Из „Каменската махала” (1981)

Никола Маринов

На път за Испания през лятото на 1937 година с още един другар и водачът ни - добруджанец, прекосихме с влак Румъния и пристигнахме в Сатумаре, град в Трансилвания, намиращ се недалеко от тогавашната румъно-чехословашка граница.

Тази граница трябваше да преминем контрабанда през нощта, тъй като не притежавахме паспорти. Добруджанецът ни остави да го чакаме на един площад с катедрала, а той отиде да търси превозно средство, което до вечерта да ни откара близо до границата.

С моя другар за пръв път излизахме в чужбина и всичко видяно ни правеше неотразимо впечатление. Площадът беше доста просторен, настлан с калдъръм. Катедралата - величествена сграда, издигната в готически стил.

Но най-интересни бяха за мене занаятчийските работилници, дюкянчетата и магазините, които подобно на огромна своеобразна подкова, обхващаха от оградата до катедралата целия площад.

От двете страни на широко разтворените врати, висяха окачени какви ли не занаятчийски майстории, като се започне от чизми и цървули, та до сбруи и конски хамути.

Прозорците, приспособени с навес към площада, като сергии, бяха отрупани със стройно подредени стоки. Пред тях се върволяха мургави трансилванки и трансилванци. Тракаха чукове.

Чуваше се глъчка… също както по пазарищата у нас, в България. Но в този трансилвански град, запазил средновековната си архитектура, цялата тази картина беше внушителна и импозантна.

Все пак къде можеше да се мери Сатумаре по пазари и занаятчийски тържища с нашите градове, особено с Габрово! През онова отдавна отминало време Габрово още пазеше възрожденските си традиции.

Тогава улиците на града се именуваха по занаятчийските професии, които се упражняваха там: Ковашката махала, Чехларската махала, Каменската махала, Табашката махала, Грънчарската; по средата на вклещения в тясното дефиле град, се издигаше кулата на градския часовник.

А Янтра, заскачала по скалистите прагове през самия град с каменските си мостове и бентове, фабричните комини нагоре из дефилето на Балкана. Град-чудо на благословен труд и красота!

В написаната през нелегално време - все през тези години - юношеска повест „Гъдуларче”, бях засегнал малко трудовата занаятчийска тематика, както е прието да се казва сега, но главното действие се развиваше в родното ми село.

Като видях своеобразното занаятчийско тържище в Сатумаре и го сравних с нашите забележителни традиции, у мене заговори патриотично чувство и реших да напиша още една книга за родния си край.

Такъв беше подтикът за написването на „Каменската махала” и тази моя идея се зароди в трансилванския град Сатумаре, някъде към Карпатите.

Добруджанецът дойде с файтон. Двамата с моя другар се пъхваме под гюрука, водачът се намести пред нас върху твърдата седалка, кочияшът отпред плесна конете и звънците им запяха в следобедната мараня по гладкото шосе към границата.

Румъно-чехословашката граница ние преминахме през нощта благополучно. Този и други епизоди от пътуването ми към Испания съм описал в романа си „Шестимата”.

За литературните си увлечения по онова време съм писал, като ги смятах за второстепенно дело пред битката срещу фашизма и мракобесието. А се оказа, че те са вървели паралелно и неделимо.

След много патила и премеждия около тия проклети граници и след като престоях два месеца в полицейски затвор в град Кошице в Словакия, с помощта на Чехословашката комунистическа партия се озовах към есента в град Бърно, където трябваше да чакам препращането за Прага, а оттам да продължа пътя си към Испания.

Там чехословашката помощна организация „Солидарита” ме настани за няколко дни на патронаж /нашенско гостуване/ в едно унгарско семейство, имигранти от времето на Унгарската революция през 1919 година. Едно прекрасно комунистическо семейство!

Мъжът работеше като печатарски работник, жена му шиеше вкъщи плисирани поли; имаха син, по-млад от мене - як, снажен юноша.

Той забеляза, че проявявам интерес към малката му библиотека от прочитни книги и ми показа една, сигурно любимата му книга с илюстрации, където главният герой, нещо като нашия Крали Марко, когато тръгвал да се бие против османлиите-поробители, нанизал на лявата си ръка воденичен камък, а с дясната ги сечел със сабята си. Този воденичен камък му служел за нещо като задръжка, толкова силен бил!

Цял ден трябваше да седя вкъщи, за да не ме залови пак чехословашката полиция. Уж република, демокрация, а и тук трябваше да се крием.

„Гъдуларчето” написах през нелегално време, като се криех от царско-фашистката полиция в една шивачница на улица „Граф Игнатиев” в София. При унгарското семейство обитавах хола и едно канапе.

Там кроеше, набираше и шиеше плисетата си и моята хазайка. Беше топла есен. Момъкът пръскаше с един маркуч навън градината, тя шиеше с машината - нещо близко до оная незабравима картина на улица „Граф Игнатиев”, когато писах първото си по-сериозно произведение.

Пратих момъка да ми купи молив, бележник и лист индиго. И започнах да пиша нова книга за родния си край, за Габрово. Поставих и заглавие „Миток топчията”.

Да покажа, като се има предвид видяното в Сатумаре, че и в България се раждат предприемчиви трудови хора, както и юнаци - момчета, и то не от света на народната фантазия, а истински герои от самия живот.

В унгарското имигрантско семейство, заобиколен от трогателни грижи и внимание, написах 37 страници. Преписах ги с копие от индиго и копието изпратих по пощата на Орлин Василев в София. Тези страници, за чудо, са запазени.

В началото на зимата, най-после ме изпратиха в Прага. Там сварих още няколко българи-доброволци за Испания. Към средата на декември повечето се снабдиха с паспорти от наши студенти, а останалите трима трябваше да пътуваме пак по предишния начин - по специален канал без паспорти. То беше трудно пътуване, с патила и премеждия.

Попаднахме отново в ръцете на полицията - този път в Австрия до самата швейцарска граница. Все пак нова година посрещнахме в Париж и през първите дни на януари 1938 година голям конвой доброволци потеглихме с влак към френско-испанската граница в Пиринеите.

В Испания ми предстояха вече съвсем други задачи и занятия, но все намирах време, вечер или през почивките, да напиша по нещо и страниците се увеличаваха. А далеч от родина и близки, човек винаги го наляга носталгия.

„Миток топчията” ми беше едно кътче от тази родина, което навсякъде носех със себе си: крепостта Фигарес, базата на интернационалните бригади в град Албасете, в Орагоните, към Теруел, навсякъде, наедно с пушката и разните му там воински принадлежности.

Разпределях ръкописа на глави, поправях текста, преписвах от черновка на чисто, диплех го на четвъртинки и го подшивах грижливо за по-удобно носене, тъй, че набралите се вече стотина страници бях научил наизуст.

Служех като обикновен войник във 129-та интернационална бригада - батальон „Георги Димитров”, първа рота.

В края на февруари 1938 година бригадата беше прехвърлена на юг, в Андалузия. Отседнахме в селището Чильон, недалеко от живачните мини край град Олмаден. Тук трябваше да бъдат тайно прехвърлени още интернационални бригади, артилерия, конница и испански части.

Републиканското командване готвеше офанзива в посока на океана, да се вклиним дълбоко във фашистката територия, да превземем накрая франкисткото пристанище Кадикс, където италианските фашисти стоварваха войски и въоръжение в помощ на Франко.

Но докато се събирахме и приготовлявахме, фашистите изглежда насетиха какво им готвим, превзеха си обратно град Теруел и с големи сили настъпиха в Арагоните. Събралата се войска на юг почакахме известно време да видим как ще се развият събитията там.

Тъй като тамошните наши войски не успяха да задържат фашистите, натовариха ни влакови композиции и само за две денонощия успяхме да се прехвърлим в Арагонските планини. С камиони ни откараха на самите позиции.

Нашата бригада се разгърна през град Каспе, срещу не особено висок планински масив - Пене Марко. Привечер заехме позиция на един скат в рядка борова гора и ясно виждахме фашистите като се окопаваха доста старателно и сериозно по насрещния склон - гол и каменист, обрасъл с рядък храсталак.

Да се окопаваш в Арагоните, пък и изобщо на испанска земя в оня ти камънак, е непосилна работа. Пък си нямахме и шанцови инструменти.

С щика на пушката всеки си изчопли стрелково трапче, колкото да закрие носа и брадата си, поставихме отпред няколко буци и камъни, добавихме най-отгоре раниците, пушките натъкмихме за стрелба със закачен ремък на лакета и изморени от дългия път, се отдадохме на сън.

Бдяха само патрулите, пък и нощно време фашистите не смееха да нападнат. Сутринта спокойно закусихме и полежахме на припек в трапчетата.

Що му трябваше да се обажда, а не си мирува? Най-напред гръмна нашето единствено противотанково топче да обстрелва фашистките картечни гнезда по насрещния склон.

Че като ревна фашистката артилерия! Слушахме да фучат над главите ни снаряди и доиздълбавахме с щиковете трапчетата, а зад нас снарядите сринаха един бряг. Падна някое-друго парче между нас.

А като видяхме насреща да идат фашистите, дигнахме се в атака, на щик. Когато се излиза в атака, раниците се оставят. Бяхме изтичали доста напред, гонехме ги. Тук аз пострадах.

След като санитарите ме превързаха и видяха, че мога да ходя, насочиха ме из един дол към шосето, където се намирали наши санитарни коли. Прикривах се и вървях назад.

След мене из същата долчина пренасяха на носилки тежко ранени другари. От всички страни свиреха куршуми, стреляше се и от наша, и от фашистка страна.

А където преди това копахме с щиковете стрелкови трапчета и нощувахме в боровата гора, продължаваше да бие фашистката артилерия. Там се бе надигнал тъмен прахоляк и пушилка, падаха цели борове.

Като тръпни, раните си още не чувствах, но сърцето ме проболя като гледах как снарядите вършееха гората, а там остана раницата ми с „Миток топчията”.

В този тежък бой пропадна книжлето ми, кътчето от родината, наедно с войнишкия ми „гардероб”, шишенцето мастило, перодръжката, хартията и индигото, с които се бях запасил в Париж.

След лекуването във Валенция и Барцелона по-здравите интербригадисти, годни още да воюват, през пролетта ни откараха в градчето Камбрилис на брега на Средиземно море.

Зачислиха ме в артилерийския дивизион „Роза Люксембург”, където имаше голяма група българи и командирът на дивизията - Съби Дичев /Строгов/ от Варна - беше също българин.

Настъпи и лятото. А чудни плажове се стелеха около Камбрилис! Очаквахме да получим оръдия и се готвеше Ебровската операция.

Провеждахме малко учения и тук аз успях да възстановя по памет пропадналия ръкопис, дори го преписах на чисто и подших отново в книжле. При Ебровската операция /ръкописът/ пак пропадна.

Но след месец, при едно пътуване до Тарагона за смяна на повредено оръдие, се отбих в Камбрилис и намерих черновите в лешниковото насаждение, където бях преписвал на сянка, тъй че второто възстановяване стана по-лесно.

След злополучния край на Испанската гражданска война, оцелелите интербригадисти се изтеглихме във Франция, където западните „демократи” ни запряха в концентрационни лагери.

Два пъти бягах, попадах в затвори, два пъти и френската полиция прибира „Миток топчията”. И все успявах отново да го възстановя в затворите и скришом да го изнеса на свобода.

През време на Парижкото въстание - август 1944 година - българите, участници във френската съпротива, превзехме царско-фашисткото посолство в Париж.

И, както се казва, в своя „държава”, макар фашистката власт да ме беше лишила от поданство, като ползвах пишущата машина на посолството, приготвих „Миток топчията” за печат.

През време на Испанската гражданска война, лагери, затвори и партизански битки във Франция.

През Втората световна война съм писал и други работи, но само Митока успях да опазя. Съпровожда ме този ръкопис цели седем години и накрая го пренесох по море през Италия, Югославското крайбрежие и Албания.

Когато издателство „Народна младеж” прие ръкописа за печат, не им хареса заглавието - имало чуждестранен произход. Здравко Сребров, тогава главен редактор на издателството, прекръсти романа на - „Каменската махала”.

Тази моя книга добре се посрещна от младите читатели. От това, което разказах за написването й, лесно се разбира на какво се дължи нейният успех.

Помагало ми е туй, че не съм бил кабинетен литературен труженик, а съм се гмуркал в живота и съм писал всичко в движение, върху коляно.