Фарли Моуът (Farley Mowat) - Фарли Мак Гил Моуът, американски писател, е роден на 12 май 1921 г. в Белвил, щат Онтарио в Канада. Баща му, Ангус Моуът, участва в Първата световна война и воюва във Франция. След демобилизацията, той става библиотекар и издава няколко литературни творби. През Великата депресия семейството се преселва в гр. Саскатун, провинция Саскачеуан. Периодично отсядат и в други градове. Подрастващият Фарли проявява подчертан интерес към живата природа и се грижи в дома си за гърмяща змия, катерица, два бухала, флоридски алигатор и няколко котки. Деветгодишен, Фарли съчинява стихове, а на дванадесет години публикува наблюденията си над птици в местен вестник. Попада за първи път в Арктика през 1935 г., със своя чичо Франк. Впечатленията от пътуването са толкова силни, че той посвещава по-голямата част от творчеството си на Канадския Север. В навечерието на Втората световна война Фарли Моуът е приет в биологическото отделение на университета в Торонто. След хитлеристката агресия на изток се записва доброволец в армията на Канада. Две години по-късно в Европа участва в десанта на съюзните войски в Сицилия и воюва на територията на Франция. През 1945 г. е в частите, срещнали руските войски на Елба. До края на войната участва в снабдяването на населението на Холандия с провизии. Демобилизиран е през 1945 г. със званието капитан. Фарли Моуът завършва биологическото си образование в Торонто през 1945 г. и постъпва в Службата по изучаване на животинския свят в Канада. През годините 1947 и 1948 г.г. се отправя на Север, в районите където мигрират елените карибу. Запознава се и живее известно време сред ескимосите от племето ихалмиути. Разказва за тях в книгата „Хората от земята на елените” (1952). Няколко месеца по-късно е отличен с почетната премия на Анисфелд - Вулф. Издава романа „Полкът” (1955), посветен на военните събития, чийто свидетел е бил. Публикува повестта „В страната на снежните бури” (1956), за приключенията на трима младежи - бял, ескимос и индианец. Година по-късно издава „Непоправимото куче”. През 1958 г. се запознава с дневника на Самюел Хирн, служител в Компанията на Худзоновия залив през ХІХ в., и написва книгата „Пътешествие до Копермайн” Командирован е в канадската тундра, за да изучава популация вълци. Издава остра публицистична книга „Отчайващият се народ” (1959 г.), в която засяга демографския колапс на ескимоската общност. Едновременно проучва овладяването на северните морски басейни и пише книгата „Сиви морета: опасни спасителни мисии в североатлантическото спасително отстъпление”. Отчетите на покорителите на Арктика влизат в книгата „Изпитанието с лед”, с която поставя началото на трилогията „Краят на света”. Темата за домашните любимци продължава през 1961 г. с книгата „Сови в семейството”. Публикува и документалната повест „Змийско кълбо”, за спасяването на аварирал при тайфун кораб. В 1962 г. издава книгата „Черна шега”, а през 1963 - „Не плачи, вълко!”, в която представя своите преживявания и наблюдения в близост до вълче семейство през 1959 г. Книгата претърпява 30 издания и се изучава по училищната програма. Двадесет години по-късно по нея е създаден игрално-документален филм. Старинните норвежки хроники по опознаването на Канада му позволяват да напише „Викинг на запад” (1965). През 1966 г. излиза продължение на повестта „В страната на снежните бури” под заглавието„Проклятието на гробницата на викинга”. Година по-късно публикува сборника очерци „Канадският Север” и следващата книга от трилогията „Краят на света” - „Полярната страст”, за експедициите на Фритьоф Нансен и Роалд Амундсен. В 1968 г. издава документалната книга „Тази скала далеч в морето: Изгубеното наследство”, а през 1969 г. - „Лодката, която не искаше да плава”. Интересът му към ескимосите го отвежда в Съветския съюз, за да се запознае с условията на живот на якутите в Сибир. Съпровождан от писателя Юрий Ритхеу, Моуът е приет добре и възведен в званието „главен еленовъд”. Впечатленията си от Сибир Фарли Моуът обобщава в книгите „Сибиряците” (1970) и „Сибир: Моето откриване на Сибиряците” (1970). След завръщането си от Сибир писателят протестира срещу разстрела на кит, попаднал в плитчините край Нюфаундленд - „Убий кита!” (1972). В 1973 г. завършва трилогията „Краят на света” с последния том „Тундрата: Паралелно с публикува и „Следата на големите моржове”. През 70-те години на миналия век написва цикъл разкази за живота на ескимосите, със заглавие „Отвеждащият в снега”. В 2003 г. по разказа „Напред, брате мой, напред!” е заснет игралния филм „Този, който върви през снега”. Документалната му книга „Гибелта на народа на ихалмиутите” (1975), разказва за измирането на племето ескимоси. Продължава и документалните очерци за „Канадският Север днес: Голямото предателство” (1976). През лятото на 1977 г. Фарли Моуът посещава България на среща в София, посветена на запазването на мира. В 1979 г. пише документалния роман „И птиците не пееха”,по спомени за Втората световна война. Книгата е класирана сред най-добрите на тази тема през десетилетието. Събрани съчинения от тридесетгодишната писателска дейност на автора излизат през 1980 г. с обединяващото заглавие „Световете на Фарли Моут”. Година по-късно е удостоен със званието Офицер на Ордена на Канада - най-високото отличие в родината му. Колонизацията на Канада и на Атлантическото крайбрежие му дава материал за най-трагичната му книга „Кланица в морето” (1984). Заради протестите му срещу опити с американски ракети в Северна Канада, администрацията на президента Роналд Рейгън не допуска Моуът в САЩ. Писателят коментира събитието с ирония в своя „Моето откриване на Америка” (1985). През 1987 г. издава книгите: „Вирунга. Страстта на Даян Фоси” и „Жена в мъглите. Историята на Даян Фоси”, посветени на трагичната гибел на природозащитничката Даян Фоси в африканския природен парк Вирунга, Руанда. Впечатления от живота на Атлантическото крайбрежие той разказва в книгата си „Нюфаундланд” (1989). За срещите му с природозащитници Моуът съставя сборника „Спасете Земята. Разговори със зелените кръстоносци” (1990). В края на ХХ в. пише книгите: „Синът на моя баща”, „Родени голи” и „Последиците: Пътуване в следвоенния свят”. В 1998 г. издава „Загадките на Канадска Арктика”, изследване на колонизацията на Северна Америка, посрещната скептично от учените. Година по-късно излиза продължението „По следите на албите. Издирване на изгубения народ”. Краят на хилядолетието Моуът посреща с книгата „Ходене по Земята”, а през 2002 година издава „Високи ширини: Арктическо пътешествие”, в който продължава темата, разглеждана в трилогията „Краят на света”. През този период той влага доста усилия и средства, за да организира защитена зона за тюлени и елени карибу по северното крайбрежие на Канада. Борбата срещу цивилизованото варварство на съвременниците намира отзвук в Интернет. Към края на живота си написва „Ничия река” (2004), „Заливът на духовете: Любовна история” (2006) и „В противен случай” (2008). Фарли Моуът умира на 6 май 2014 г. в дома си в Порт Хоуп, Южно Онтарио. Той е автор на над 40 творби, преведени на 52 езика. Статистиката сочи, че в целия свят са продадени над 17 млн. екземпляра от книгите му. На български език са издадени: „Канадският Север днес: Голямото предателство” (1979), „Лодката, която не искаше да плава” (1980), „Не плачи, вълко!” (1981), „И птиците не пееха” (1984), „Убийте кита! (1989), „Непоправимото куче” (1990) и „Загадките на Канадска Арктика” (2005). С неговото име е наречен един от корабите на природозащитната организация „Общество за охрана на морската фауна”.

Публикации:

За Фарли Моуът:

„… ИЗГУБЕНИЯТ СВЯТ, КОЙТО НЯКОГА Е БИЛ НАШ…”/ автор: Димитър Хаджитодоров/ брой 169 юни 2024