Димитър Бабев

Аз дишам твоя дих, от мойта кръв ти давам
и не веднъж съм бил от твойто тяло плът;
обичам те, като мечта те съзерцавам,
ти в мен, във тебе аз - вървим световний път.

Изпитах сладости нечувани, незнайни
за другите; убих най-милия ти блян
и ей ме! - в дирите на твойте скъпи тайни,
но… пак, но много пак, ти чужда си за мен!

Ний чужди сме, макар че всичко ни слижава -
на сляпа искреност разгалени деца.
Кой знае що се крий във нашите сърца?
Кой знай незнайното, което в нас остава?

——————

сп. „Неделя”, г. 1, бр. 9, 22 януари 1928 г.