Петър Стъпов

Миналата година наш известен литератор написа статия против проявите на леката и повърхностна „критика”.

Нейните автори обикновено или хвалят, или отричат с общи шаблонни фрази , в зависимост от отношението им към личността на критикувания писател.

По начало тая статия застъпваше правилно гледище, тъй като се изтъкваше един дефект в нашите литературни нрави.

Но впечатление направи тонът и езикът, с които авторът на въпросната статия си послужи. Той хвърли много злъч и обида изобщо към младите , към „извъдилото се ново поколение - нетърпеливо, безочливо и практично, за което морето е до
колене”.

Употреби епитета „меразвци”, обвини някои студенти за „подлизурковци”, намекна за „невежеството им и простащината им” и в резултат се получи, вместо обективна критика на грешките и на лекото отношение към литературните въпроси от страна на някои млади, едно злъчно обвинение изобщо към новите работници в литературното поле. Тая статия повдигна голямо недоволство срещу автора й.

В друг вестник млад литератор с още по-злъчен тон го наруга и го обвини в какви ли не подбуди , като побърза да го отрече във всяко отношение.

Изобщо всички ония, които можеха да извлекат действително поука от статията на литератора, сметнаха я за обидна и ругателна, заключиха, че те са правите и, без съмнение, ще продължат своята дилетанска дейност като литературни рецензенти.

Бяха ли те в правото си да се обидят? Разбира се. Защото бащински не им се посочваха грешките. Не проличаваше желание, че се цели да се упътят и подпомогнат, а бяха наругани.

Те реагираха и не се убедиха в своите недостатъци, а останаха с впечатление,
че целта е била да бъдат уязвени.

По-общоизвестен и сензационен е случаят със статията на Кирил Христов против
Пенчо Славейков, напоена с много обиди и хулиганщина.

Славейков беше наруган по най-невъзможен начин и безусловно отречен. И слепият трябваше да прозре невероятната субективност на Кирил Христова и личният му елемент в тая си остра статия.

Въпросът би взел друг обрат, ако Кирил Христов спокойно, без да влага личен елемент разкритикуваше творчеството на Славейкова, посочеше някои негови отрицателни качества в характера му и изкажеше своето мнение за делото му.

Дали положително или отрицателно, това щеше дс бъде само за сметка на автора. Защото никому не е забранено да мисли както си иска за даден писател и за творчеството му, стига да държи приличие и да влага обективност в писанията си.

Какво обаче стана? Избухна спонтанен протест срещу статията на стария поет. Единодушно Славейков беше защитен даже и от ония, които при друг случай биха имали за какво да го критикуват.

Защото езикът и начинът на нападки в Кирил Христовата статия бяха необикновено невъздържани и язвителни към един виден покойник.

Повдигнатият въпрос засяга една проява на отрицателни литературни нрави, които са само брънка от характера на българския културен деятел.

Когато се критикува, това да става с уважение към противната страна и да се говори по същността на въпроса. Личният елемент да не проличава. Да се отделят фактите и чрез факти да се оборва трудът на автора и то с тон, в който ясно личи достойнството на критика.

Само нечестният и безотговорен човек може да твърди всякога, че е прав. Грешките са човешка слабост. Но критиките да се правят с уважение към човека. Всеки цени себе си. Това лично достойнство трябва да зачитаме.

Ето област, къдет о има да се извърши една работа, която ще е от огромна важност за създаване на ценни характери, носители на творческа критика и противници на онова прекалено самомнение в непогрешимост, което се проявява с най-обидни изрази към хората, чието унижение и унищожение искаме.

А тия похвати се ръководят от ниски чувства.

Задачата на даровития критик е да ги облагороди.

———————————

в. „Литературни новини”, бр. 2, 1 февруари 1942 г.