Иван Хаджихристов

Като сън тия кораби странни пътуват
по море, и зелената грива блести,
отминават брега на детински мечти.
- Любовта, може би, те враждебно целува.
Любовта, може би, тук безумно цъфти.

Отдели се от тях и при мене ела
да се срещнем сами в неизгледното чудо.
Този ясен простор, този път изумруден,
този ден е един, той минава с крила,
този ден изведнъж е от Бога разбуден.

Ето виждаш ли там, дето смътно изчезва -
скоро то ще избяга от тебе навек.
Може вятърът скоро да почне. И ек
вече иде, разбужда той старите бездни.
Ето вятърът - стъпки безумни снове.

Аз поселих душа си у тебе, море,
и не плаши ме днес днес разлюляната мачта,
нито вятърът твой, нито бездната мрачна.
Ето вятърът вие се - гладен орел -
ето в здрача потъва и сетнята мачта.

Ето пак твойта смърт е при теб, Капитане!
И дочуй как попътния вятър зове:
- Аз съм тук, брат на всичките зли ветрове.
Построявай за утре във броня вковани,
броненосци на свойта любов построи.

- Приготви мойта гибел на Черно море,
що играе безспир, що от дъно се мята.
Аз поселих душа си у тебе, море,
тази съща душа: щом полюби - тя мре.
Любовта ми е тук и безмерна, и свята,

тя е сън - тези кораби сънни изчезват
по море и зелената грива блести.
Тя е тук на брега на детински мечти,
тя заспива - звезда върху старите бездни.
Любовта ми, душа, тук безумно цъфти.

———————–

в. „Стрелец”, бр. 3, 21.04. 1927 г.