КАРДИОГРАМА
КАРДИОГРАМА
Сърцето ми тревожно галопира към върха.
Под копитата на пулса му
изникват върхове и пропасти.
Долавя то с най-нежните си фибри
и стенеща сълза, и волен смях.
При радост и тъга се свива и разпуска,
задвижва се от тях. Живо е!
Не се плаши, сърце,
от пътя си неравен.
По равното е скучно.
Там лежи мълчание.
Правата черта е смърт.
По нея кретат само равнодушните.
Те имат броня.
Дебелата им кожа е безчувствена.
За тях камбанка като нежно цвете
няма да звъни!
Не се плаши, сърце,
от пътя си неравен,
и с тръпнещи криле се приземи
на онзи връх висок, където,
надмогнали страха и суетата,
в прегръдка вихрена
танцуват ветровете.
***
Навярно зрящите наивници
се раждат в сляпа нощ.
И няма повей от тъга.
И няма сенки от съмнения,
а само цветна суета
от извори на чиста филантропия.
Гребеш. Раздаваш я до дъно.
Достигаш до удавените истини.
Боли!
Възторгът във очите се топи
и давиш стон зад зъбите.
Инстинкта да се съхраниш крещи:
“Ще издържиш!”
Да издържиш до Сутринта,
когато розова зора примамва Слънцето,
когато огненият диск прорязва сини небеса,
когато светъл химн събужда пак надежда.
И утрото се вглежда в онзи сняг,
косите навялал.
От загубите нещо си спечелил -
прогледнал си и малко помъдрял.
***
Кой ни обрича на сенки студени,
под воали на тъмно небе?
Кой ни краде от звездното чувство
и от огъня в двете ръце?
Как, като млади, безгрижни били сме
и светът колко истински бе?
Питам своето късно узряване
сред пепелно, сиво поле.
Днес - пак погребална процесия.
Утре - пак си препънат от крак.
И земетръси бучат под стените,
с предчувствие страшно за мрак.
Често сънуваме, в ледена зима,
знойните юлски горещници.
Времето с кремък кожите свлича,
но ни извайва все грешници.
В олтарите тихи на светла душевност,
вдигаш в молитва ръце.
Мълния блесва в тъмни пространства,
вали сребърен смях на дете.
***
Преди да се превърнеш във безмълвие,
преди да се превърнеш в тишина,
дочу ли онзи вик вселенски,
ранен и сам в сълзящи небеса?
Дочу ли как сред тъмното се удря песен -
разплакана, загубила смеха,
където, като стар развратник,
коланите разпасал е греха.
Където болно трепка светлината,
насечена от хапещ вълчи вой.
Където пясъци сънуват дъждовете,
сред жълтия пустинен зной.
Усети ли със всичките си фибри
безветрието грохотно в душата,
как в светлите и чистите пространства
пълзи като змия ръждата.
Преди да се превърнеш във безмълвие
или в горчив вселенски вик,
Човеко,
ти с мисия си светла на Земята
и няма да пропуснеш своя миг!
***
Как свети Айсбергът!
И колко чисти са очите му!
Над океана - топъл дъх на мъж.
Цял е от лед, а в гърдите му пламък.
Ще го превърне във пламък, после във дъжд.
Сапфирен блести във белите нощи,
понесен от песен на сини делфини.
Арктични звезди над върха му проблясват.
Величествен колос сред водите пенливи.
Дълго пътува към свойта мечта -
към жадната, суха пустиня!
Сред жълти миражи чака го тя,
косите u цвят на канела,
тялото - в бяла коприна.
Как потръпва в очакване гладна душа,
в очите покълва влага лъчиста -
нежен шепот ръми от прохладния дъжд.
От Любов - в резеда се разлиства.
