Георги Майоров

Много години един летописец на времето се спотайваше под родолюбивата завивка на културното средище град Чепеларе и не искаше за задоволи широкото читателско любопитство, а е издал твърде ценни книги: „Духовните стражи на Рупчос”, „Село Беден и неговите храмове”, „Кръстовата планина” и десетки рекламни брошури за пещерното ни богатство и туризма.

Това е обаятелният разказвач на истории Костадин Глушков.

Пред очите на читателите сега е новата му книга „По стария друм и други истории” (Принтаком, Смолян, 2023).

Предчувствия, интуиция и къртовски изследвания са основната тяга на разказа. Авторът обточва четивото с мъдрости и своеобразни разсъждения. И ни внушава, че ако планината упътва морала на човека, то пътят му ще бъде прав и правдив.

Това е направила планината и с него. И стъпките му остават ясно отбелязани в завързаните истории с развързан край. Всеки да си го завърже според своето разбиране.

Както самодивите набождат на хурка и предат мъглите, така и Костадин Глушков изтегля своя разказ - за най-важните събития в Средните Родопи, а и по света.

Като казва „старият друм”, това не означава конкретен път, а житейското вървище - неопределено по конкретно място, но разказващо конкретни истории.

Това също прави старопечатни страниците на книгата, а размножени днес, те засищат глада на четящите хора, които, както изглежда, ще бъдат записани в червената книга. Въпреки това, написаното от Костадин Глушков вековечно ще ни очовечява.

Сам признава, че книгата е „опит да се съхраня в този кошмар, тя е моят остров на спасението, тя е и моята битка с него”. Защото е верен на истината и красотата, и се редят по логиката на живота. Навързани от рождение, та чак до наши дни. Без начало и без край.

Мъжкото детство го подковава за издръжливост и преодоляване на всякакви трудности. Планината придърпва струни в душата му и той се венчава за родолюбието, което властва в литературното му творчество.

Още тогава влиза „в света на невидимите за очите неща”. Разбира щастието на духа, което го въздига редом с планината и гордия полет на орела.

Счита че днешното младо поколение е осакатено, замествайки книгата с „компютърна мъгла, телевизионни сурогати и агресия”. А в миналото „наред с родителите и училището, книгата беше третият възпитател в живота ни”.

Жалба и възхвала на онзи отдавнашен бит, преди близкото минало да отреже крилата на хората и да обезлюди колибите. Авторът разговаря с будните спомени, с къщи и саи, с гора, земя и планина, с оня благ език и на сърцето му сякаш медени капки сълзят.

Възражда един оттичащ се с болка и радости свят, който остава опазен само в книгите. С обаятелни „уроци по мъдрост, човечност и простота”.

Древният друм отвежда автора и до митичните храмове, построени от траките на мястото на езическите им капища, защото до 393-а година и „последният тракиец езичник бил преминал вече в лоното на Христовата църква” - ни убеждава Костадин Глушков.

Че след хилядолетие с „безбройните манастири и черкви”, Родопа се превръща в „Кръстова планина”.

Но в тази книга авторът спира взора ни само върху три - „Храмът до Обсерваторията”, вторият под връх Персенк, а третият е на Чуфаджийца, в една права линия по планината, на еднаква височина, като символ на сакралното триединство - Отец Бог, Бог Син и Свети Дух. Това ни наумява търсачът на духовно имане в Родопите Костадин Глушков.

Истории из целия живот на автора, които не се побират дори в 400 страници голям формат на книгата. Той пътува чрез спомените си, държи в ръцете си свидетели и документи, идеи и реални дела. Сякаш мефистофелско коварно и невероятно е всичко споделено, а той ни го поднася като вълшебно пътуване по света на историята.

Убедително като истината и невъзможно до степен на мираж. Политика и живот така преплетени и оплетени като в мрежата на паяка - тънка, но здрава до приемане на истината такава каквато ни я представя. Потайности и действителност, завъртени като земния глобус. И остава верен от древността до наши дни.

Скърби за Константинопол и Византия, за постоянно превземания Одрин, с майстора Синан - Манол, с неотдавна патриотично насочените дула към врага. Не подминава семплия преглед на войсковата художествена самодейност едно време.

Жив енциклопедист да го наречем, пак ще бъде малко. Защото темите, в които ровва своето художествено перо, са привлекателен център и блаженство за читателя. Като истината за Капалъ чаршия в Истанбул, „пълна с живот, движение, деловитост, мръсотия” - според Марк Твен.

Разкрива и потайната поетична душа на Симеон Велики пред Цариградските порти - искал да влезе с войската си в каменния град не за да го превземе, а „само за да премине с цялото си царско величие под един балкон и да се увери дали очите на тази, която някога /когато е бил в Магнаурската школа/ му е хвърляла рози от него и на която е бил посветил първите си стихове, продължават да бъдат все така хубави”. Тайна истина, която само автор като Костадин Глушков може да ни открехне.

Надсмива се над изроденото ни общество в съпоставка с хората и служителите в многоликия Истанбул, където не се показват „по телевизията насилие, жестокост, парад на пошлостта, героизация на простака, триумф на посредствеността”.

Более заради подмяната на „истинските морални ценности с вредни за духовното здраве фалшификати”. И като по Богдана Карадочева изпява: „Изпростяваме бавно, безвъзвратно почти”.

Възвеличава иронията на съдбата как „луксът и удоволствията съсипват величието на Османската империя”. И колко по-скъпоценна е природната красота от прелестите на всички сараи, хареми и смразяващото злато в душите.

Затова спокойно присяда на „разговор със себе си, Омар Хайям и талантите” - за философията на древността, за божия дар на таланта и неговата неподкупна човешка простота.

Разгръща още истории за „стамбулските хубавици”, митичните герои, като препоръчва да се радваме на истински красивото в живота. Да избягваме всевъзможните „идоли-мутанти”. Въпреки прелестите на Ориента.

И той намира единствената истина в „безгрижното детство и златната младост, в родовото княжеско имение…дворецът на дедите траки”.

Че Истанбул освен с блясък се помни и с „гетата на новите варвари”…и е един огромен „саморегулиращ се организъм”. И всичките събрани познания от автора, днес пронизват душата му с тъга и мъка „за човешката прирада, за варварите вътре в нас, за ерозията в душите ни”.

Много мъдрост, пронизваща светлина и безкрайна мъка струят от редовете на този автор. И ни казва, че най-страшен е адът, който „носим в душите си”. Затова неговата душа откликва единствено на доброто и хубостта.

Обича чистия живот и е щастлив, че и сега остава доверчив и наивен, че светът може да стане и по-добър. Усмихвайки се със своето вълшебство, той се усеща свободен, независим от никого.

Както ни доверява авторът, човекът като гъсеница пълзи по клончето и смята това за единствена форма на битието, иска по-дълго да остане в нея, а „не си дава сметка, че след метаморфоза от нея може да се излюпи пъстрокрила пеперуда”, която да се рее в простора и до живот да се радва на красотата.

И макар всичко да изчезва и се забравя, „човекът е длъжен, все пак, да се опита да остави нещо след себе си. И не заради себичното си увековечаване, а за да бъде то в полза на хората, да радва очите и душите им и да ги направи поне мъничко по-щастливи и добри”. Или поне да не оставяме лоша следа.

Изминал пътя до Цариград, видял го, но едва когато прекрачва прага на „Света София” разбира, че всичко до този миг е било прелюдие и интуитивен стремеж за среща с Храма. Защото сега вижда, че превърната и в джамия, тя си остава завинаги „Света София”.

Със своето внушение за величие, с опазените черти от началните й години. Така от Цариград Костадин Глушков донася „в сърцето си Храма…Храмът - величие и вечност”, които ги усетил „с всичко у себе си”.

По житейските друмища и сам авторът е построил своя свят храм - сътвореното живо литературно творчество. А не искаше да се популяризира чрез представянето му пред света. Защото вече разбира, че над света стои Любовта.

Стройно подредени спомени, вметки от размишления за велики и обикновени хора, за събития и приключения. Танц на мисълта по невъзможни сцени. С много лирични отклонения и своични метафори, които се щурват в летописа като пъстърва в бистри води. Чудеса, възмездени от Бога чрез вярата ни в него.

И ни внушава, че най-хубавото нещо на света е „да вървиш по правия път с верен приятел до себе си”. Че до мъката върви и хубостта. Та дори момък може да коси ливада отдолу нагоре, щом пред очите му има момиче.

И такива епизоди вкарва в главата ни този магьосник на перото. За него косата и перото са еднакво силни за големия откос. И понеже „вика истината”, аз му вярвам, както вярвам и в истината, че с прекалената днешна култивация, човешкото отново започва да подивява. Това храни злото у човека, той не е щастлив, сънува кошмари, измисля все по-фини средства за умиране вместо за живот. Или „Каин продължава да убива Авел”.

Костадин Глушков не обича „показността” и до ден днешен не иска да признае, че освен всичко друго, най-много е писател. Защото проповядва максимата: „У големия писател всичко трябва да бъде голямо и красиво - и сърцето, и душата, и мислите”.

А падналото „зад борда на житейския ни път, си остава завинаги загубено”. Затова следва да внимаваме накъде тръгват нашите мисли. Пътищата се много, но - за всеки отделен човек, пътят е само един.

Живял и преживял хиляди неща, пребродил безброй пещери, открил невидими за други очи образования в тях, той обаче не проумява, че е дарен със златно перо.

Но размишлява какво още би написал: примерно „как географската ширина формира характера на литературата, изкуството и техните персонажи”.

Опасява се, че в една бъдеща книга може да се окаже „напъхан и самият” той. Та той целият е напъхан още в тази му книга. Защото не може да избяга от себе си.

Неговият свят е пълен с реалности и просънища, с ненаситна красота, с пътешествия до стари и нови места.

И пак се упреква, че няма кой да чете тези отминали, с остарял щемпел, редове, когато новото време бръмчи като муха в паяжина и не иска да приема антибиотично лекарство, като самата идилия в тази книга.

Костадин Глушков живее в „пълен с красота и мъдрост свят” - родопският. Свят, който го враства, възпитава и въздига в градивното родолюбие, че правилно да разбира злините и красотата на живота. И със своето творчество сътворява ненадмината хубост в мислите и в живота.

Тази свята книга, осветена и от мене, като Евангелие Глушково за живота, следва да влезе във всеки дом. За да упъти безпътицата!