Бисера Дживодерова

Оставаха три часа до началото на службата. Сърцето му биеше силно. Устата му беше пресъхнала. Вълнуваше се много. Започна да диша дълбоко. Навремето баба му така го учеше: “Като се притесняваш, Цочо, дишай дълбоко и ще видиш как всичко ще си дойде на мястото, чедо!” Много пъти беше използвал с успех съвета й. Мъдра жена беше. От стар и богат род, а дядо му имаше грузински корени. Прадядо му е бил интендант на султанските войски и на връщане от прочутия поход на турците до Виена през 1686-1688 година отседнал в България. Отначало в Добруджа, а след това - в Горна Оряховица. Казвал се Андроник. Дядо му Михаил се преместил в село Елена и е основателят на Михальовата фамилия. По-късно става Михайловски. Бил е бакалин. Основал е цяла махала - Михальовската. Имал е четирима сина. Вторият е Стоян. Баща му. Той е кръстен на него - Стоян Стоянов Михайловски. Трудна година е била 1912, когато се е раждал. Тогава е войната на Наполеон с Русия, а в Елена - са кърджалийските нападения. Затова са го кръстили на бащата - ако старият умре, да остане младият с името му. Той е четвърти по ред от деветте деца на родителите си. В годината на неговото раждане е построена часовниковата кула на Елена.

От кутията на спомените изплува голямото пътуване до Ерусалим. Повече от месец пътуваха с волски коли и четирима от семейството се върнаха хаджии. Той беше най-малкият. Това беше началото на силната му вяра. После дойде учението. Спомни как през 1820 година прекрачи развълнуван прага на новото току-що построено училище. Първият му учител беше Дойно - Андрей Робовски. Той беше направил препис на историята на Паисий, известния еленски препис, и го разказваше на учениците си. Към преписа беше добавил и стихотворение за хан Крум от сръбския поет Йоан Стерия. Учеше ги не само на четмо и писмо, а и на родолюбие. След това се премести да учи в гръцкото училище в Арбанаси. Баща му, не беше беден, но реши, че синът му трябва да учи занаят. Прати го в Търново при майстор Цоньо. Чохаджия да стане. Цял живот ще помни тези чирашки години, когато ядеше често само див лук от Гаргабаир и хляб. Не искаше да става занаятчия. Другаде го теглеше сърцето. Искаше да учи повече. През 1832 година замина за Хилендарския манастир на Света Гора. Баща му беше много недоволен от това решение. Там се замонаши. През 1837 година стана монах Иларион. Любовта му към учението го доведе през следващите две години в училището на гръцкия философ Теофил Каирис. Той признаваше само гръцкия език и народ. С Иван Добрович създадоха тайно “Славянобългарското ученилюбиво дружество”. Искаха българският народ да се “събуди” чрез просвета. Нужни бяха български училища. Народът трябваше да се просвещава на говоримия си матерен език. От Одеса съвети им пращаше Васил Априлов, който напътстваше младите да държат на своя род и език. Учи три години в прочутата Атинска гимназия. Запозна се с Георги Раковски. Ех, какви години бяха! Помнеше и обещанието, което написа, преди да завърши. Обещаваше да усъвършенства своето учение с цел да се бъде полезен после на българския народ.

Погледна часовника. Как бавно се точи времето. Пи чаша студена вода. Седна на дивачето и пак потъна в мъглата на спомените си. Ето го вече в Цариград. 1841 година. Голямата му мечта беше да замине да учи в Русия. Е, не го пуснаха, макар Васил Априлов да му съдейства от Одеса. Не било обичай духовни лица да се възпитават в Русия. И до сега съжаляваше за това. Обичаше Русия. Княз Богориди му помогна да учи в Куручешменското училище. Едновременно беше и писар в Патриаршията. Оказа, че беше един от най-учените българи в Цариград. Срещата с Неофит Бозвели, четвърт век по-стар от него беше решаваща. На пръв поглед бяха много различни, но ги обединяваше борбата за църковна и духовна свобода на българския народ. Първата им задача беше да се просвети и организира българската маса в Цариград. Тя трябваше да стане опора в борбата, да бъде пример и помощник на всички в поробена България, да докаже на султана и Високата порта, на всички дипломати, че българския народ заслужава своето освобождение. Над тридесет хиляди българи имаше тук. Те изкарваха пари, но все още нямаха народно съзнание. Център им стана Балкапан. Сред абаджийските и гайтанджийски дюкяни бяха и канторите на забогателите български търговци, тук работеха и първите български чиновници, идваха вестникарите, издателите. Бавно и трудно се променяха хората. Първо се организираха в помощ на Неофит Бозвели в борбата му срещу Неофит Византийски. Колко писма написа да разобличава гръцките духовници. А когато през 1845 година излезе везирският буиртлия, с който Високата порта даде напътствия как да се изпълнява Хатишерифът и да се защитават правата на поданиците на султана преведе този документ и с финансовата подкрепа на Никола Тъпчилещов го издаде със свое възвание към българския народ. Изпрати това книжле до всички свои познати със съвета да пращат искания до Цариград. Трябваше да се чуе българския глас. Тогава с Бозвели подготвиха голямо събиране на представители от всички области на страната - по един християнин и по един мохамеданин, за да се обсъди прилагането на Хатишерифа. Колко много говориха с всеки от тях, за да разберат накрая тъжния факт, че не е настъпило онова пробуждане, което вече имаше сред българите в Цариград. На събранието делегатите не казаха, че искат позволение от правителството нашия народ да се моли и просвещава на български език. През 1848 година двамата с Бозвели взеха пълномощно от цариградския еснаф и говориха пред Високата порта от негово име и от името на българския народ срещу Цариградската патриаршия и желанието й да събере огромен дълг от седем милиона гроша. Колко смели бяха. Знаеха, че еснафското сдружение е много тачено в Цариград и от султана, и от Високата порта. Това беше тяхната сила. Изготвиха програмата за целите на църковната борба. Изпрати своето изложение на френски до великия везир. В него като изреди убедителни аргументи за тежкото положение на народа поиска: 1. Да се позволи на българите да си направят особена църква в Цариград, за да може българския народ да се отдели от гърците. 2. Да им се позволи да издават на езика си вестник, чрез който да се обнародват правителствени разпореждания, да се печатат статии по земеделието и по разни художества. 3. Да им се позволи сами да си назначават владиците, които да учат народа на длъжност към бога, царя, ближния. 4. Всяка епархия да има в Цариград свой представител, който да представя нуждите на народа пред правителството. 5. Да се запрети на аяните да се сдружават в търговски предприятия. 6. Да се позволи на българите да си направят свои училища, за да не ходят децата им да се учат в чужбина. Исканията бяха умерени и приемливи за турската власт. Тогава чуждестранните дипломати се заинтересуваха от българския църковен проблем. И се появи Чайковски. Поляк с френски паспорт. Смел, енергичен, чаровен. Харесваха го с Бозвели. Всичко му споделяха. Искаха да използват неговите връзки.

Отново погледна часовника. Оставаха два часа. Цели сто и двайсет минути. Нищо, че беше вече на четиридесет и седем години, че беше преживял какво ли не - продължаваше да се вълнува в тази студена априлска нощ. Разходи се из стаята. Седна на стола си и се замисли. Защо точно тази вечер мозъкът му правеше равносметка на миналото му? Може би защото му предстоеше нещо много важно. Най-важното в борбата му за църковна независимост на българите. Знаеше, че може да му струва живота, но това не го плашеше. Отдавна беше го заложил за общото дело.

Нали преживя арестуването с Неофит Бозвели на 29 юли 1845 година. Само как ги измамиха. Патриархът повика Неофит на разговор, а протосингелът - него да преведе и напише писмо. Често правеше такива услуги. Нахвърлиха се върху тях. Сложиха им вериги и ги подложиха на гаври и мъчения. Вечерта ги заведоха в приготвената лодка и ги отведоха на Принцовите острови. Затвориха ги в манастира “Свети Георги”. Патриаршията искаше да обезглави църковното движение. Българите от Балкапан подадоха молба до султана за освобождаването им. Чайковски също направи опит да им помогне. Нищо. Занизаха се дни на страдания и изпитания. После ги преместиха с една кюмюрджийска гемия - него в манастира “Симеон и Петър”, а Бозвели - в Лаврата. Доброто му образование му помогна в манастира. Превеждаше и пишеше писма. Добре се отнасяха с него. Дори му разрешиха да отиде до Хилендарския манастир. Там имаше познати хора, които му съдействаха да се бори за освобождението си. Пишеше писма до Чайковски, до Стефан Богориди, до своите в Цариград и Елена. Дори до френския посланик Рует. Много се тревожеше за здравето на Неофит Бозвели. Получи се нареждане да се подобри режимът, но за освобождение - нито дума. Добре, че събраха двамата водачи в Хилендар. Бозвели беше вече стар - на седемдесет години, болен и грохнал. Гръцките монаси не искаха да се грижат за него. Не му разрешаваха да го вижда и да му помага. Едва на сетния му час го пуснаха при стария му другар. Той го закле да продължи борбата. Много тъгуваше след смъртта на Бозвели. Бяха преживяли заедно и поражения и победи. Светъл лъч в живота му беше идването на руския пътешественик, изследовател и писател Андрей Муравьов. На него възложиха да го придружава, защото беше най-учения. Разговаряха дни и нощи. За всичко. Руснакът го харесваше. Възложи му да напише история на Хилендарския манастир и му обеща, че ще съдейства за освобождаването му. И наистина направи опити. Намеси се и Стефан Богориди. На 17 октомври най-сетне беше освободен. Замина за Цариград. Там помогна да се построи българска черква “Свети Стефан”, а срещу нея и метох. Със съставяне на правилник за управлението на черквата и воденето на нейната дейност натовариха него и Неофит Рилски. Правилникът беше одобрен на голямо събрание. Това беше първото признание на самостоятелността на българската народност. Създаде се организация на цариградските българи в борбата срещу духовенство. Това стана началото. Пишеше и се бореше срещу всяка нередност от страна на гръцките духовници. Дори предприе обиколка по манастирски дела из България. Пътува към родния си край през Бургас и Сливен. На 1 май беше в Елена. Тук беше започнала борбата между чорбаджиите и еснафа. След това отиде в Търново. Българите водеха борба срещу Неофит Византийски. Опита се да помогне, но дипломатично. Гъркът беше отстранен. Завърна се в Цариград, където една седмица стоя в ареста. След това напусна града и отиде в Света гора. Беше април 1857 година. През февруари 1858 година отново се завърна. Представител беше на атонските манастири. След много борби на 5 октомври 1858 година го ръкоположиха за епископ и предстоятел на Българската църква в Цариград с епископското звание Макариополски. Макариополската епископска катедра беше при река Струма на Бяло море. Това беше голяма победа. Той беше първият случай българин да се ръкоположи по желание на народа. Патриаршията взе от него обещание, че не ще иска епархия.

Погледна отново часовника. Оставаше само един час до службата. Великденската. Най-святата. Най-важната за делото.

Той пое кормилото на борбата срещу гръцкото духовенство в сложна политическа и икономическа обстановка. Кримската война беше приключила. Мирният договор задължаваше Високата пората да бъде благосклонна към исканията на българите, но западните сили настояваха за пропагандата на католицизма по българските земи. Участва в разтурянето на унията в Кукуш през 1859 година. Хората не искаха гърците и се подлъгаха да станат католици. Борбата срещу гръцките владици в епархиите достигна своя връх. Църковният събор продължаваше повече от година и завърши без резултат. Търновският представител Хаджи Николи Минчоолу, по негов съвет, връчи протест от името на търновци, габровци, дряновци, еленчани, лясковчани, горооряховчани, в който настояват българите да имат своя църква и духовници. Не го приеха. Отговорът беше, че вселенските събори били утвърдили само пет патриаршества. Славянският език не бил гонен - по настояване на партриарх Фотий на този език било преведено светото писание от солунските братя Кирил и Методий, но гръцкият език имал богата книжнина и по-лесно може да се усвои и разпространи науката, отколкото на български. Гръцкият език се изучавал и от най-образованите народи. Време беше българите да вземат в свои ръце решаването на проблема. Зае се с това. Свика в метоха тайно съвещание на някои от първенците на църковната борба. Обяснява, разяснява, убеждава. Накрая завърши с думите: “Не щеш ли един владика - изхвърли му името от църквата си; не щеш ли патрика - същото направи!”. Решиха акцията да се проведе на Великден. Започнаха усилена подготовка. Направиха събрание с младите. Те го подкрепиха. Еснафът също. Всички се радваха. Слухът достигна до архимандрит Антим, ректорът на богословското училище на остров Халки. Той дойде и се срещнаха. Само каква среща беше! Застанаха един срещу друг. Не прие неговите аргументи. Антим разсъждаваше като духовник, а не като българин. Време беше да се отхвърли гръцкото владичество. Българите трябваше да имат свои църкви и духовници, да случат божието слово на български език.

Тази нощ - 3 април 1860 година той щеше да произнесе името на султана вместо на патриарх Кирил VII Константинополски. С тази постъпка той фактически щеше да отхвърли неговата власт. Щеше да има сериозни последствия за него. Щеше да понесе всичко в името на българския народ.

Погледна часовника. Време беше. Тръгна.

И прекрачи в историята.