Стефан Савов

Думата е за същинските наши писатели. Те са нашата гордост, нашето културно знаме. Почитаме ги, обичаме ги. С техните ликове красим стените на културните институти и нашите домове. Когато някого от тях срещнем на улицата, обръщаме се, за да му се порадваме по-дълго.

Тачим ги, защото са предопределени, благодарение на особения си талант, да бъдат жреци, които служат в главния олтар на храма на българската култура.

Обичаме ги, защото между всички културни творци, техните художествени ценности дават най-голям смисъл на нашия духовен живот, тъй като ни хранят с вечната мъдрост и с вечната красота.

Те обаче ни огорчават понякога.

Особено много ни огорчават, когато се самозабравят и без да претеглят точно своите дарби и възможности, стават високомерни, започват да се надценяват, или изпълнени с илюзии, престават да виждат действителността.

Огорчават ни също, когато понякога, надъхани със злоба, завист и други дребнави страсти, започват да се ругаят и отричат един други по вестници и списания, или стават пред нас смешни със свои писания, пълни с надути брътвежи или с наивни самонадценявания.

Нов мъчителен повод за такова огорчение ни дава отново тия дни един наш писател-лирик, с една своя статия, поместена в последната книжка на наше литературно списание.

А още е пресен неприятният случай, когато същият писател в същото това списание - непристойно и жестоко обруга и охули своя виден и покоен събрат Пенчо Славейков.

Ние, които държим на висок пиедестал в нашето съзнание българските писатели, не искаме да ги виждаме в положение, в което да губят своя ореол пред нас читателите, колкото и изкуствен даже да е понякога този ореол.

В настоящите бурни години, в които се разрешава съдбата на света, в тоя страхотен световен кипеж, в който се сблъскват грандиозни сили в сурова и люта борба на живот и смърт, пред която борба тръпнат всички народи, като върховна повеля се налага и на българските писатели да застанат здраво на стража при своя народ, за да пазят със своите средства силата на неговия дух и да сочат спасителния път за запазване на неговата сигурност и независимост.

Затова с още по-голямо недоумение посрещнахме ругатните, самохвалството и отчуждеността от живия живот, на този наш писател, който съвсем неуместно ни разказва в страниците на това списание каква походка подхождала най-много за неговия сладострастен герой, занимава ни със своите преживявания, като ги сравнява с тия на Гьоте, когато е писал „Фауст”, и за да ни докаже своята гениалност - цитира ни наивни стихове, написани от друг и изпратени интимно само за него.

Не се учудваме много на автора на тия писания, но недоумяваме за съгласието на редактора на въпросното литературно списание да изнася подобни спорове.

Ние - читателите - не искаме да виждаме своите писатели в такива неизгодни положения. За нас, както казахме по-горе, те са жреци, които трябва да служат само в храма на истинската народна култура, преизпълнени само с нравствени идеи, с чувство за повече човечност и с голяма любов към родина и народ.

И затова ние отправяме към тях следния апел: оставете, драги писатели, вашите сладострастни герои и други подобни за други времена. Елате при нас и ни разберете.

Ние сме българският народ. И като описвате нашия живот, като възпявате нашия труд, като издигате духа ни за по-възвишсни прояви, като будите мисълта ни и засилвате все повече жаждата ни за просвета и прогрес, вие ще станете безсмъртни, защото ще допринесете с вашата дейност да стане безсмъртен и вечен българският народ.

Ето тука пред вас се открива широко и благодатно поле за вашата полезна дейност. Но тази дейност води след себе си неудобства и лишаване от прелестите на живота на столицата.

Към тази дейност се отива не винаги през равни друмища и към примамливи селища, но затова пък е равносилна на апостолство.

Край тия друмища и в тия селища, не трябва да се забравя никога, работи, живее и страда трудолюбивият български народ, който винаги, но особено в тия неспокойни години, чака с любов своите просветени и дарени синове - своите родни писатели.

———————–

в. „Литературни новини”, г. 2, бр. 12-13, 1. 05. 1943 г.