Никола Мавродинов

Ние познаваме нашето Възраждане по епическите борби за църковна и политическа независимост. То е епоха на могъщи душевно и морално хора, всеотдайни в любовта си към народа, готови да умрат и умрели да създадат бъдещето му.

Ние знаем и литературата му - така тясно свързана с тия борби, романтична, но борческа, странно искрена и поради това дълбока.

Тя е изпълнена с образите на гората и планината, на майката и на невестата, на хайдутина и на беглеца.

Но Възраждането има и други страни, то има и други герои, защото то е било всестранно. В него са сложени основите на целия ни сегашен живот, основа до основа, така че от която и страна да го изследваме, то изглежда величествено.

Възраждането на българското изкуство е страница, която малко познаваме. То се извършва в няколко определени центрове от няколко истински династии на големи творци.

Между тия центрове Самоков заема първото място.

Той търгува със запада и неговите жители посещават Виена - те имат връзки и с други западни градове. Те ходят и на изток.

Легендата разправя, че основателят на самоковската иконописна школа Христо Димитров е учил живопис във Виена и ние сега нямаме основание да се съмняваме в тая легенда, тъй като западните влияния са очевидни в творчеството на тоя първокласен иконописец.

Той работи от 1791 до 1819 година. В Самоков, но още по това време той прави пътешествия. Викат го и в Рилския манастир, викат го и в Северна България. Той рисува великолепни големи икони в Русе, в Тулча и в редица други градове. Бил е голям майстор.

Легендата разправя, че е свършил живота си в Света гора. Преди да замине за там, обаче, той е „обучил в живопис двамата си сина Димитър и Захари”, които са продължили неговото дело.

Те работят най-напред в Самоков, Самоковско, Т.- Пазарджишко и в Пловдив и към 1844-5 г. са повикани да изпишат част от главната църква на Рилския манастир. Това е най-голямото им дело. По-големият - Димитър Зограф, е и по-голям майстор.

Те са загубили много в сравнение с баща си и не правят вече това сериозно и благородно изкуство, което познаваме от миналото. Тяхната живопис се доближава вече до едно народно изкуство.

Но те са извънредно добри декоратори и имат, особено Димитър, чувство към колоритните съчетания.

Те са викани навсякъде - в Берковица, в Троян, край Търново, в Бачковския манастир, в Скопие, в Щип, във Велес.

Интересен е Захари Зограф, който е слаб иконописец, но добър художник на портрети и койго живее с особено самочувствие на първенец на своя народ.

Техните синове - това е вече третото поколение - продължават и те делото на бащите си и дядо си. Един от тях свършва Петербургската художествена академия с отличен успех. Той е Станислав Доспевски - голям портретист и голям възрожденец.

Но покрай това семейство, покрай тази династия от художници, в Самоков има и други иконописци, конто предават на синовете си своя художествен занаят.

Да споменем за Иван Образописов - съвременник на Зографите и на чието благородно изкуство се дължат иконите на големия иконостас в Рилския манастир, за неговия другар Коста Въльов, на синът му Никола Образописов и пр.

Но трябва да отиде човек в Самоков, за да разбере как тоя малък град е станал един от най-важните художествени центрове на Балканския полуостров.

Защото тук са работили не само иконописци. Старите къщи са украсени с декоративна живопис. Пищни букети от цветя или цветни гирлянди са красели стените им, пейзажи на големи левантински градове - Цариград, Смирна, Александрия, са изрисувани по стените.

Прегледаме ли ние старите сандъци - ще видим по тях ревящи лъвове или цветни градини. Погледнем ли към малките къщни иконостаси, или към таваните, ще открием чудна резба.

А така дълбоко в същите тия сандъци бабите крият своите сребърни и златни сватбени гривни, обеци и пръстени. Защото Самоков е бил и голям златарски център.

Ние ще се уверим в това, ако получим позволение да прегледаме владишките жезли в камбанарията на църквата „Св. Богородица” или съкровището на един храм, в което се пазят чудно хубави сребърни корони - творби на самоковските златари.

Ние не познаваме добре и железарската индустрия на града, в който се е произвеждало желязо: под сръчните пръсти на самоковските ковачи са излизали свещници, полюлеи, решетки, панти и други предмети от желязо, с не по-малко художествени форми.

Така иконописци, резбари, златари, декоратори, ковачи, леяри са творили изкуство не само за цяла България, но и за съседните страни.

Те са вършили работа на алхимици - смесвали са сръчно западните и източни влияния, претопявали са ги и са ги изменяли в зависимост от вкуса си и от стила на местната традиция и са получавали и нови форми.

Така с не по-малко героичен устрем се възражда българското изкуство и достига до нивото на западно-европейското.

И в това Възраждане Самоков заема едно от първите места.

————————–

в. „Литературни новини”, Варна, г. 3, бр. 17., 15 ноември, 1943 г.