Димитър Хаджитодоров

Бъди като мен - ентусиаст по неволя… кръстоносец до време, неуверен фанатик. …. Не е достаточно да се бориш за земята; много по-важно е да получаваш удоволствие от борбата. … Затова бягай да ловуваш и да ловиш риба, забавлявай се с приятели, скитай и изучавай гората, изкачвай планините, плувай по реките. Вдъхвай дълбоко сладкия и свеж въздух, сядай в тишината и почувствай безценния, прекрасен, загадъчен, непостижим свят. Радвай се на живота. Мисли ясно, … пази главата на раменете си, тренирай тялото, и аз ти обещавам победа над враговете, над тези, които не помръдват от своите столове, чийто сърца са в сейфовете, а погледите върху калкулаторите. И аз ти обещавам: ти ще преживееш негодниците.” Едуард Аби

I

Американският писател Едуард Аби не е сред популярните в Европа. Ироничните му афоризми и хапливи подмятания се срещат в някои  сайтове през последните години, но част от тях са изопачени, поради некачествения електронен  превод. Ерудирани хуманитарни специалисти подкрепят своите  възгледи  с негови мисли, но, все пак, това не е славата на Хемингуей, Стайнбек, Фокнър, дори  Сароян. Природолюбителите  в  Русия имат достъп до две от значимите му книги 1/ в интернет, а в Youtube може да се види филма „Смелчаците са самотни”, главната роля в който се изпълнява от Кърк Дъглас. Макар и бегли, тези прояви очертават най-характерното в творчеството на Едуард Аби - интереса му към герои, които не се вместват в рамките на житейските понятия, държат на своите възгледи и не се боят да ги отстояват.

Едуард Пол Аби е роден на 29 януари 1929 г. в гр. Хоум, щат Пенсилвания, САЩ  2/. Той „… наследява от своя баща грубоватия и рязък маниер да се отнася открито и предизвикателно към силните на деня.” 2/  Майка му, училищна преподавателка, възпитава в сина си интерес към класическата музика и го запознава с някои добри образци на художествената  литература 3/.

Младежът, „…. възненавижда хищническото разоряване на девствените планински гори в Апалачите от крупни дърводобивни компании. Той израства в тези места - лови катерици, събира колекции камъни, изучава растенията с многообещаващо усърдие… Въобразява си, че е Нати Бъмпо, ловец в Адирондак, или Джони Епълсийд, засаждащ семена в долината на река Охайо.” 2/

„През лятото на 1944 г., седемнадесетгодишен, Едуард напуска Пенсилвания и „поема в търсене на Америка, възпята в стиховете на Карл Сандбърг и песните на Уди Гътри” 2/. Той пътува на автостоп до Сиатъл, по Тихоокеанското крайбрежие стига до Сан-Франциско, добира се до горите със секвоя в Йосемити, след това броди по долината на река Сан-Хоакин, припечелвайки скромното си препитание с прибирането на плодове или като работник в консервните фабрики. Очарованието от странстванията, достойни за книга с пътеписи, опиянението от неограничената свобода са нарушени само веднъж, когато го арестуват за скитничество във Флагстаф, Аризона, и го затварят в затвора, като някой от многобройните пияници, които се срещат наоколо. Това само допълва  запаса му от впечатления и жизнен опит, които би одобрил самият Джек Лондон. Великолепието на Американския Запад пленява завинаги младия Едуард Аби.” 2/ Нежно-розовите земи в окръг Навахо, древните пясъчни скали, прохладните каменни каньони, пресъхналите реки, мухоловките с пепелно-сиви гърла, наконечниците на стрели и всякакви дребни находки го възхищават. „И пустинята Сонора, и Долината на Смъртта му се струват еднакво прекрасни земи…” 2/  Край реката Колорадо, оросяваща с живителните си води една от най-сухите пустини, Едуард записва: „За първи път се почувствах приближен до този Запад, който си представях в моето най-съкровено въображение, - към мястото, където реално осезаемото и митическото се сливат в едно.” 2/

В края на Втората световна война той е призован в армията и служи две години в Италия. Разпределен във военната полиция, получава офицерско звание и два пъти е повишаван, но независимото му поведение и споровете му с ръководството в критични моменти водят до неговото разжалване и освобождаване  от казармата  като гражданско лице.

След демобилизацията  през 1947 г., Аби,  по силата на декларацията за войнишките права 3/, постъпва във философския факултет на Университета в Ню-Мексико. Докато се обучава, той се издържа с различни занятия. Като редактор на студентски вестник, публикува писмо, в което призовава донаборниците да изгарят армейските си повиквателни. По този повод Федералното бюро за разузнаване (ФБР) завежда дело за него, в което, страница по страница, събира  сведения за неуправляемия и остроезичен журналист. 4/

Магистърското си звание по философия Аби получава в 1956 г.  Дипломната му работа е на тема „Анархията и моралните принципи на насилието”. „…в нея той утвърждава, че анархизмът въобще не се свежда до военното надмощие, както по времето на болшевишката революция, - …, неговото предназначение е да се съпротивява, по думите на Лев Толстой, на „организираното държавно насилие.” 2/

„Независимият безделник, умеещ да свири на флейта, става популярен в университетските кръгове като древногръцкия циник Диоген…” 2/ Острите му „филипики” срещу рушителите на природата на Запад - строителните предприемачи, едрите животновъди, компаниите от добивната промишленост с тежка техника, откритите рудници и служителите по земеустройството, както и антивоенните изказвания през 1952 г.,  привличат постоянно вниманието на ФБР. Своенравният философ и писател е под наблюдение цели тридесет и седем години, по подозрението, че съчувства на комунизма. В полицейските отчети той е наричан „анархистът от пустинята” и едва по-късно го определят като упорит индивидуалист и пацифист. 2/  В последните години на живота си писателят узнава за  негласния интерес към него и коментира: „Бих се почувствал оскърбен , ако те не ме наблюдаваха.” 5/ В интернет могат да се видят 51 страници документи от досието на Едуард Аби. 5 /

През 1957 г. Едуард Аби няколко месеца посещава курс по художествено литературно творчество в университета в Станфорд. 5/

Дебютира като писател още през 1954 г. с повестта „Джонатан Трой” - история за деветнадесетгодишен анархист, който смущава познати и непознати  с твърденията, че машините разрушават Америка. 2/

След публикуването й, авторът проявява желание да се откаже от книгата си, като многословна и неубедителна, с всички недостатъци за начинаещия. В наше време това издание се предлага на антикварния пазар, а цената й варира между 1300 и 7500 щатски долара.5/

Две години по-късно Аби създава романа „Храбрият каубой: стара история за новото време”, който му донася признание. В него разказва за свободолюбив бродяга, разрязващ  преградите от бодлива тел като протест срещу правителствената политика, поощряваща пасищното животновъдство. Възгледите и поведението на героя намират по-късно развитие в най-известните книги на писателя. Първото издание на романа не надхвърля тираж 5000 броя и отдавна се счита за библиографска рядкост. Според някои наблюдатели, антикварната му цена варира между 4000 и 10000  щатски долара.5/

Историята е екранизирана в 1962 г. като главната роля е изпълнена от Кърк Дъглас. Прочутият артист променя заглавието й на „Смелчаците са самотни”. Читателите на книгата и зрителите на филма са поразени от независимия характер, не приемащ забраните и воюващ за своята лична свобода. Британският писател и режисьор Алекс Кокс завява, че „няма по-западен и, разбира се, по-трагичен” от този филм. 5/

II

Шестдесетте години на миналия век, известни с масовите битническо и хипи движения, са плодотворни за Аби.  В 1962 г. той издава  трагичната и потресаваща история „Огън в планината” 6/. Действието й се разгръща в добре познатите на автора полупустинни райони на щат Ню Мексико. Поводът за написването й, вероятно, са действителни събития, а прототипът на главния герой със сигурност е познат на  Аби. Независимите  му характер и постъпки напомнят за легендарните ценности на някогашния Див Запад, когато правосъдието се е раздавало бързо и безкомпромисно, поради липсата на стабилна  държавна администрация.

Разказът е предаден  от името на дванадесетгодишно момче, което желае „да изглежда по-голямо, отколкото е в действителност.” 6/. Внукът посещава своя дядо през лятната ваканция.

В увода авторът представя панорамата на пътя, над който „…се издигаше небето на Запада, безкрайно, с гълъбово - сини багри, пламтеше над солената земя, над купчините пясък и гипс, към горите, които стояха на хоризонта като керван пурпурни кораби.” 6/

„…и  всеки път, гледайки този безжизнен лунен ландшафт, си задавам въпроса: какво толкова особено има тук? И отново заключавам: тук има нещо особено, а може би, има и всичко. Според мен, пустинята прилича на рай. И така ще бъде винаги.” 6/

Заради очарованието на съвсем различния живот в негостоприемната земя „.. аз бях готов да се откажа от родния ми дом, да напусна майка си, и баща си, и сестричката, и всички свои приятели и да прекарам останалия ми живот в пустинята, да закусвам кактуси, да пия кръв в часовете за коктейл, да позволявам на яростното слънце да прогаря кожата и душата ми. С радост бих заменил родителите, училището, дипломата в колежа и кариерата срещу един сигурен обязден кон.” 6/

Радостните впечатления на първия ден, обаче, са примесени с някаква скрита тревога. Неясните  подмятания при кратките срещи, скандалното поведение на група военни, нахлули на територията на ранчото и късното посещение на дългогодишен приятел, постепенно обясняват мълчаливото безпокойство. Загадката става по-понятна, когато гръмкия глас на дядото сякаш разклаща дома:

„- Това ранчо не се продава! … Старецът въздъхна шумно и стовари чашата по масата, а после отново избухна.

- Не се продава! Никога не се е продавало. И няма да бъде обявено  за продан. И кълна се в Бога, никакви военни фуражки, заедно с цялата казарма, … няма да изкопчат от мен ранчото.  Преди да умра. Не, първо те ще умрат.” 6/

Уверен в подкрепата на съседите, стопанинът Джон Воглин е готов да отбранява земята си с оръжие в ръка. Той отказва да чуе сдържаните и предпазливи предупреждения на приятеля си Лу Меки.

Скромното ранчо, застрашено с отнемане, е изградено в 1870 г. Три поколения го отстояват от нападенията на апахи, от Южната Тихоокеанска железница, от първата месопреработвателна компания в района, от Първата национална банка в Ел-Пасо и от федералните власти на Съединените Щати - „това са били безконечни войни, депресии, налози”. 6/

Територията няма особено забележителни качества: „Сред камъните и пясъчните хълмове, в храстите се криеха китки жълтееща трева. Добитъкът, който бродеше тук, не можеше да разчита на оскъдния източник за препитание и огризваше клоните на жилавия гъсталак.  В някоя трудна, отчаяна година животните се хранеха даже с кактуси, понякога се налагаше да им се помага, като се изгаряха шиповете по тях с лампа за запояване. Ако и това не помагаше, купуваше се фураж. Колкото по-малко е ранчото, толкова повече са рисковете, и … моят дядо оставаше един от последните ранчеро, оцеляващ под натиска на сушата и на кризите.” 6/

Предан на земята, дядото не посяга на бодливите кактуси, нито на няколкото тополи, за които се счита, че изсмукват и без това оскъдната вода. Той се радва на следите на лисица край рекичката и не приема изтребването на койоти и лешояди, което се опитват да организират претендиращите за бъдещи стопани на района. Особено неприятно му е разхвърлянето по въздуха на късове месо, които убиват малкото хищници.

„- Хапките съдържат изумителна  отрова, действаща на всички животни последователно. Тя убива първия звяр, който я е изял, убива този, който ще го изяде, и този, който залавя втория, и така нататък.” 6/

„- Виж ти прогрес, - отбеляза Лу. - Чиста работа.”

- От него се боя - каза дядо, - от този прогрес. Като че ли не може малко да отстъпим. Защо прогресът трябва да прогресира срещу мен и койотите?

- Неотстъпчива сила е той. Ракетите стават все повече, повече трябва да бъдат и площадките за техните изпитания.” 6/

Има още един детайл - на осемдесет мили от територията, чието отнемане се подготвя, се намира и „…пункта, в който бе взривена първата атомна бомба.” 6/

Но „ - Земята - това съм аз, каза дядо. - Седемдесет години гълтам прахта й.  Кой кого владее? Можеш да ме изскубнеш от тук единствено с корен.” 6/

Сдържан пред  отчаяното упорство на ранчерото, приятелят Лу Меки не скрива възхищението си от него:

„ - Твоят дядо е велик човек, … най-забележителният от всички, които познавам. Бъди сигурен, те са такива, тези от старото поколение, - като си втълпят нещо в главата, не можеш да го избиеш. И са много горди, не признават, когато нещо не става по техному.” 6/

В планината над ранчото Били среща планинския лъв пума и предполага, че може да отидат на лов с дядо, но старецът отказва:

„- Не, ще го оставим в покой, без да ни мигне окото. Няма да го преследваме….  Освен това, той е един - единствен в целия окръг. Не ще и помисля да се лиша от него.”6/

Въпреки проявената непреклонност, тежката административна машина бавно настъпва към поземления имот.

Пийнали военни се развличат с лов на койоти в близката планина.  Намерен е мъртъв един от конете на стопанина:

„- Застреляли са го…!  Челюстта е пробита. Но не са го убили с един удар - бедният е живял още няколко часа. Опитвал се е да се завърне у дома. Ей богу, застреляли са го! С взривяващ се  куршум, изглежда. Там, откъдето е излязъл, дупката е колкото моя юмрук. - Старецът блъсна с юмрук  кухненската маса, лампата подскочи, сенките лудо се разбягаха по стените.” 6/

Напразно сдържания Лу Меки се опитва да вразуми упорития ранчеро:

„ - … Разбери, Джон, ти се блъскаш в каменна стена. Осъзнай се, с тази компания е по-добре да имаш работа, докато са настроени приятелски. А ако отчуждят земята ти, няма да получиш и половината от това, което сега предлагат.

- Не ме засяга. Не желая мръсните им държавни пари. Искам да оставят на мира моето ранчо, да умра тук и да го предам на наследника си.” 6/

Юрист от „Инженерните войски на САЩ” 6/ представя известието, че терена, отчужден „в интересите на държавната безопасност…” „… е предназначен за разширяването на ракетен полигон…” 6/ Той предлага чек на стойност шестдесет и пет хиляди долара, с условието сумата да бъде обжалвана по съдебен ред за още по-висока оценка.

„- Шестдесет и пет хиляди е твърде много, - каза свирепо старецът. - Цялото място не струва и петдесет хиляди. Аз не го продавам, не го освобождавам и няма да се занимавам със съдилищата за надбавка.” 6/

Посетителят определя едномесечен срок за напускане, но в отговор чува:   „- Няма да си отида от тук до края на живота си. Може би, и след това също, - произнасяйки това,  дядо впери … такъв поглед, който можеше да спре мустанг.” 6/

„- Това не е собственост, … - това е моят дом. Ранчото е моят дом и моят живот. Постарайте се да го разберете…” 6/

„- Аз съм взел своето решение. Разговорите са безсмислени. Това е моят дом. Няма да го напусна. Никога няма да го напусна. Тук съм роден, тук се глася и да умра. Какво значение има колко пари ми предлагате. Какво значение има и с колко съдебни ордера ще ме затрупате. Никъде няма да отида. А ако се опитате да ме изхвърлите - ще се съпротивявам. Ще се сражавам.” 6/

Едномесечният срок, предложен за изселването, преминава неусетно. „Старецът, естествено, не напускаше повече ранчото… Той се боеше, че въоръжените сили на САЩ ще конфискуват дома му, преди да се обърне.” 6/

В последният ден, без много шум, се появява шерифът. Той известява стария ранчеро, че съдът му разрешава още две седмици, за да може да продаде добитъка и да напусне спокойно жилището си. В отговор чува:

„- … Ще ви чакам тук. - Дядо не повиши глас, но тонът му прозвуча с мрачна сила. - И да сте наясно: ще застрелям първия, който протегне лапите си към дома ми. Запомнете това. Съобщете го на репортерите, ако желаете. Ще убия първия, който се докосне до моя дом.”6/

Две седмици по-късно, докато дядото се запасява с консерви и се подготвя за продължителна обсада, извозват малкото му стадо за продан в близкото градче. На оградата на имота са поставени метални табели с надпис: „Държавна собственост на САЩ. Влизането забранено.” 6/, а единственият работник в ранчото, който се съпротивява, е арестуван. За тези деяния Джон Воглин е уведомен кратко от офицер, който го пресреща на входа на терена.

„- Законен грабеж, - забеляза старецът. … - Законен грабеж.  Не, - сдържа той тона, - няма да се намесвам. Отмъквайте бедните животни. Всички вземете, защото те постоянно са гладни. Но и не помисляйте да ми изпращате някакви пари. Няма да приема пари от грабители.” 6/

„- Мистер Воглин, - каза капитанът, искам да ви се извиня, за това, че участвам в тази печална операция. Искрено се срамувам и съвсем не желая  всичко това да се случва, но… не мога да се отклоня. … Аз съм на държавна служба. И трябва да правя това, което ми заповядат.                      - Не, не трябва, - възрази дядо.” 6/

„Искаше ми се да плача, - признава внукът, - трудно ми бе да се сдържа, но аз реших да изтърпя, докато не остана сам. След като дядо не пролива сълзи, и на мен не прилича.” 6/

Вечерта  „Старецът се зае с укреплението. Ние захлопнахме тежките дървени капаци на прозорците и ги закрепихме с куките. Затворихме с резетата и залостихме с дървета кухненската врата и черния вход, нахвърляхме върху тях дюшеци, подпряхме ги с маси, столове и с части от креватите. Легенът и всички ведра, празните бутилки от ром напълнихме с вода, в случай че врагът реши да прекъсне водопровода от цистерната.” 6/

Малко по-късно се появява съчувстващият приятел Лу:

„- … Джон, искам да ти кажа, че по-пакостен и мръсен номер не съм виждал през живота си. Подлост и низост. Нещо от сорта трябва да бъде напечатано във вестниците по цялата страна.  … Може би, пресата ще ни поддържи толкова, че ще успеем да прогоним от тук ВВС.”6/

На въпроса за самоотбраната, дядото заявява:

„- Днес напуснах ранчото за последен път. Получих хубав урок. Следващият път ще направя това в гроба, с краката напред, ако не се отърва от държавата.” 6/

Въпреки нежеланието и сълзите на Били, дядото настоява внукът му  да замине у дома, като преди това заедно с Лу освободят арестувания каубой.

Влакът потегля на изток, но Били дърпа внезапната спирачка и скача от вагона. През нощта, много предпазливо, той се завръща в ранчото. На сутринта Лу и стария Джон го откриват спящ в бараката. Дядото се съгласява да прекарат заедно още една седмица с младежа.

Следващите дни към упорития ранчеро е отправено ново предложение - той може да остане да живее в своя дом, при условие, че когато има ракетни изпитания, ще се отдалечава в близкия малък град. Доводите изглеждат разумни, но Джон Воглин не се подава. На последвалите уговорки той отвръща кратко: „Не.” Старецът е убеден, че никой друг не може да му разрешава да живее в дома, където се е родил и отрасъл. Увереността му  не се променя, въпреки твърденията, че главната грижа на държавата е да осигури защита на населението от съветската опасност, заради което се разширява и полигона. 6/

Лу Меки се опитва също да вразуми своя приятел, подчертавайки, че:

„- … предложението е честно. Нима не виждаш, това е твоята победа? … Те се предават. Никога и с никого не биха се съгласили на такава сделка.” 6/

„- … нима държавата няма право…? Ако твоите земи са нужни за безопасността на страната, не би ли следвало да се покориш? Кое е по-важно: личното достояние или безопасността на цяла страна?” 6/

Джо Воглин възразява категорично:

„ - Никаква безопасност няма, когато държавата отнема дома ти. Аз и не искам безопасност. Искам да умра в бащиното си ранчо.” 6/

След това пояснява:

„- Бих отстъпил. Нямам нищо против. Но не желая да се предам като джентълмен.

Ако се предавам, ще го направя като апах. Това е правилото. Такава е традицията.”6/

Срещата с Лу има още един печален завършек - в пощата е получено писмо, с което Били е призован настоятелно да се завърне у дома. Старецът не коментира това искане, но „… застана до мен, протривайки очилата си.    - Ти беше добър другар, Били. Жалко, че трябва да заминеш.” 6/

На сутринта започва въоръжена атака. Този път силите на реда имат точно определена задача.

Дядото отстранява с някакъв предлог внука си, за да не попадне под обстрела. Момчето се оглежда къде да се прикрие, но е заловено от полицията. Тъй като се съпротивява, му поставят белезници.

Ранчото е обстреляно с гранати сълзотворен газ, но дядото издържа атаката и дава няколко предупредителни изстрела. Той отваря вратата, когато се появява Лу Меки, придружен от една от дъщерите на Джон Воглин, живееща в близкото градче.  При срещата полицаите го залавят.

„ - Ти си предател! - разгневи се той. - Ах, Лу, мръсен предател! - И той хвърли с все сила карабината на пода на верандата. Коленете му се подкосиха.” 6/

Настанени в дома на дъщерята, дядото и внукът се съвземат два дни след неприятния нервен шок.

„Предстоеше на следващия ден да се отправя на Изток, а дядо трябваше да остане. Но той изчезна. Скри се. И аз видях как стана.” 6/

„Той ни остави на третата нощ.”  …

- Искам да се скрия, Били, и мисля, че ти знаеш къде именно. Нали?”

- Искам да дойда заедно с теб, дядо.

- Не, Били. Няма да може, сам знаеш. Сега трябва да се завърнеш у дома. Но на следващото лято…

…  - Може би ще ме навестиш следващото лято. Ще видим, как ще се устроя.

Толкова искам с теб…

Виждам. Но този път трябва да отида сам.  … Прощавай, Били.

Аз не отговорих - страхувах се да произнеса прощални думи и се радвах, че той не вижда моите сълзи.” 6/

Старецът изчезва със своя пикап и на сутринта стопаните на дома решават, че автомобилът е откраднат. Два часа по-късно истината става явна, защото дядото не се появява на закуска. Били упорито отказва да съобщи подробности и проговаря едва когато е повикан приятеля Лу Меки, който се досеща къде може да намери убежище непреклонният ранчеро.

Пътувайки за мястото, Лу уверява Били за своите намерения:

„- … искам само да се убедя, че със стареца всичко е наред. Нямам намерение да го похищавам. Ако иска да остане там, няма проблем.” 6/

Пред полицията на входа на  ранчото Били и Лу заявяват, че търсят кон, който се е отлъчил. Охраната разрешава да организират издирването при условие, че ще напуснат територията до залеза.

„ - Каква прелесет е да живееш в свободна страна, - каза Лу,… - с дисциплинирани и любезни полицаи, където и да се обърнеш.” 6/

Малко по-късно те забелязват, че ги преследва местния шериф. При кратката среща и той напомня, че след залез Лу и Били не трябва да се навъртат наоколо.

На едно от възвишенията двамата спират, за да погледнат  опустялото ранчо.

„Нито знак за човешка дейност нямаше долу - нито пушек от комина, нито светлина в прозорците, нито пикапа, нито колата под тополите. Нямаше ги кучетата, пилетата, а също и конете и дойната крава.

… „ - Имало е човешко жилище - прошепна Лу, - дом с дузина различни хора, техните деца, техните животни. А сега всичко това ще принадлежи на паяците и на гърмящите змии. И на държавата.” 6/

След известно време двамата напускат колата. Няколко минути се изкачват до малък заслон, построен като укритие, в случай на крайна необходимост.

„Погледнахме към хижата. До стената, близо до отворената врата, стоеше човек, с лицето към нас, но бе привел глава, гледайки към земята между разтворените си крака. Той не ни забеляза.

- Дядо! - извиках аз и махнах с ръка. Не последва отговор.” 6/

„Дядо не вдигна глава, не се помръдна. Седеше в странна поза, отпуснат, сякаш без кости, опрян на стената, ръцете му докосваха земята, очилата му ги нямаше, очите, полуоткрити и безчувствени, бяха насочени между протегнатите крака.” 6/

… „Лу сне шапката си и изтри потта от лицето. Той изпусна шапката, прегърна ме през рамо и ме отдръпна назад.

- Твоят дядо е умрял, Били. …” 6/

- „Не е понесъл, - тихо каза Лу. - Изпитанията му бяха много за седемдесет години . …

… главата му провисна, гърба му се тресеше от непроизволни ридания.

Видът на Лу Меки, сломен от мъка и неговия ужасен плач ме поразиха, може би по-силно от смъртта на дядо. ..

Завиждах на Лу и на неговите сълзи, разбирайки в края на крайщата, че той бе по-близък на дядо и го обичаше повече от мен, когато и да е било.” 6/

Няколко минути по-късно двамата разсъждават какво да направят с тялото на покойника. Невъзможно е да бъде погребан, защото теренът е  скалист и няма как да се изкопае гроб. Освен това, сигурно  ще трябва да се съставят документи от следовател и погребален агент…

„ - Неговото желание бе да остане тук, Лу.

..Той замислено потърка бузата си, очите му се оживиха докато оглеждаше поляната, заслона, края на гората, … в търсене на решението, после погледна отново убежището.

- Да. Ето какво ще направим, Били: ще кремираме тялото. Ще запалим огън, голям погребален огън, какъвто не си виждал през живота си. Така че да поместим стареца в неговата стаичка, на койката,  и да запалим постройката. А защо не? Ще го отправим към звездите, като викинг.” 6/

Стреснат от собствената си идея, Лу за миг изпитва колебание:

„- Били, какво сме замислили? Разбираш ли, какво сме замислили? За това не бива никога никому да разказваме. Това е нашата тайна. До гроб.” 6/

Докато заливат пода с керосин, в заслона нахълтва шерифът. Резкият му глас настоява за обяснение. Той разпорежда тялото да бъде оставено до сутринта, за да се извърши оглед.

„ - Явно, завърнал се е тук, за да умре - каза Лу.

- Знаехте ли, че той е тук?

- Да.

- Защо не казахте? Лу не отговори веднага:

- Не исках да виждам вас, …. и цялата военна полиция  да преследвате отново с мръсните си лапи  стареца. Така че, изчезвайте от тук, докато не съм изгубил търпение и не съм ви строшил ребрата.” 6/

„ - Вие имате работа с шериф на Съединените Щати.  Вие заплашвате представител на закона.

- Знам. Не ме дразнете.” 6/

По време на краткия разговор, Били продължава да разлива керосина на пода и посяга към кибрита.

„ - Какво прави това момче?

- Готвим се да кремираме тялото на стареца - отговори Лу. - Съветвам ви да излезете, ако искате да гледате. Пали клечката, Били.

….  - Явно, двамата сте се побъркали, - каза шерифът. - Не трябва да го правите. Законът не позволява. Ние даже нямаме свидетелство за смъртта му. - Той се обърна и тръгна към кревата.

Лу грабна един стол и го вдигна над главата си.

- Не го докосвайте!

Шерифът застина на място…..

- Така не се прави. Това е нарушение на закона. - Той отново се опита да приближи стареца.

- Махай се, - извика Лу, - или ще ти разбия главата! …

- Не мога да го позволя! - развика се и шерифът към Лу. - Нямате право да се разпореждате с тялото.  И самата постройка сега вече е държавно имущество. Вие унищожавате злоумишлено държавно имущество.

Лу разби стола в масичката. Единият крак той стисна в дясната си ръка, другите отломки блъсна в огъня. Държейки дървото като тояга, той стоеше над одъра на стареца, с лице към шерифа…

- Ще подам обвинение срещу вас! - изрева шерифът…

Жегата досаждаше на шерифа и той отстъпи към прага.

- Ще видите какво ще последва, - крещеше той на Лу, - цял живот няма да се отървете.

Премигвайки от дима, лицето на Лу се изкриви в усмивка.” 6/

Независимо от печалната развръзка на историята, финалът звучи  оптимистично, с увереността, че каузата на непримиримия ранчеро, ще получи своето достойно признание.

Покривът се срутва и стените изчезват в пламъците.

„Лу ме хвана за рамото и се усмихна се със своята простовата и пълна с благородство усмивка на прашното, разгорещено, опушено лице.

- Щеше да се хареса на стареца, Били. Той щеше да одобри всичко. …Гледахме благоговейно огъня, достигнал пълната си сила, проточил се като стълб над заслона, издигащ все по-високо ореола от дим, искри, езиците на пламъците и в момент на екстаз осветяващ изцяло гранитните скали над пепелището.

Високо в планината, на каменното стъпало, поразен от огъня, простена лъвът.” 6/

В послесловието към руското издание преводачът Святослав Котенко разсъждава върху промените в обществената обстановка, когато легендарния Див Запад отстъпва назад в миналото и на мястото на класическия жанр в уестърна прониква иронията:

„И ето „Огън в планината”. Тук няма пародия, а погребение на уестърна, макар че сюжета на книгата лежи в сърцето на този жанр, но го опява - толкова по-остро - с неговите средства. Крайният извод е: американската държава със своята груба сила унищожава американския дух, американската традиция. Невероятно важна е тази реалистична присъда: Дивият Запад е имал и вече няма „русоистко” бъдеще, нито утопии, нито Елдорадо, друга възможност не се и полага, свободата му е била и остава мнима.

Но Аби е упорит, както и неговите герои….

С постоянно упорство той рисува в своите книги, белетристически и документални, образите на тези, които не се примиряват, които вярват в традициите, в човечността и в човешката гордост, в националната чест и доблестта да бъдеш самия себе си, да обичаш деятелно родината - въпреки тягостната преса на монополите. Подобна  художествена позиция в живота и в литературата не може да не предизвика симпатия, още повече че тя е съзвучна чувствително с нашата загриженост за оцеляването на добрите национални традиции.

Пустинните места, където протича действието на „Огън в планината”, по стечение на историческите обстоятелства се оказват средоточие на най-агресивни военни изпитания, и за това толкова пронизително звучи темата на враждебността - непримирима - между тези, които обичат земята, и тези, които над всичко поставят изгодата, дори когато след това там няма да поникне трева…” 7/

През 1981 г. в САЩ по книгата е заснет телевизионния филм „Огън в планината”. В 2003 г. певицата Лора Вийърс пише своята фолк-„Балада за Джон Воглин”. 5/

——————————-

1/ Эдвард Эбби - Костер в горе, М., Журналь „Москва”, № 1, 1987 г.  и Эдвард Эбби - Банда гаечного ключа, М., 2003

2/ Эдвард Эбби - Банда гаечного ключа, М., 2003 - Дуглас Бринкли, професор по история в Университета в Ню Орлеан - Введение

3/ toplichnosti.com - Едуард Аби Пол

4/aphorism.ru - Edward Paul Abbey

5/ ru.qwe.viki - Edward Abbey

6/ Эдвард Эбби - Костер в горе, М., Журналь „Москва”, № 1, 1987 г.

7/ Эдвард Эбби - Костер в горе - - Святослав Котенко - От переводчика