Милена Върбанова

Призракът на псевдонауката винаги е бродил по синорите на научните полета и е хвърлял семената на трудно изкореними плевели. Това важи особено за историческата наука, чиято специфика позволява на плагиатора и лъженаучния извращенец да преразказват “със свои думички” чуждите научни открития и “да предлагат своя трактовка” на историческите факти. Но никога досега буренът, задушил историческата нива, не е бил толкова мощен и напращял, толкова упорито наторяван от хитро прикрити политически сили, представящи своите разрушителни действия като “възстановяване на историческата истина”, “милеене за националното достойнство”, “съхраняване на народната памет”. Тези сили са обслужвани от агитпропчици, набирани както от академичните среди, така и от съмнителни невежи лица, представяни като “народни историци”, които в борба с официалната историография, проповядват историческата правда за света изобщо и за българския народ в частност. В хаоса на днешната епоха, когато истината и фалшификатът са плътно преплетени и мъчно различими, подобни фантоми, които не са нищо повече от трансмисии на внушенията на менторите си, минават за пророци, озарени свише и за “пазители на националния идеал”. Покрай сладостните за ухото на неукия зрител и читател напеви, те подхвърлят и отровни лъжи, за чието пагубно въздействие, поради собственото си дълбоко невежество, дори не си дават сметка. Ще ги разпознаете по тяхното дебелоочие, когато плагиаторството им бива разобличено - и по завидния колаборационизъм на медиите, популяризиращи техните изяви - издаване на “книги” (които аз в своя статия назовах “склад за крадени вещи”), “гостувания” в телевизионни предавания (в които будят недоумение и смях ) и “лични срещи с публиката”. Това аз наричам “чалгаризиране” на историческата наука, а превръщането на историята в чалга е по-опасно от директното й укриване и изкривяване - както полуистината е по-страшна от лъжата.

Един такъв двуизмерен “озвучител” на подозрителни външни “научни” напътствия, напоследък затлачи Ютуб и Гугъл със своите “исторически лекции” - мешавица от цитати, забърсани от сайта персеус, позовавания на хабилитирани историци и нагли грабежи от нетитулувани изследователи като мен. Няма да спомена името му - би било излишна чест за него. Успехът му пред определен тип публика, с оскъдна или нулева историческа подготовка, е забележителен. Предоследният клип, излъчен от този “научен” призрак в Ютуб, е посветен на етруските (в последното си видео, посветено на Зевс, е отмъкнал ядрото на статията ми “Вълчата следа на българите”, публикувана на 31.12.2021 г., ведно с предисловието). Празни приказки, мъчително пелтечене, уверения в културната и религиозна близост на етруските с траките, отронване на няколко отдавна познати факти относно името на този могъщ народ, повтаряне на отдавна отхвърлени тълкувания на названия на етруски божества, докато в крайна сметка биват избълвани две много опасни манипулативни внушения:

1. Етруските, въпреки известен индоевропейски инфилтрат, на който се основават културните им сходства с траките и българите, не са индоевропейци - доколкото езикът им не е изцяло индоевропейски.

2. Езикът на етруските не може да бъде изследван чрез руския език, защото българите “са дали език на русите”(?!).

На тези уникални лумпенски антинаучни и алогични брътвежи на “народния историк”, ще отговоря в следващите редове:

В самото начало на 90-те години на 20 век, италианският “етрусколог” Бонфанте издига (или по-скоро възкресява) тезата за неиндоевропейския произход на етруските. Тя се базира главно върху названията на числата в етруската десетична бройна система (първообраз на римската), на които въпросният “учен” не е открил аналози в древните индоевропейски езици. Това е изцяло политическа, антинаучна теория, която цели да внуши, че друг, неиндоевропейски етнос, стои в основата на етруската, римската и европейската цивилизация. Не е трудно да се досетим за кой неиндоевропейски народ се разчиства пътят към славата на цивилизатор. Бонфанте лансира своята безпочвена теза в противовес на мненията на повечето изследователи на етруския език и култура, между които е и нашият акад. Вл. Георгиев.

Подчертавам, че теорията на Бонфанте е нелепа, при положение, че относно етруските названия на числата цари пълен разнобой в научните среди. Тези названия всъщност не са достатъчно идентифицирани, някои от тях се явяват само веднъж в дошлите до нас етруски епиграфски паметници. Все пак официалната етрускология е приела за имена на числата от едно до десет, следните термини:

едно - thu, thun
две - zal
три - ci, ki
четири - sa или hut
пет - makh
шест - huth или sa
седем - semf, semp
осем - cezp, ketsp
девет - nurf
десет - sar, zar, halk

Както се вижда от схемата, дори в официалното представяне на “идентифицираните” названия, няма единодушие.

Защитниците на индоевропейския произход на етруските изтъкват, че странното название на числото “две - zal” може да бъде обяснено чрез германското zwei - две. Според мен, те се позовават на неудачен пример, който накърнява справедливата им теза, вместо да я подкрепи - началният звук z в думата zwei е въпрос на по-късно произнощение и древното название на числото “две” си остава dwei - двай, две.

Смятам, че учените неправилно са разчели етруските названия на числата “едно” и “две” - просто са разменили местата им. Мисля така, защото thu - tu, du - с много по-голяма вероятност е “две”, а zal ( “двe”, според досегашните прочити ), всъщност означава “едно” - “цял” - тоест “едно цяло”. Zal - “цял” е обща етруска и българска дума. Сигурна съм, че моята идея е основателна, защото етруското название на числото “десет” е “zar” - звуково много близко до zal, доколкото първата цифра в числото десет е единица. Самото присъствие на понятието zar в десетичната бройна система на етруските, буди изключителен интерес. “Десет” е “цар” на простите числа, но това дава повод да смятаме, че словото “цар” в етруския език в дълбока древност е имало същия смисъл, както и в българския - върховен владетел, въпреки че титлата на етруските царе-жреци, известна на историческата наука, е lucumon (което пък ни препраща към вълка като висш религиозен символ).

Zal - “едно” в етруския език ме подсеща и за смисъла на старото българско име Цало - цял.

Етруското число “три” в “официалната схема” на простите числа, оповестена от етрускологията, е ci, ki. В персийския език “три” звучи като si, su, в грузинския като sami, а в кюрдския като se със сирконфлекс върху “e”. Кюрдският език е чиста проба индоевропейски анатолийски език и може да бъде безценен помощник в разчитането на етруските надписи. Названията на простите числа в кюрдския са много близки до своите съответствия в санскритския и персийския език.

Етруските имена на числата от “четири” до “шест” са съвсем несигурни, така че няма да се спирам на тях, а тези от “седем” до “девет” имат своите съответствия в персийския и кюрдския език, та дори и в латинския.

Толкова по повод неиндоевропейския произход на названията на числата в Етрурия.

Според мен, името на върховния бог в етруския пантеон - Тиниа - не призлиза от “ден”, както папагалски повтаря стари и изтъркани предположения “народният историк”, а от “титан”, “син”, “кърмен” от Земята - tyn. Името на бог Волтумна свързвам с “вълк” и дори с “вълча пещера”, “вълче леговище”. Открих, че името на Бога - ковач Сетланс не означава Светлан ( каква смешна приумица, чиято и да е тя!), а е етруска реплика на името Хефест, като Хефест не е гръцко, а пеласгийско слово и вероятно означава точно “ковач” или “метал”. На кюрдски “желязо” е hesin.

Езикът - словото - е най- консервативната, най-неподатливата за промени част в културата и битието на един народ. Думите пазят в кристалната си решетка цялата история на даден етнос, дори когато миналото му е укрито и заличено. Кога езикът се променя, за да имаме, както твърди “народното” историче - някаква индоевропейска характеристика на етруския език и някаква си друга - неиндоевропейска? Само когато въпросният народ е понесъл колосален удар върху идентичността си - хилядолетно робство, както се е случило например в Сирия. Но въпреки многовековната арабизация, арамейският език в тази древна страна все пак е съхранен и той указва кой е исконният етнос. А в Лидия и в Етрурия - преди претопяването на етруския народ от римляните - не са регистрирани данни за масово присъствие на чуждоземен неиндоевропейски инфилтрат. Нито пък е установена някаква фантасмагорична неиндоевропейска подложка в земите на Етрурия преди пристигането на расените от Лидия.

За принадлежност не само към индоевропейския ген, а и конкретно към тракийския и българския народностен блок, говорят всички паметници на етруската материална и духовна култура, някои от които - отдавна известни - самозваният “историк” изброява в постната си “лекция”.

Ще добавя накратко още три непознати за българската публика паралела, в които откривам древен тракийски отпечатък.

На първо място стои името на етруския лукумон Таркун, от фамилията на Тарквиниите, който, според една от версиите на легендарната традиция, е бил истинският основател на Urbs Aeterna. Това име, както и имената на двамата етруски царе на Рим, може да се тълкува чрез названието на лидийската столица Тарна (Tarhna, старото название на Сарди) или - предполагайки, че е получено чрез инверсия на “а” и “р”, да бъде дешифрирано като Тракун.

Интерес буди и етруското понятие Larth, от което впоследствие се ражда Larthia - общо название на благородническото съсловие в Етрурия. От тези понятия, според мен, произлизат титлите Lord и Leard, съответно в Британия и Шотландия, което потвърждава старинните сведения за тракийския произход на бритите - от бежанци от разгромената Троя.

Удивителен паралел съзирам между някои персонажи от етруската митология и един от най-светлите български празници на пролетта, преминал по-късно в християнското честване на Лазаровден, съботата преди Цветница. Момичета - деца и подевки - лазарки, облечени в най-киприте си носии, обкичени в цветя, ходят от врата на врата, пеят и отправят пожелания за щастие и родитба към съселяните си, които им се отблагодаряват с малки дарове. Но защо евангелският персонаж Лазар е бил толкова популярен сред народа ни? Ясно е, че този празник е наследил някакво езическо вярване. И аз открих какво е то. Етруските са почитали женските божества “лази”, често явяващи се в облика на красиви момичета. Почти с пълна сигурност твърдя, че християнският Лазаровден е отклик от древното празнуване на “лазите” и напевът “Лазаре, Лазаре”, някога е звучал като “Лазо ле, Лазо ле”. По този начин става напълно разбираем текста на старинната песен, дошла от предците, която моята майка пееше с топлия си глас на Лазаровден:

“Пасло момче врана коня,
Лазаре, Лазаре,
по зелените ливади,
Лазаре, Лазаре!
Па отиде на чешмата,
Лазаре, Лазаре,
там завари три девойки,
Лазаре, Лазаре!
Три девойки - едно лице,
Лазаре, Лазаре!
С едно рухо пременени,
Лазаре, Лазаре!
Те му дали дор три перя,
Лазаре, Лазаре!
Дор три перя паунови,
Лазаре, Лазаре!”

Ясно е, че явяването на трите божествени девойки, с едни и същи черти на лицето и с еднакви одежди, даряващи магически предмети - пауновите пера, няма нищо общо с погребания и възкресен Лазар. Това са “лазите”.

А как да интерпретираме грандиозната щуротия на фалшивия “историк”, че ние, българите, сме дали език на руснаците?

Това не може да се нарече куртоазия към българите, защото нелепиците не са комплимент за никого. Даряват се или се заимстват азбука, вяра, културни достояния, материални артефакти. Но език? Питам неграмотника - на какъв език са говорили русите, преди ние щедро да ги облагодетелстваме с нашия? Може би са мълчали, може би са мучали? Или са общували чрез знаци? Даже и комуникацията чрез знаци изисква наличието на понятийна система - сиреч на език.

Отдавна съм написала какво, според мен, е значението на названията на двете групи източни славяни - славини и анти. “Славини”, както и “славяни”, е религиозно понятие и означава “слънцепоклонници”. Докато “анти” ще рече “древни” ( Античност ), предишни, предшественици. Представители на старата, допотопна раса. Хронистите свидетелстват за богатирското телосложение на руснаците. В “Пътешествие до Волжка България” Ибн Фадлан описва изключително бялата им кожа, високия ръст и странните татуировки по техните тела. Императрица Екатерина Втора се възхищава от тяхната височина и пропорционалността на чертите им. Е, тези хора неми ли са били, преди да им дадем “език”?

Не толкова отдавна в Ирански Кюрдистан бяха открити два саркофага, с двама спящи живи исполини в тях. Всички предмети и самият вид на исполините говореха за прадревен произход. Златните украшения, златните книги и статуетки имаха такава невъобразимо изящна изработка, че творенията на сегашните ювелири изглеждаха край тях като нескопосани чирашки недодялки. Животът на великаните явно е бил поддържан през хилядолетията от специални кристали, които се виждаха на снимките. В Ютуб бяха качени множество видеа, в които кюрдите позираха край саркофазите и лежащите исполини, държейки новоизлезли вестници в ръце, за бъде удостоверено тяхното откриване като реален, неоспорим факт. После като пометени с метла, всички видеа изчезнаха и за намерените живи представители на атлантската раса не се споменава вече ни дума.

Само че знаете ли какво? Тези исполини и особено единият от тях - с ослепително бяла кожа и буйна червена брада почти до пъпа, до вик ми напомни картината на В. Васнецов “Богатири”. Да, това бе първообразът на легендарния руски витяз, за когото разказват билините - старите руски предания.