ДАНИ, КОЙТО НЕ ИСКАШЕ ДА УМРЕ

Ангел Христов

Хълмът се издигаше стръмно, сякаш самата природа се е опитала да преодолее самата себе си. Нямаше пътеки, един склон избуяла рехава трева, която след седмици ще се сгъсти и ще превърне склона в килим, окачен в рамката на синьото небе.

Сега, пълзейки по корем, Дани се опитваше да долови възможната опасност. Бяха получили заповедта в ранните часове с указанието, че в небето няма дронове, нито самолети и ракети.

Усещането за опасност не изчезваше. Беше един от последните пристигнали в ротата, имаше известен опит, беше воювал и на други места, но за кратко, все нещо се случваше и го препращаха в различни посоки, предимно там, където руските части изникваха от нищото, а защитата се огъваше.

Носеше се слух, че той, Дани, е късметлия, куршумите го избягват, пък и един от сънародниците му, бесарабски българин, веднъж в едно интервю споменал, че бил виждал как Дани седял на неизбухнала ракета и си подрязвал ноктите.

Една измислица, която размиваше и него. Той беше доброволец, вярваше, че е на страната на тези, които защитават истината, винаги беше заставал на страната на справедливостта, неговата лична справедливост, както сам често беше твърдял.

Но сега не можеше да мисли кое е справедливо и кое - не. Очакваше всеки миг да стигне до билото на хълма, за да надникне отвъд него. Беше сигурен, че в този момент няма нищо по-важно и за приятелите му, които пълзяха встрани, и за самия него. Въпреки информацията, която бяха получили, не искаше да рискува.

Битките са си битки, но чувстваше, че всяка от тях е само една крачка, нищо повече. След нея следва друга, трета и бог знае още колко, а той не искаше да пропусне следващите, и по-следващите, поне докато воюващите страни решат проблемите си.

Стигнал до зеления ръб на билото, осеян с остри камъни и потискаща тишина, той надигна глава.

От другата страна склонът беше безкраен, плъзгаше се лениво надолу с усещането, че никога няма да свърши. Далече в ляво имаше просторна гора, а в дясно проблясваше безмълвната повърхност на неголям язовир.

Безмълвието обвиваше простора с рехавата светлина на утрото, а пълзящата мъгла в далечината изглеждаше като яка на красива принцеса, забулена от проблясъците на отразените първи слънчеви лъчи в езерото.

- Прекалено спокойно е - измърмори Дани, отдръпна се малко назад, обърна се по гръб и притихна. Мъжете около него също решиха да починат. Още не беше научил имената им, имаше всякакви, до колкото успя да разбере за краткото време преди да тръгнат.

Вече беше свикнал и с украинския изговор, и с руския, и с различните езици, които дочуваше. Помежду си говореха с кратки, ясни заповеди. Командирът, чието име не запомни, говореше отличен руски и очевидно всички го разбираха.

Не се опитваше да осъзнае защо всички тези мъже говореха различни езици, а се разбираха с едно кимване на главата или една сричка, което на различните езици вероятно имаше съвършено друго значение. Беше се хвърлил във водовъртежа на световните събития без да разбира самия себе си.

И не беше се опитвал. Усещането за справедливост - чувство, което не можеше да си обясни, го беше изпращало къде ли не през последните десетина години.

Беше се връщал в родното си село без да съжалява, че отново ще го напусне. Не, не се подчиняваше на някаква висша идея, беше привлечен от неочакваното, непозволеното, дръзкото, но не би признал искрено, че харесваше оръжието в ръцете си, особено когато го използваше непреднамерено, в случаите на защита.

Харесваше битките и участваше във всяка, която съдбата му предлагаше, но не би искал да ги предизвиква. Сега лежеше по гръб, взираше се в променящото си цвета небе, от безлично бледо до синьо и все по-синьо, докато достигне до цвета на очите на Мира.

Споменът за нея винаги го разстройваше. Тя беше се противопоставила на приключенския му дух. Искаше го жив, смъртта му нямаше място в нейния живот. Той също не искаше да умре, о, не, никога не го е искал, но и спокойният, уморителен живот в онази проклета фирма, в която беше работил, беше го превърнал в звяр, родил се в него и избягал от ужасната клетка.

Не, не харесваше войната, но тя го предизвикваше. Създаваше в милите му друг човек - този, който харесваше повече от другия, танцуващ под светлините на ленивата светлина на звездите. Не, той не беше такъв!

Мира веднъж, между два случая на изчезванията му, беше казала, че смъртта обича не смелите, а глупавите. Той беше се засмял. Смъртта така или иначе е нещо, което не може да се избегне, беше казал. И насилствената ли? - беше го попитала.

Някъде високо се мярна сянка, бледа, издължена, сякаш прорязваща небето, за да го превърне в отделни късчета, които, ако се разпилеят, от него няма да остане нищо.

Видя ясно следата, вече знаеше какво означава. За миг притвори очи и си спомни лицето на Мира - тя се усмихваше, имаше големи сини очи, в които се лутаха безброй чувства, внезапни мълнии, напомнящи небесните светкавици, омиротворени бегли погледи, чрез които като че ли се опитваше да проникне в утрешния ден.

Той продължаваше да я вълнува за разлика от него, решил, че животът и смъртта не трябва да ги засягат. Те са две страни от съществуването, всяка от които има своят стойност, каквато и да е цената й.

Звукът прозвуча ехидно, усети го. Някой му се присмиваше, нямаше значение кой. Първо усети вихъра, връхлитащата смърт, секундите не отразяваха истинската стойност на времето, те отвориха самото време в различните му състояния.

Някой беше открил групата му и тя вече не представляваше нито защитна формация, нито нападателна, беше част от една огромна лъжа, можеше да го признае.

Не виждаше ракетата, но я усещаше, не, не самата смърт, а тържеството, което щеше да пропусне, тържеството на живота, целувката на Мира, усещането, че не е изгубил, а че е спечелил?

Не, винаги е мислил, че няма да умре. Битките са създадени, за да се побеждава. Той винаги е искал да побеждава. До този миг.

И за първи път, докато гледаше следата от подхода на ракетата, изпратена към билото, на което лежаха те, разбра, че победата е безсмислена, тъжна.

Какво всъщност щеше да се случи, който и да победи? Всички щяха да тъгуват, веселието едва ли щеше да роди нещо, което би могло да се върже с радостта и надеждата.

Не чу нищо повече, билото изчезна в шепите на разораната земя, в хаоса от безброй късчета от тази велика, земна плът, която придава на живота смисъл и бъдеще.

Той, Дани, никога не бе искал да умре, не и в този миг, когато розата на взрива разтвори цвета си, за да го обвие в своя пашкул, но това беше неговият избор, може би грешен, но избор.