ЛИЧНОСТИ
Открай време у нас съществува един пакостен процес на рушение обаянието и авторитета на личността. Много лесно в България обществениците се изкачват навръх олимпийски висоти и по-лесно се смъкват в низините, сред житейската утайка.
Нямаше държавник, който да не е бил жестоко отречен и оплют, който да не е минал след царственото си величие и през килиите на затвора.
У нас не остана нито един общественик, нито един народен водител, който да не е дамгосан, който да не е засегнат от тази страшна психоза на отрицанието. Поколенията ни останаха без светлите примери на народните дейци, за тяхното възпитание.
До вчера почитани, ценени и изтъквани като необходими за народа ни люде, след като са били обезвластени или доброволно напуснали общественото поприще, начаса са бивали обезличавани и техният авторитет се е приравнявал не само до тоя на обикновения гражданин, но нещо повече: отсъждали са му качества на престъпник.
Знайни и незнайни автори, чрез писания и клюки, започват една безпощадна критика, едно злоезичие, което не щади нито обществената му дейност, нито дори най-съкровения интимен живот на личността.
Довчерашни горди пълководци, министри, общественици изпадат в неоправданата немилост на суровата критика, която в своята оценка никога не се спира и върху добрите качества, а напротив, отбягва ги, а слабостите стократно усилва, неволните грешки изтъква като непоправим порок.
И затова днес ние сме един обезглавен народ, напълно осиротен, без нито една авторитетна личност, възлюбена от всинца, която в критическите моменти за народа и държава би могла да застане начело или да каже своята съдна дума, имаща за всинца значението на свята, неоспорима истина.
Та нима при другите народи всички общественици са праведници като светци, та дори приживе от уважение и благодарност да им издигат паметници и да ги тачат като богопомазани?
Та нима един Хинденбург, та нима един Клемансо, един Поанкаре, генерал Фош и мнозина други нямаха своите явни за народите им прегрешения, но все пак техните заслуги поставяха винаги над всичко, поради което те не загубиха никога обаянието и авторитета си, въпреки, че бяха „в оставка”.
Гениална е мисълта на писателя Елин Пелин, че ако народът ни роди някога гений, то той ще бъде геният на зависта и отрицанието.
Защото тази наша завист, този непоправим национален порок провали и уби всичко хубаво в страната ни, развенча всички други гении, за да остане да властвува с тъмните си помисли над всичко.
Горко на един народ, останал без личности за пример, останал без народни светци. Да се лекува тоя порок е късно, но дано да настъпи едно разкаяние пред страданията на отрчените живи и пред буренясалите гробове на мъртъвците, с нищо не заслужили презрението ни народни първенци. Дано…
———————
в. „Провинциален журналист’, г. 1, бр. 4, 5 февруари 1936 г.
