Емил Коралов

Ридаеше нощния вятър
разрошен и блед и пиян.
На облаци бели с крилата
се носеше месеца сам.

Ударих с ръка на стобора,
но мъртъв бе Черния дом.
Вратата си той не отвори
със мирен и братски поклон.

И само зловещо и глухо,
впил в мене горящи стъкла,
изкряска над покрива бухал
и тежко изхлопа с крила.

Тогава надникнах умислен
през старите прашни стъкла:
сив паяк плетеше увиснал
там мрежи от бяла мъгла.

Но в ужас внезапно изтръпнах:
на вече прогнилия под
блестеше студено и скръбно
там кърваво тъмно петно…

Следата на черна немилост
бе тая засъхнала кръв. -
И тук ли са някой убили
в ония дни с яростна стръв?

Но ето, зловещо изхлопа
в миг вятъра с писък и стон,
и в страшна закана и ропот
разтресе се Черния дом!

Замаян от ужаса страшен,
аз хукнах по белия път.
Сред облаци бледи уплашен
ме гонеше лунния сърп.

———————

сп. „Нов път”, г. 1, кн. 11, 1 май 1924 г.