Добрина Симова

Днес се върнах много тъжен и доста разочарован от нещата в училище. Веднага потърсих първо мама и започнах да й разказвам развълнувано моята история, но тя беше страшно заета, както винаги, затова побърза да ме прекъсне с ръка:

- Давай по-сбито! Имам онлайн среща. Нали не са ти написали нито двойка, нито забележка? Никой не те е бил, нямаш и температура. Довечера ще довършиш.

Тя се вторачи в компютъра и веднага забрави за мен. Аз се повъртях малко “като муха без глава” и влязох в кабинета на тате. Първоначално той не ме забеляза, защото говореше разпалено и на немски език с големите инвеститори. После ме погледна въпросително, което означаваше “проблем ли има” и ме попита:

-Това не може ли да почака до довечера, ако не е спешно! Добре де, не се цупи така като бебе! Хайде, ще направя пауза за пет минути, кажи ми с пет думи или по-сбито!

Възрастните са много интересни хора, искат всичко да им се казва с две думи. А аз не мога да разкажа историята от училище нито с две, нито с четири думи, нито сбито… Затворих вратата без желание и реших, че поне дядо има много свободно време и ще ме изслуша търпеливо. Като разбра за какво става дума, той ме прекъсна още на второто изречение. Потупа ме по рамото и поне ми се извини, че закъснява за партия шах с чичо Гошо.

Разходих се по дългия коридор и реших, че баба е моето спасение, иначе ще залепнат устата ми от мълчание, може да забравя как се разказва за преживяно или да започна сам да си говоря с извънземни като в оня филм.

Но се оказа, че и на баба не й се слуша, защото след пет минути започваше любимият й сериал. Тя ми се извини с две целувки по бузите и се загледа в екрана…

Изведнъж ми просветна, че мога да разкажа цялата история на тригодишната си сестричка, нищо че не разбира от училищни проблеми, но поне се надявах да ме изслуша, без да ме прекъсва.

Много жалко, оказа се, че точно в този момент излизат на разходка с бавачката, а тя държеше стриктно на графика за деня. Седнах на терасата и за миг разбрах колко съм самотен, когато по-големите са все заети и нямат време да ме изслушат, дори да им кажа нещо в сбит текст.

Чак тогава се сетих, че днес не съм хранил рибките. Ето кой ще ме изслуша най-накрая, без да ме прекъсва, без да ми поставя условия и ограничения…

Всичко им разказах за училище, както си беше, два часа говорих, а те нито веднъж не ме прекъснаха, слушаха ме с голямо внимание и интерес.

От време на време махаха с опашки и перки, сякаш разбираха проблемите ми, но не си даваха вид, че бързат за някъде, нито изявиха претенции да им говоря по-сбито. Еха, това се казва истински “слушатели”! Аз как не съм се сетил за тях досега!

Вечерта никой не си спомни за обещанието да ме изслуша по-късно. Всички бяха заети със себе си…

През цялата нощ спах като къпан, спокойно и щастливо, че най-накрая някой е чул моята история, без да ме прекъсва нито веднъж и е проявил интерес към преживяванията ми… Това си е цяло чудо да се случи в нашето толкова ангажирано семейство.

На другия ден, в училище, още през първия час, учителката по български език и литература изненада всички ни не само с модерната си прическа, но и с решението си:

- Ученици, по-бързо извадете по един лист и пишете:

Сбит преразказ на приказката:

“Инатът на Пешо”.

Не забравяйте нито за миг, че трябва да пишете четливо и красиво, да няма повторения, задрасквания като асфалтови пътечки, иначе няма да го проверявам!…