Живодар Душков

- Ванка, да не си болен! - взря се в него най-добрият му приятел Максим.

- Не, нищо ми няма! - отрече той и нито излъга, нито имаше защо да лъже.

На следната сутрин и други момчета, с които работеше, след „Иван”, „Ван”, „Джовани”, „Джон”… го питаха същото. И тях успокои, че се чувства добре и - може би, за да го докаже - работи повече от обикновеното.

Думите и загрижеността им го накараха да си обърне внимание. След като си прибра, застана пред огледалото и впи поглед в него.

Действително очите му сякаш бяха потънали още повече и създаваха впечатление, че а-ха ще се изсипят от торбичките под тях.

Този път сам си зададе въпрос дали пък действително не се разболява, а тялото му още не сигнализира за надвисналата опасност.

„Кой знае какви кошмари съм сънувал!” - самоуспокои се Иван и огледалото отговори същото чрез отражението на размаханата му ръка.

Изглежда обаче тази мисъл отключи нещо потискано, защото сутринта в паметта му беше съхранен не само сънят, но и усещането (о, това не беше някакво усещане, а направо увереност за случило се!), че точно този сън го е спохождал вечери поред.

И докато работеше по възложените му задачи, си го припомни. При това с най-големи подробности: момчурляк е и се спуска по стръмнината на улица „Кирил и Методий”, след това поема по „Бузлуджа” в посока на Сухата чешма, а като я достига, се обръща надясно и тръгва по „Кольо Гайтанджията”.

Знае, че трябва да достигне до гроба на Бачо Киро, но нещо се обърква. В съня си се опитва да надникне отвъд невидимото було, паднало по пътя му…

Ясно му е, че посоката е напред и малко нагоре, но някакви подробности му се губят и му се струва, че улица „Кольо Гайтанджията” го води на друго място, че вероятно трябвало да тръгне по успоредната улица над нея, но нито може да си я представи, нито пък се сеща за нейното име.

„По-абсурдно от това - здраве му кажи!” - мисли си Иван, без да може да си обясни причината за тази празнина в съзнанието му. Сякаш нарежда пъзел, но не го довършва поради липсата на няколко парчета.

Да, ама в съня си изведнъж се озовава до читалище „П. Р. Славейков”. Интуитивно спира пред стъпалата му и инстинктивно се досеща, че някога достъпът му до книгите е ставал от друга врата…

Оглежда се за паметника на Бачо Киро, но площадът, където трябва да бъде, е изчезнал… И… се събужда.

Странен сън, минаващ всякакви разумни граници: да бродиш по улиците на Варуша, за да достигнеш до… гроб. Дори не е извинение, че е паметно място не на кого да е, а на известен възрожденец!

Как да разкаже този свой сън на момчетата?! Направо ще му се изсмеят! Със сигурност те сънуват съвсем други работи…

Дори сънят му да беше посветен на детските им „експедиции” по Картала, при които намираха във варовиковите скали вкаменелости на миди и се чудеха, че някога тези височини са били дъно на море…; дори да сънуваше, че с приятелите се спускаха до бреговете на Янтра - не толкова да ловят риба, колкото, за да се потопят в ласкавите води на реката…; дори да извика в съня си не гоненицата и криеницата в двора на църквата „Кирил и Методий”, а пустосванията на дядо поп, чиято следобедна дрямка нарушаваха…, пак би имало някакво обяснение.

А и разказването на такъв сън би довело само до усмивки и до отприщване на спомени…

Ама как се разказва сън за пътя от дома му до паметника на герой от Априлското въстание?! То дори и старите търновци, ако ги попиташ къде е погребан Бачо Киро, в по-голямата си част ще посочат Паметника на обесените…

Може би само живеещите на Варуша знаеха истината. И със стопроцентна сигурност - хлапетата, преброждащи многократно стръмните улички, спиращи се не един път пред същия този-паметник-светиня с вълнуващи ги имена.

И на следващата нощ същият сън се появи. И отново „пътуването” му спираше в същата точка, за да се озове по необясним начин отново при паметника. На утрото размислите му се въртяха все около „Защо?” и „Как може?”… А нощите със съня и утрата след тях се наслагваха…

Този кошмарен сън го измъчваше, но се реши да се вслуша в сърцето си.

Идваха великденските празници и Иван взе важно решение: купи си билет до Букурещ, от летище „Анри Коанда” - до Русе (с такси), след което щеше да му търси колая как да стигне до Търново, до накацалите къщурки на Варуша, до… детството…

***
В първото следпразнично утро Максим след обичайното поздравление го запита, ей-така, между другото:

- Ванка, ти май ме излъга? Изглежда беше болен, но скри!

- Не съм те излъгал, брат! - отрече Иван.

И вярваше, че казва истината.

Сърцето му обаче прошепна съвсем друго: „Боледувах - от носталгия!”.