото решение: „… влизам във вълчия свят с открито сърце и се научавам да виждам и опознавам вълците не такива, каквито ги мислим, а каквито в действителност са.” 1/

Без оръжие, с най-необходимото, Фарли Моуът се настанява  недалеч от бърлогата. Хищниците не проявяват враждебност, въпреки че наблюдателя се е разположил край една от техните ловни пътеки. След няколко дни Моуът  проумява вълчите характери и дори ги назовава с имена, когато разказва за тях.

Мъжкарят Джордж „… олицетворяваше онзи тип баща, чиито идеализиран образ се появява в много изпълнени с копнеж книги за човешкото семейство…  Джордж беше бащата, за който мечтае всеки син.” 1/

Вълчицата Анджелина „Красива, гъвкава, …, в някои случаи дяволита, … едва ли олицетворяваше майчинството. И все пак не е възможно да съществува по-добра майка.  … силно обикнах Анджелина и продължавам да живея с надеждата, че някъде ще намеря жената, която притежава всичките й добродетели.” 1/

Със семейството живее и „чичо Алберт”. Когато майката е уморена, той подема „…толкова енергично игра с вълчетата, като че ли още беше на тяхна възраст.”1/

Истината за взаимоотношенията между вълците и елените карибу се установява трудно поради сезонната миграция на тревопасните.

“Някога многочислени като североамериканските бизони, през последните три-четири десетилетия … броят на елените показваше катастрофално спадане.  От данните, .., се виждаше че този скок на карибуто към смъртта се дължи преди всичко на вълчата хищност.

Изпълнявах своя дълг, но колкото и старателно да търсех факти, които щяха да се харесат на началниците, не намирах нито един, а нямаше надежда и да намеря.”1/

За свое учудване, авторът установява, че вълците, „…които отглеждаха през лятото семействата си извън обсега на стадата карибу, в голяма степен, ако не и изцяло се препитаваха с мишки.” 1/

Ескимосът Оотек, братовчед на Майк, който „… бе толкова близо до зверовете, че ги смяташе за свои истински роднини.” 1/ потвърждава, че вълците се хранят също и със земни катерици, риба щуки, дори скатове и северни скалпини - вид малки рибки.

В кратка притча той разказва, че елените са най-големия дар на всевишните сили за ескимосите. Хората избивали здравите и силни животни за прехрана, а кожите им употребявали  за дрехи и жилища. Когато броят на болните елени се увеличил, се появили вълците, които ги унищожавали за да настъпи равновесие между годните и негодни карибу.

„- … еленът и вълкът са едно цяло - защото еленът храни вълка, а вълкът прави елена силен.” 1/

„Тази история леко ме порази, защото не бях подготвен да изслушам … лекция, … илюстрираща теорията за оцеляването на най-пригодените посредством механизмите на естествения подбор. … трудно можех да повярвам, че всемогъщият умен вълк ще ограничи хищничеството си сред еленовите стада до бракуване на болните и изнемощели, след като, предполага се, можеше да си избере най-угоените и най-вкусните животни.” 1/

На въпроса „…откъде са са взели тия скелети на големи и очевидно здрави карибу, пръснати около колибата по цялата тундра”, Майк отговаря:

„- Тези елени убивал аз. Четиринадесет кучета има да храни, отива по два-три елена на седмица. … А и заради лова убивал много елени из целия район. … … мой изстрел е страшен, дяволски точен. Убивам двеста триста, и повече мога да са.

- Всеки трапер прави това…” 1/

Изхранването на кучетата с еленско месо е съвсем естествено, тъй като те отслабват, ако ядат само риба.

Архивите в Отава съдържали информация за около 1800 трапера в северните територии. При провежданите анкети те категорично отричали възможността да са избивали повече от едно - две карибу годишно „…и всички до един настояваха, че вълците изтребвали безброй хиляди елени.

… опитах да пресметна общите бройки от току що получената информация. … съкратих наполовина броя на траперите, намалих и годишния брой на убитите от Майк елени също наполовина, преди да умножа двете. Независимо колко пъти умножавах, получавах все една и съща фантастична цифра - 112 хиляди животни, ежегодно убивани от траперите в тази област. Давах си сметка, че тази цифра не ставаше за използуване в официалните ми доклади.” 1/

Половин век по-рано Ърнест Томпсън Ситън записва признание на индианците от прериите на Арктика, че те, а не вълците, са ловците, които изтребват живеещите в околността бизони.  6/

След „екологическата беседа” Оотек придружава изследователя в тундрата, където Моуът се опитва да провери статистическата информация, предоставена от научните институции.

„Компетентните власти въз основа на набирани по обичайните търговско-траперски канали данни, вече бяха установили полуофициално броя на вълците в Киуатин. Цифрата беше тридесет хиляди.”1/

„…, със съзнанието, че това едва ли бе начинът да се харесам на началниците си, бях принуден да намаля броя на вълците до три хиляди, и сигурно нося вина за огромно преувеличение.” 1/

Оотек обяснява също, че вълците инстинктивно спазват определено биологическо равновесие. Беседата, колкото и импровизирана, напомня теорията за капацитета на региона, формулирана от Алдо Леополд преди Втората световна война.

„Вълците не сключвали брак, …, докато женските не навършат две, а мъжките три години. Преди тази възраст повечето от непълнолетните живеели при родителите, но много често дори след нея, те не създавали семейство поради липса на свободни домакинства. Просто няма ловна територия, която да осигури на всяка вълчица необходимото препитание по отглеждането на поколение. Едно пренаселяване на района с вълци над неговия храноснабдителен капацитет би означавало бързо спадане на броя на дивеча и би довело до гладната смърт на самите вълци. Затова именно, те са принудени да практикуват чрез въздържание нещо, подобно на контрол върху раждаемостта. Случвало се възрастни вълци да остават години наред неженени, преди да се е освободила територия.” 1/

„… когато храната е изобилна … вълчиците раждат много малки - понякога до осем вълчета. Но ако вълците са прекалено много, потомството им спада до едно-две. Същото се отнася и за други арктически животни…” 1/

Съвместно с роднини на Оотек, Фарли Моуът наблюдава поведението на вълците и елените.

„Нещо не беше наред… Една вълча глутница бе заобиколена от безброй карибу, всеки вид осъзнаваше напълно присъствието на другия, но въпреки това никой не изглеждаше обезпокоен или дори особено впечатлен.” 1/

Загадката отново е пояснена от Оотек:

“… здравият елен с лекота можел да надбяга всеки вълк, … Елените … при нормални условия не изпитват страх от зверовете. Високо интелигентните вълци  … рядко се опитвали да настигнат здрав карибу - много добре знаели, че ще бъде безсмислено прахосване на сили.

… вълчата тактика… била една системна проверка на здравето и общото състояние на дивеча, която открива кои животни не са наред. … прегледът се провеждал като всяка група се подгонвала и принуждавала да тича докато проличи има ли или няма болни, ранени и непълноценни животни. Намерят ли се такива, вълците ги обкръжават и се опитват да ги убият. В противен случай вълците прекратяват гонитбата и опитват следващата група.” 1/

„… жертва на вълците-преследвачи стават обикновено най-слабите или поне най-неспособните.

- …, ако не бяха вълците, скоро и един елен нямаше да остане, щяха да измрат всичките, като се разнесе слабостта.” 1/

„… постепенно се досещах какъв бе начинът на селекция. На практика вълците много рядко безпокояха с проверки превъзходните стада мъжки карибу…,

… Ръководният принцип за вълците сякаш беше пестенето на усилия.

Никога вълкът не убива за удоволствие и може би в това се крие едно от основните му различия с човека. Ловуването и убиването на едрия дивеч за него е доста трудна работа. … Това е неговият занаят, неговата работа - сдобие ли се веднъж с месо, колкото да посрещне своите нужди и нуждите на семейството си, той предпочита да прекара останалото време в почивка, общуване или игра.” 1/

Изследвах шестдесет и седем убити карибу …

…остатъците от повечето трупове свидетелствуваха за болест или сериозни увреждания. Често се срещаха костни деформации …, често изтърканите зъби показваха, че черепите са принадлежали на стари и изтощени животни. … Телата на някои елени така гъмжаха от външни и вътрешни паразити, че буквално приличаха на подвижни менажерии, без друго обречени на скорошна смърт.” 1/

В заключение Моуът констатира:

„В края на октомври, когато зимата започне да опустошава оголените равнини, елените обръщат гръб на тундрата и навлизат в чуждия, но приютяващ свят на горите. А където вървят те, следват ги и вълците, защото върху замръзналата земя не остава нищо, с което да се препитават.” 1/

„За вълците от Пустите земи зимата е гибелен сезон. … Ловците не могат да ги понасят … защото вълците им съперничат по отношение на карибуто… Освен това, повечето ловци се страхуват от вълците, някои от тях - до смърт, а няма нищо по-силно от бича на страха, който тласка човека към унищожително безумство.

Войната срещу вълците се нажежава до бяло и от провинциалните власти, както и от федералното правителство, предлагащо премии от десет до тридесет долара на вълк. …

… При убиването на вълците най-често се използуват капани и отрова, но се прилагат нашироко и други методи. Сред тях е и самолетния … Екипажът на самолета проследява отвисоко вълците на открито, за предпочитане върху заледено езеро. Щом забележат такова животно, те спускат самолета ниско над него й преследват вълка толкова упорито и продължително, че често пъти той колабира, и понякога умира, преди още да го блъсне изстрела в упор.” 1/

След приключване на мисията при вълчето семейство, писателят споделя директно: „Антивълчите настроения в Броше (моята зимна изследователска база в северна Манитоба),… бяха силни и опасни. …

Един ден в началото на зимата, в моята колиба влетя страшно възбуден началникът на ловната дружина.

- Слушай! - викна ми той предизвикателно, - ти нали все пищиш за доказателства, че вълците изтребват стадата…. Един от моите трапери … видял .. петдесет елена, всички убити от вълци - били откъснати едва няколко къса месо.

Придружен от един индиански приятел от племето крий изпълних нареждането… Заварихме потресающа сцена на истинско клане. По леда бяха пръснати труповете на двадесет и три елена, и кръвта им беше превърнала големите преспи сняг в алена киша.

… Освен дребните захапвания тук-там от лисиците, сойките и гарваните, всички животни бяха непокътнати, с изключение на три. Две мъжки - с отрязани глави, и третото - млада бременна кошута, с отрязани задни бутове.

… нито един от тези карибу не бе нападнат от вълк. По езерото нямаше никаква вълча следа, но се виждаха други следи …

Елените не бяха повалени от вълци, в тях бе стреляно, и то понякога нееднократно. …

Преди две години туристическото бюро на провинциалната управа решило, че елените … могат да се превърнат в неустоима стръв за примамване на богати ловци на трофеи от Съединените щати. [ През 1963 година Нюфаундленското правителство използва същия метод (б. а.) ] Съответно била разработена програма за осигуряване на напълно „организирано” сафари, в което група спортисти щели да бъдат превозвани със самолет до Полярния кръг и срещу хиляда долара всекиму щели да бъдат гарантирани чифт първокласни еленови рога.” 1/

Елените „Денем прекарват повечето време … върху откритите заледени езера. … пилотът на ловния самолет само трябва да избере езеро с повече елени и като кръжи на ниска височина, да скупчи елените в сбита, пресована маса. Тогава самолетът се приземява, но продължава все повече да се върти около обхванатото от паника стадо, за да му попречи да се пръсне. Ловците могат да поддържат непрекъснато огъня през отворените врати и прозорци, докато избият достатъчно карибу, за да осигурят повече добри трофеи, от които избират най-хубавите.

Когато приключи стрелбата, труповете се преглеждат и всеки ловец … отрязва най-хубавата глава, която намери. Ако някой от ловците обича еленово месо, режат се няколко бута и се хвърлят на самолета, който след това отлита на юг. …Придружаващият ме индианец от племето крий бе наблюдавал сам този развой на събитията предишната зима, когато работил като водач. Не му се нравеше, но той бе достатъчно наясно със статута на индианеца в света на белите, за да запази цялото си възмущение за самия себе си.” 1/

Преди да се раздели с вълците, Фарли Моуът се опитва да разгледа тяхното леговище: „Стигнах входа на дупката, хвърлих дебелите панталони, куртката и пуловера, извадих от торбата си фенерче … и рулетка за измерване, и се залових с трудната задача да се промуша през входния тунел.

… Пропълзях навътре, близо два метра и половина… Скоро устата и очите ми се напълниха с пясък, и започнах да усещам чувство на клаустрофобия, тъй като широчината на тунела беше едва колкото да се провра.

… Насочих фенера … и натиснах копчето.

В мрака пред мене мътният сноп светлина от батерията се отрази в четири зелени светлинки.

… Замръзнах на място, а ужасеният ми мозък се мъчеше да смели обстоятелството, че в леговището, заедно с мене, имаше най-малко два вълка.

… Да си призная, така се уплаших, че направо се вцепених. … Изглеждаше неизбежно, че вълците щяха да ме нападнат; дори и един плъх би се защищавал отчаяно, ако го притиснат в дупката му.

Вълците дори не изръмжаха.

Ако не бяха двата чифта слабо блещукащи очи, все едно че ги нямаше.

Парализата започна да ме отпуска и въпреки студения ден по цялото ми тяло изби пот. В пристъп на безразсъдно нахалство протегнах фенера напред, докъдето ми стигаше ръката. Той светна, колкото да успея да разпозная Анджелина и едно от вълчетата. Притиснали се плътно до дъното на леговището, те стояха неподвижни като самата смърт.

… Колкото можех по-бързо, аз се проврях обратно нагоре по наклонения тунел, очаквайки напрегнато всеки миг вълците да се нахвърлят отгоре ми. Но докато стигнах изхода и се измъкнах напълно, нито чух, нито видях и най-слаб признак за движение от страна на вълците.

Седнах на един камък и с треперещи пръсти запалих цигара.

… бях потресен. Спомних си Анджелина и нейното вълче, свити от страх в дъното на леговището …. и се засрамих.

Някъде на изток зави вълк - леко, питащо. … за мен това бе глас, който говореше за изгубения свят, който някога е бил наш, преди да изберем своята отчуждаваща роля - свят, в който погледнах и почти проникнах… само за да бъда отхвърлен накрая от собствената си същност.” 1/

Книгата завършва с кратък, но многозначителен епилог:

„Канадската служба за опазване на дивеча,…, нае през зимата на 1958/1959 година няколко инспектори …, които със самолети на ски да създадат постове за тровене на хищниците.

Рано през май 1959 година, в залива „Вълчи дом” се приземил един от тези служители. Той прекарал в околността няколко часа и заложил край леговището, което според уверенията му, било заето, голям брой цианидни „вълчи клопки” на подходящи места. Също така пръснал в околността много стръв, обработена със стрихнин. …

Не е известно какви резултати са били постигнати.” 1/

Читателят би могъл да се досети за тях, разделяйки носталгията на автора, посветил своята история на вълчицата Анджелина…

Повестта  „Не плачи, вълко!”1/, представена през 1963 година, поразява с увлекателния си разказ и с неочакваните изводи. Книгата претърпява около 30 преиздания и е включена за изучаване в училищната програма. През 1983 година тя е екранизирана и филма е приет с неизменен интерес по света. Въпреки критичните забележки на някои писатели - натуралисти и учени, Моуът допринася за промяна в мнението за вълците и призовава за нов подход при изучаването им, по-близък до техния естествен свят.

В предговора, написан по случай десетилетието от публикуването й през 1973 година, авторът споделя:

„Ръкоположените власти не посрещнаха сърдечно „Не плачи, вълко”. … много експерти осмяха книгата като абсолютна фантастика, отрекоха даже факта, че за основата й послужиха две лета и една зима, прекарани от мен в близко общуване с вълците в Арктика. … моята главна теза - че вълкът не представлява опасност за останалия дивеч, нито особена заплаха за човека или негов съперник, си остава в голяма степен неприета.” 1/

Изнесените данни сочат, че „… няколко вида от североамериканския вълк, включително степния, сивия и гривестия вълк, бяха почти изтребени.” 1/ Към 1973 година в Съединени щати / без Аляска / оцеляват едва 1200 вълка. Обширните горски пространства на Канада били обитавани от около 15000 вълци, но проникването на голям брой ловци, обзаведени с леки самолети или самоходи снижава бързо това количество. Едновременно с вълците намалява числеността и на североамериканския елен, азиатския елен, елена вапити и друг едър дивеч.”

„… В края на 1972 година, въпреки отрицателното мнение на собствените биолози, Министърът на лова и риболова в Квебек нареди масово клане на вълци под формата на състезание, открито за ловци от Канада и САЩ, с крайна цел - 5000 убити вълка!” 1/

„.. Проблясък на надежда за вълците” 1/ писателят вижда в обединенията на природозащитници, принудили Правителството в щата Онтарио да „…отмени … престъпната премия за убити вълци”. В Минесота властите се отказват от „…плановете си за унищожаване на вълците в щата” 1/            „… Може би все още има време да бъде възпряно човечеството, за да не извърши още едно от престъпленията си срещу природата, съставляващи дълъг списък - унищожаването на същество - събрат, което има поне равно право на живот върху тази планета. Ако наистина успеем да спасим вълка, това би било, макар и в малка степен, отказ от чисто човешкото престъпление - от биоцида.” 1/

Фарли Моуът посещава България през лятото на 1977 година, на международна среща в София, посветена на запазването на мира. Сред участниците в това събитие са и американските писатели Джон Ъпдайк и Уилям Сароян.

За срещата си с нашата родина канадският писател си спомня с много топлина: „Открихме една нация, един свят, който, въпреки вековни злополучия, с родилни мъки си е пробивал път напред, без да загуби най-спасителната от всички човешки черти: способността да обича, да се смее, да пее, да работи. …Ние си донесохме много подаръци от България. Но най-големият, най-желаният е сърдечното приятелство, с което ни даряваше всеки, с когото се запознавахме. …Благодаря ти, България.”7/ Публицистичната му книга „Канадският Север днес: Голямото предателство” е  първата творба на Моуът, издадена на български език.

През 1981 година, за своята самоотвержена творческа и обществена дейност, Фарли Моуът е отличен със званието Офицер на Ордена на Канада - най-високото в родината му.  Тъй протестира активно срещу американски ракетни  опити в Северна Канада, за което в 1985 година администрацията на президента Рейгън не го допуска в САЩ. Шумът около това събитие, повдигнат в медиите, принуждава държавните чиновници да отменят забраната.

Писателят завършва своя живот на 6 май 2014 година в дома си в Порт Хоуп, Южно Онтарио. Според статистиката, в целия свят са продадени над 17 млн. екземпляра от неговите книги.

—————–

Бележки:

1/ Фарли Моуът - „Не плачи, вълко!”, С. 1981 г., превод Соня Кънева, Пламен Тодоров.  В Канада книгата е издадена през 1963 г.

2/ Фарли Моуът - „Непоправимото куче”, С., 1990 г., превод Юлия Чернева

3/ Фарли Моуэт - Люди оленьего края, Магадан, 1983 г. В Канада книгата е издадена през 1952 г.

4/ Фарли Моуът - „В страната на снежните бури” (1956), „Пътешествие до Копермайн” (1958), „Отчайващият се народ” (1959), „Викинг на запад” (1965), „Проклятието на гробницата на викинга” (1966)

5/ „От Ариите до Викингите, или Кой е открил Америка?” ( 1998 ), публикувана на български език под заглавието „Загадките на Канадска Арктика” (2005), превод Таня Неделчева, и „Издирването на Албан - изгубеният народ” (1999)

6/ Э. Сетон - Томпсон - Прерии Арктики, М., 1987 г.

7/ Фарли Моуът - „Убийте кита!”, С., 1989, превод Владимир Ганев