ВРАНА НАД ЗАВОДА
Трупахме се пред дирекцията на металургическия завод, наредени един зад друг на дълга опашка. Вие сте виждали такава опашка пред театрите само, може би.
Докато пред един театър опашката се движи и мърда като черна човешка гъсеница, пред завода тя не се движи - струва ви се, че е умряла.
Десетина дни наред тази голяма парцалива гъсеница не прави нито един милиметър напред. И изтънява всеки нов ден все повече, защото хората гладуват и стомасите им се свиват…
Този ден тогава, аз завършвах опашката на гъсеницата. А пред мене се буташе върху другите от опашката старият Дезер, с когото се познавам от железобетонната фабрика.
Хората се разговаряха с непринудения грохот на гладни свини: монотонно и непрекъснато.
По едно време напред главата на гъсеницата се пръсна и самата гъсеница се огъна.
- Свършено е за днес - изохка старецът Дезер пред мене.
- Какво става? - запитах го.
- Затварят гишето!
- Както вчера и онзи ден - намеси се трети работник.
Аз стоях още, стъписан.
- Ела на вечеря у мене! Жената е прала днес във фабриката и ще донесе ядене - покани ме Дезер. Той добре знаеше, че аз съм се простил с топлата храна, ето вече няколко седмици, откакто съм без работа, и искаше да ме прибере тази вечер на трапезата си.
Аз поблагодарих на стария добър французин и реших в себе си да пукна от глад, но да не отида у тях.
Хората един по един се разотидоха с наведени глави, както се разотива тълпа, която е гледала как събират тялото на човек, прегазен и разкъсан от трамвая. Хората се разотидоха със заключени души.
Потеглих и аз в неопределена посока, после се повърнах пак към голямата желязна входна врата на металургическата фабрика и седнах като просяк, свит до крайпътния каменен блок.
Вратарят ме изруга, но срещна моя угасващ поглед, смути се, може би, и ме остави на мира.
Аз прецедих през мозъка си миналите дни, когато работех и ме сгряваха топли спомени, от които по челото ми изби студена пот.
При мисълта за работа и хляб затрепериха стенните мускули на стомаха ми и неговото негодувание се изкачи до моя мозък. Раздруса го и ме замая. Пред очите ми стана тъмно. Аз заспах съня на гладен човек.
*
Събуди ме непознат човек, изискано облечен и гладко избръснат. Той ме друсаше с двете си ръце за раменете и ми причиняваше болки по цялото тяло, по всичките ми изпосталяли мускули и всички кости.
- Какво чакаш? Какво искаш? - стреляше срещу лицето ми къси въпроси той.
- Глед-дай си ра-бо-та-та! - процедих едва аз, защото челюстите ми се бяха схванали от неудобното положение, в което бях спал един цял час.
- Дивак, аз съм Жане. Един от директорите на фабриката!
- Как-во ме е грижа! - махнах с ръка аз отчаяно.
- Работа ли търсиш? Не си ли безработен? Просиш ли? - Човекът бръкна в джоба на жилетката си, за да извади пари.
Думата „работа” ме стресна и пробуди съвсем. Аз изтрезнях от тежкия сън. Езикът ми се развърза.
- Да, търся работа. Достатъчно ми е да ям два дни наред и съм готов да въртя дяволски, безразлично, която и да е от машините във вашите ателиета, ламиноари, бесемерови круши, кранове и електрически мостове…
- Електротехник ли си?
- Да.
- А-а! - удиви се непознатият. - Ние търсим електротехник цял месец вече. Защо не си явил в дирекцията?
- Не можах, по причина на опашката.
- Опашката?
- Да, всякога оставах в края на опашката.
Човекът ме разпита за името, адреса и отпътува по направление на града с автомобила, който го чакаше пред входната врата на металургическия завод и го отнесе като провидение.
Надежата ме сгря толкова, че аз издържах цели два дни, без да слагам залък хляб в стомаха си, ако не се смятат банановите кори, които намирах вечер в кутиите за смет, крадешком от всички хора, които можеха да ме видят.
На втория ден ме приеха в металургическата фабрика, където заех място в командната будка на един от асансьорите на високите пещи за добиване на чугун.
Чугунът спи дълбоко в недрата на майката земя в мините на Нормандия като ръждиво-червен хематит. Но преди да бъде излят във формата на търговските парчета, които се разнасят после по света, е необходим трудът на множество хора. Един от тях бях аз.
Цели часове наред, по цели дни, седях закован, на моя стол, в командната будка и управлявах асансьора на една от пещите. Операциите иначе са чисто механически.
Асансьорът слиза в подземния скалд, където пристигат кокс и руда, натоварени в големи кофи на вагони с открити платформи. Над тях се спуща кофата на моя асансьор, като човката на хищна птица, загребва една кофа, бавно я издига нагоре между стените на желязната решетъчна кула на асансьора и я изсипва в гладното гърло на доменната пещ с рев и грохот.
После той пак се връща за друга кофа, без да се уморява, без да го болинейде или да му е скучно, както може да е скучно на безцелните хора.
Руда и кокс. Кокс и руда. И трудът на всички хора от рудниците до асансьорите и доменната пещ. Това са металургическите заводи.
Там човек свиква така добре с чувството, че е неразделна част от някоя няма машина, та когато напуща работа, бърза да се прибере вкъщи, да се нахрани и заспи, както заспиват през нощта някои от машините в завода, без да кряска, без да говори или да се смее…
В подножието на доменната пещ чугунът тече ден и нощ като искрящ огнен поток и за да не зигарят, работниците мпсеха кожени маски на лицата си и парчета кожа върху ръцете.
Аз поглеждах от време на време по посока на доменната пещ и следях отделните процеси до изливането на чугуна, които се изнизваха пред очите ми като картините на шумен говорещ филм.
Това беше безкраен филм, който никога нямаше да свърши, ако не беше се случило нещо непредвидено: филмовата лента се скъса един ден…
Един ден през пушека над покривите и комините на фабриката проникна сиво-пепелива врана. Крилете й блестяха на бледните слънчеви лъчи като изгубен бисер в купище сено. Загледах се в птицата, която се изви в полукръг и кацна на решетчатата кула. И се пренесох десетици години назад.
Дузина махленски деца се скитахме из дъбовата гора, на лов за птичета. Върху едно от високите дървета бяха свили гнездо чифт врани. То стоеше като голям овчи калпак на върха на дървото. Измежду останалите деца само аз успях да се покача на дебелия дънер. Горе при гнездото ме нападнаха цято яло врани и едва що не ми изкълваха очите. Но аз се бранех с клон, който отчупих от дървото и обрах врането гнездо.
Когато се спуснах на земята, и двете яйца се бяха счупили и смесили с парчето хляб, което бях взел на тръгване от къщи. Разплаках се и не знаех защо защо плача: за хляба, за яйцата или от яд на другите деца, които ми се присмиваха…
- Какво търси тук сиво-пепеливата врана? - запитах се в себе си.
Тя е дошла да си отмъсти за счупените яйца и за своето разтурено гнездо някога. Летяла е над гори и планини, дни и нощи, за да ме намери в далечната чужда страна…
В това време асансьорът бавно се изкачваше към върха на кулата, теглейки след себе си кофата с руда. След един миг враната ще се уплаши и ще отлети и ще отнесе със себе си моите детски спомени.
- Не! - Аз натиснах спирачката и завъртях ръчката на един реостат. Асансьорът се закова във въздуха за миг, после, за моя изненада, полетя обратно към земята със страшна скорост. Разнесе се силен гръм: въжетата на асансьора се скъсаха и отскочиха като черни спирали във въздуха.
*
Останал пак без работа, аз все пак научих от вестниците причината за катастрофата. Чисто и просто била е повредена спирачката. Но на мене ми се струва, че в тази печална история има пръст сивата изгубена врана…
——————
в. „Литературен час”, г. 2, бр. 32, 22 април 1936 г.