приказки за деца от всички възрасти

Алани Мени

ПЕРУШИНКА

Живеела някога в планинско селце една баба със своята внучка. Старицата била много мъдра и грижовна. И разбира се не била обикновена баба.
Внучката, която отглеждала също била необикновена. Казвала се Пурушинка. Ще попитате - защо точно Перушинка?
Защото слязла на Земята от крилото на един Ангел. Но само, когато легнела да спи се превръщала в перце - нежно бяло, пухкаво, а около него сияела светлина.
Бабата на Перушинка имала същите умения. И когато легнели да спят заедно, политали като перца към други светове и Вселени.
Огромна била Любовта между баба и внучка. Правели всичко заедно - трудели се, забавлявали се, смеели се и си споделяли тайни.
Един ден, когато Перушинка порастнала, дошло време да се сбогува с баба си.
Но това не било сбогуване, защото нощем отново били заедно. Така Перушинка получавала от баба си мъдри съвети и полека се превърнала от Перушинка в Перо.
Перо, което се потапяло в мастилото на Небето и пишело послания за Земята. Така и тези приказки са написани направо от Ангелското перо на Перушинка.

ПРИКАЗКА ЗА КАЛИНКАТА И СВОБОДАТА

Имало някога, а може би има още, една малка Калинка. Тя била нежна, красива, винаги усмихната и носела в душата си много доброта и обич. Калинка владеела изкуството да се радва на всяко малко нещо. Слънчевите лъчи и аромата на цветята я карали да се чувства щастлива. С трепетно вълнение разпервала красивото си наметало на черни точки, за да открие колко пъстър и невероятно красив е този свят.
Един ден се случило нещо различно. Сред палитрата от цветове, звуци и аромати, пред малката Калинка се протегнала една човешка длан. Калинката кацнала плахо на този нов вид цвят и с разтупкано сърце започнала да го оглежда. Преминала тичешком от край до край, следвайки всяка извивка на ръката. Почти задъхана малката Калинка започнала да усеща нежната топлина, която излъчвала тази човешка длан. Тя закачливо прелитала от пръст на пръст и душата и се изпълвала с едно ново и много силно чувство, което я карало да потрепва.
Като миг отминало времето, когато се забавлявали, играели и се смеели. Но за беда гневни облаци покрили небето, вятър размахал юмруци и закапали едри капки дъжд. Малката Калинка не се изплашила, защото в душата и било посято семенцето на Любовта. Топлата длан нежно я приласкала, а после внимателно я поставила в една празна кибритена кутия.
Този подслон запазил малката Калинка от бурята. Тя била толкова доволна, че някой я обича и закриля. От преживяните вълнения и се искало да се усамоти и може би да подремне.
На следващия ден Слънцето отново се показало и разбутало облаците. Земята започнала да се затопля. Цветята разтваряли окъпаните си цветове. Аромат на билки се разнасял на около. Малката Калинка се събудила и с нетърпение очаквала да усети нежната топлина на човешката длан. Тя изостряла сетивата си до крайност, за да не пропусне момента, когато убежището и ще се изпълни със светлина и ефирно докосване.
Ето, че щурците засвирили своята вечерна песен и Луната сменила Слънцето. Влюбената Калинка очаквала следващия ден с нови надежди и мечти. Така се сменили много слънчеви утрини и лунни нощи. Малката Калинка поглеждала с много тъга и очакване към процепа на кибритената кутия. Тя продължавала да обича своя герой, който я спасил от бурята и се надявала, че той не я е забравил. С всеки изминал ден вярата, че нещо може да се промени, я напускала.
Една сутрин, когато Калинката се събудила изтощена от нощните кошмари, чула странни звуци. Някой се опитвал да отвори кутията и да и помогне. Разбира се това не бил нейният любим спасител. Една пеперудка с лимонено жълти крилца не спирала да провира пипалцата си през отвора на кибритената кутия.
В този момент малката Калинка разбрала, че нейното убежище всъщност е нейният затвор. Нима има влюбен, който би изоставил и захвърлил любимия си без Слънце, въздух и небе. Малката Калинка имала любящо сърце, но и силна воля и дух на боец. Тя знаела, че за да оцелее трябва да се бори. В тази трудна борба най-напред се изправила пред себе си.
Калинката със сетни сили се устремила към изхода на своя затвор. В миг забравила за всичко и само вярата в собствените и сили я напътствала и водела напред. Така, с неподозирана сила и енергия, малката Калинка успяла да се измъкне от кибритената кутия.
Там горе, тя усетила отново ласките на Слънцето, шумоленето на вятъра и шушукането на пчелите. Разбрала, че Свободата е безценна и няма нещо, което да я замени, тя просото е равна на глътка живот. Сега малката Калинка знаела, че никога няма да загърби Любовта и Добротата, защото владеела и една велика сила - Силата за живот!
После разперила нежните си крилца и полетяла.

ПРИКАЗКА ЕДНА ЗА СТРЪКЧЕ И ЛУНА

В края на един жарък летен ден нощта спускаше нежната си прохлада. Небето намяташе воал от звездни диаманти и приканваше Луната да разлее среброто си. Полето вееше буйни коси и танцуваше със светулките.
Едно Стръкче трева, което всяка нощ се любуваше на Луната, бе оклюмало главица. Толкова много обичаше среброликата Луна, искаше му се да литне до нея. Стръкчето мечтаеше да стори нещо за Луната. И тъкмо когато се канеше да отрони една сълзица, дочу глас от зведното Небе:
- Ти правиш толкова много.
Стръкчето ахна и ококори очи, Луната му проговори.
- Аз ли? - попита то.
- Да. Всеки месец ме изпълваш с Любов - отвърна Луната.
Стръкчето едва сдържаше вълнението си. Главицата му се изправи, очичките му заблестяха и то запя заедно с щурците.
На заранта то нямаше търпение да каже на цялото поле. Гласчето му ехтеше и се носеше над цветя и треви.
- Хей, знаете ли? Аз пълня Луната! Аз пълня Луната!
Цял ден никой не обърна внимание на Стръкчето. Вятърът му разроши косата, Слънцето го целуна по челото, цветята все си шушукаха нещо. Натъжи се Стръкчето, защото си мислеше, че никой не му вярва. Тогава до него кацна една малка светлосиня пеперудка със ситни точици по крилата.
- Знаеш ли - заговори я Стръкчето. - Аз пълна Луната!
- Знам, всички го правим - отвърнала пеперудката.
- Така ли? - изненада се Стръкчето
- Да. Нима мислиш, че можеш само да напълниш Луната? Всеки я пълни с това, което излиза от сърцето му - с цветове, аромати, усмивки.
- Аз - продължила пеперудката - я пълня с цветни капчици прашец.
- Аз - смутено казало Стръкчето - пълня Луната с щурчови песни.
- Хайде, не се бави. Още малко и ще я изпълним - каза пеперудката и полетя.
Нощта нагазваше на пръсти в полето. Луната сияеше в цялата си прелест. Стръкчето я гледаше с възхита и изпращаше щурчови песни. Сърцето му се разширяваше все повече, стори му се, че лети и докосва Луната. Трепетът на сърцето му се предаде на всяка живинка.
- Ние пълним Луната! Ние пълним Луната! - извика Стръкчето.
Гласът му мина през тревите и те запяха като струни на арфа. Цялото поле се разлюля. Любовта трептеше във въздуха.
А Луната се препълни с последните медени капки роса. После прегърна Земята и преля цялата си Любов, за да стигне до Всички. И така до следващото пълнолуние.