Мима Христова

Чакащите в листата за трансплантации са като осъдените на смърт, поели към залата за омъртвяване. Надяват се на помилване до последния момент.

Понякога чудото се случва и точно в 23:59 телефонът изплаква с бленуваното обаждане на губернатора на щата или президента, но в повечето случаи остава само страданието и надеждата, на която не изпускат ръката до края.

Било защото няма донорски ситуации, било заради липса на съвместимост или защото човек е устроен да вярва, че координатора греши и близкия му ще отвори очи.

Затова дори не иска да помисля, че смъртта може да спаси живот. Всеки е прав за себе си и никой не знае как би реагирал, ако да не дава Господ, изпадне в подобно положение.

Точно в такива кратки моменти и чакащият за орган, и близките на донора говорят с Бог повече, отколкото през целия си живот.

През цялото време, докато съпругата му Нелина беше бременна Явор се надяваше, че първата им рожба ще бъде момче. Бог имаше други планове! Дари го с момиченце, за да разбере каква благословия е да си баща на дъщеря!

Но не го остави да се радва дълго. Скоро след раждането на Мила се установи, че малката страда от сърдечна недостатъчност. Явор сякаш рухна изведнъж, но Нелина беше силна за трима.

Тази сутрин той си спомни как го хвана за раменете, погледна го с дълбоките си черни очи и прошепна в ухото му: “Момиченцето ни ще живее! Сигурна съм! Вярвай и ти!” Заяви го с такава сигурност, че и Бог повярва в думите й.

Тази сутрин Явор прегърна детето си и благодари, че е най-щастливия човек на земята. Мила приличаше на майка си, с очи като маслини, със светли коси и копринена кожа. Днес щяха да посрещнат Бъдни вечер и да празнуват рождения ден на момичето.

Детето не се роди на 24.12. Не. На 24.12. миналата година то получи така дълго чаканото сърце и днес щяха да празнуват една година оттогава. Бяха обещали на Мила, че от този момент нататък ще празнува рожден ден два пъти в годината.

На датата, на която беше родена и на тази, от която започна новия й живот. А обещанията трябва да се спазват.

Явор, коленичил пред иконата на Иисус в църквата обеща, че ако има честта да срещне човека, дарил сърцето на детето си на неговото момиченце, ще му целуне ръка.

Помнеше обещанието си и се надяваше да му се даде шанс да го изпълни.

Звънецът на външната врата на къщата сякаш прогърмя в тихата нощ. Снегът беше покрил земята и вече втори ден продължаваше да вали и да трупа. Нелина облече палтото си набързо и излезе да види кой ли се объркал в тази виелица.

Живееха на главната улица на селото и често се случваше закъсали шофьори да търсят помощ. От другата страна на вратата стоеше напълно непознат човек.

- Добър вечер, госпожо! Колата ми се развали… Бихте ли ми помогнали?

Още преди да каже, че ще повика съпруга си, Явор застана до нея и покани непознатия да влезе. Предложи му да остане и да им бъде гост, тъй като имат двоен празник, а утре сутринта да поправят автомобила.

Съпругата му го стрелна с укорителен поглед, защото съвсем наскоро бяха обрали дома на техни близки от съседната улица. Но Явор си беше такъв, с голямо сърце и благ характер. Ако можеше да помогне, щеше да го направи без колебание.

Когато всички седнаха около масата дотича Мила и веднага скочи в прегръдките на госта. Той сякаш го беше очаквал, защото прегърна детето и му се усмихна широко, гледайки го в очичките.

- Здравей, чичко Непознат! Аз май съм те виждала… или съм те сънувала. Не си спомням да си идвал преди.

- Ами не съм. Искаш ли да се запознаем, за да не съм ти непознат? Казвам се Божидар. Знам, че ти си Мила и си много, много красива! - говореше гостът, докато галеше косите на детето.

Той беше мъж на средна възраст, с добре оформена брада и късо подстригана коса. Беше по-висок от баща й и това му придаваше внушителен вид.

Двамата родители се спогледаха с недоумение. Мила не обичаше непознати и обикновено й трябваше много време, за да се отпусне пред някого.

По време на вечерята Божидар попита защо освен Бъдни вечер празнуват и нещо друго. Тогава Явор му разказа за трансплантираното сърце на дъщеря си.

- Получи се от втория опит. Първият път ни се обадиха късно през нощта и ни казаха да тръгваме веднага за болницата, защото има подходящ донор за Мила. - Явор прекъсна за малко с насълзени очи. - Извинете ме! Винаги много се вълнувам, като си спомня този момент. Стоях с телефон в ръка и не можех да повярвам, че чудото се случва. Цели четири години очаквахме този миг. Мила беше вече на края на силите си. Отпадаше с всеки изминал ден. Не мога да ти опиша какво е да виждаш детето си да гасне пред очите ти ден след ден. Не знам как сме стигнали до болницата. Шофирах като през мъгла. Ние двамата останахме да чакаме на първия етаж, а момиченцето ни се качи придружавано от лекарката в асансьора, който да ги отведе до отделението. После разбрах, че сме чакали едва два часа, но те бяха най-дългите в живота ни. Бяхме с нагласата, че ще чакаме дълго и искрено се изненадахме, когато докторката застана пред нас заедно с Мила и ни съобщи, че донорът се оказал заразен с инфекция и затова е по-добре трансплантацията да не се състои, отколкото да я заразят с нещо друго, което още повече да застраши живота й. “Приемете го като репетиция.”- чух я да казва. А после на път към дома Мила едва изрече с изнемощялото си гласче - “Докторката каза, че това не е било моето сърце. Да не се тревожа, защото моето е на път.” В желанието си да й даде надежда, лекарката се оказа права. И само няколко месеца по-късно ни се обадиха отново. Първоначално мислехме, че е станала грешка, защото бяхме чели, че в България има най-много две или три донорски ситуации годишно. После ни осведомиха, че донорът пристига от Румъния, защото там не е имало подходящ рецепиент.

Явор се разрида неудържимо. Този втори път беше Спасение за тях, но за друг беше страдание. Той не спираше да мисли за хората, загубили свой близък и независимо от мъката си са дали съгласието си да продължат друг живот.

Когато се поовладя, той се извини на непознатия гост и му предложи чаша вино или бира заедно с вечерята.

- Не, благодаря! Не пия. Вече. - Беше настъпил неговият момент да излее душата си пред домакините. - Аз пиех постоянно, много… Пиех и шофирах. И като по чудо винаги ми се разминаваше, и на мен, и на другите. Чувствах се велик. Недосегаем. Бях глух и сляп за молбите на съпругата и родителите ми. Какво знаеха те, че да ме поучават. Шегувах се, прегръщайки ги: “Хайде, стига! Аз винаги се връщам!” - Божидар замълча за миг. - Аз се връщах, но в онази вечер друг не се върна с мен. В колата бяхме трима, а у дома се върнахме двама. Връщахме се от чужбина. Заради моята глупост и самонадеяност дъщеря ми остана завинаги на 13. Там, на задната седалка със слушалки на ушите, докато си тананикаше някаква неразбираема за мен музика. Надявам се Бог да ми прости, защото аз никога няма да си го простя! Съпругата ми също. Напусна ме малко след това.

Настъпи тежко и дълго мълчание. Родителите на Мила се спогледаха тревожно. Ако имаше нещо, което Нелина ненавиждаше, то това бяха пияните шофьори.

Преди няколко години племенникът на Нелина беше пометен на пешеходната пътека от пиян и дрогиран шофьор.

Детето оцеля, но щеше да остане инвалид за цял живот.

Надяваха се единствено нощта да свърши по-бързо, да оправят колата на непознатия и той да напусне дома им. Мила заспа рано.

Беше събрала толкова много емоции, а утре сутринта щеше да види какво й е донесъл Дядо Коледа през нощта, докато тя сладко е спала в легълцето си. Сега с новото сърце детето спеше добре, без да се събужда от недостиг на въздух.

Възрастните станаха доста рано. Божидар благодари на Нелина и Явор за гостоприемството. Извади от раницата си една плюшена играчка - звездичка, която държи в ръцете си сърчице и я подаде на Явор.

- Кажете на Мила, че Дядо Коледа е оставил при мен тази играчка за нея. Е, благодаря ви още веднъж за всичко! Аз ще тръгвам.

- Но как като не сме оправили колата? - Явор погледна непознатия с неразбиране.

- Не е нужно - тихо каза Божидар. - Аз… аз ви дължа извинение. Колата ми е абсолютно изправна.

Изведнъж Явор разбра какво беше онова странно чувство, което изпитваше през цялото време, откакто видя едрия мъж. Реакцията на Мила, тази недвусмислена играчка, лъжата за неизправния автомобил…

- Нима е възможно? - задави се в сълзи бащата на момиченцето. - Вашата дъщеричка…

- Точно така - прекъсна го Божидар.

Явор падна на колене и сграбчи ръката на мъжа срещу него.

Понечи да я целуне, но мъжът я отдръпна като му помогна да се изправи.

- Много те моля, недей! Не е необходимо. Аз просто исках тази нощ да бъда с частичка от моето момиче…- Божидар държеше за раменете треперещия срещу себе си мъж. - Моля ви единствено да се грижите за сърцето на дъщеря ми!

Навън снегът продължаваше да вали сякаш възнамеряваше да покрие цялата болка на света.