Лъчезар Селяшки

Из „Камък и струна” (2024)

НЕИЗПОВЕДИМО

Безброй видими и невидими
движения, цветове, сияния.
Пулсираща в тревата тишина.
И снежни върхове -
огромни кораби на пристан
в лазура на планинско езеро.
Прелита птица - пратеник небесен.
Кръстовидната й сянка събуди
водата в разрастващото се езеро.
Водата, чиято древна памет
прелива бавно в кръвта ми,
във всяка моя клетка.
Това, което за миг се раздвижи,
остава тук - неподвижно,
това, което отминава,
остава тук - неотменно,
неизповедимо.
Избирам думи от тишината.
Усещам формата и тежината им,
сякаш камъчета в шепа.
Трябва да успея
да им вдъхна душа -
с нова светлина да засветят -
преди залеза на слънцето,
преди свечеряването
на небето,
на земята
и сърцето.

КАМЪК И СТРУНА

Триптих

I

Камък -
съвършена
неподвижност,
безгранично
неизразимо.
Слънчев лъч
съживява за миг
праисторически
знаци.
Извор
под камъка блика -
жива вода,
светлина
неудържима,
струна трептяща -
ден и нощ
не спира да звъни.
Камък и струна -
покой и устрем

към неуловимото.

II

Камък,
обрасъл с мъх
от тишина,
от мълнии -
скъсани струни -
белязан,
от бури свирепи,
от порива светъл
на вкоренено
в него дърво
разцепен -
чак до
сърцевината.
Око лазурно -
вода дъждовна
запазил
в гранитна шепа -
привлича полета
на ожадняла птица.
И заедно с птицата пее.
И заедно с птицата
размахва крила

и полита.

III

На дядо ми Тодор и прадядо ми Димитър
Кючукови, майстори зидари от с. Ковачевица

Зидарят
внимателно огледа
крайъгълния камък,
преди да го положи
в зида на църква.

Потрепна
и
притихна
струната
на
отвеса.

Ориса камъка
с три удара на чук,
погали го усмихнат

и бащински запя.

НОЩНО ПРИСТАНИЩЕ

А ти не спираш да вървиш из лабиринти сиви,
из хиподруми - нощни разписания на гари,
изгубен сред безлюдни барове, сред дъжд проливен
и мътни локви с кипнала луминесцентна сяра.

Надолу по изронени от приливите стълби
се спускаш - към негаснещия пристан на тъгата.
И гледаш как в ръждясалите котви тя покълва,
превръща се в ронливо цвете, в кървав отпечатък.

Хрипливи ноти косо падат, каца късен гларус
и потреперват зъзнещите корабни въжета.
Това е твоето пристанище - крила разтваря
в сърцето ти - поне за нощ - да приюти морето.

ТРАКИЙСКИ НЕКРОПОЛ

Мълча, опрян на мъхест камък
със знаци още неизтрити.
Кой тук е врязал късче памет
за древен свят, за жизнен ритъм?

Край мен изровени огнища,
а в тях - поникнали елхички.
И сякаш вече няма нищо,
освен изпепелени срички

и слепи, почернели храсти,
и счупени без жалост урни.
Щурец - звънчето на полята -

мълчи, заслушан в необята.
Там - пицикато контрабасно -
трепти скръбта - ръждива струна.

КАК Е ТАКА…

Думите, нашите думи -
катерят се нагоре
по грубо варосаната стена
на дългия следобед,
сякаш неистови графити,
сякаш гущерчета от жар
с изгубени опашки.
Говорим си
на различни езици,
прегръщаме се
с привидна радост.
Край нас - огризки
от чужди възторзи,
край нас - откъслечно
цъфтящи обещания.
Прежуря слънцето -
негаснещ фас -
през избледнялата завеса
на мислите.
И аз, затворил очи,
те виждам -
коленичила,
лице над моето
надвесила:
- Кажи ми как е така
да обичаш?

ВИДЕНИЕ

Пътеката по хълма край морето
ще спре и ще се гмурне поривисто
в лазурния акварел на небето.
Стъпала от сенки на кипариси
изкачва с мен тишината.
Още пазя топлината
от твоите нетърпеливи устни -
трептящото пламъче на живота,
който в мен препуска.
Дано да издържа - до най-високото.
Там с разголени бедра чака лодка.
Ще съм радостният рибар в нея
и хоризонтът ще ни залюлее,
солените весла на ръцете ни
ритмично ще проблясват с крилете
на отдалечаващи се чайки.
Изгубен сред пъстрата мозайка
от звуци, цветове и сенки,
отново ще открия себе си
в акварела миниатюрен
на твоите гледци лазурни.

НАР

Изящна геометрия
от дъжд рубинен
и бяла месечина -
разрязана на две
еднакви половини
тъга по непостижимото?
И устните ни, жадни
за неизповедимото,
и себе си да назовем,
и себе си да разпознаем
в началото разискрено,
което през нощта нехайно
невидим нож разряза
на две еднакво близки,
еднакво чужди
половини.