ЧУЖДЕНЕЦ
На жеравненските гурбетчии
Иван Калугера излезе от гората. Пред него, като налягали патици в зелените води на Луда Камчия се белеят комините на Липово; сред тях звънарницата с посребрения кръст ги гледа мълчаливо и ломи златото на залез; едрите орехи, запели вечерна песен, разливат покой и тихият шепот, извил като лек гълъб, пълзи над покривите и замира в черната сянка на кориите.
В далечината тъмните чела на Гола Циганка, Гръмовец и Вихра, като преди, мълчат намусени, поръсени с пурпура на залез, погълнали в недрата си хиляди легенди на забравени хайдути.
Калугера гледаше с широко отворени очи. Загаснал пламък заигра в гърдите му и го затопли. Преди години е горял същия, пламна и сега. Радост и мъка надигнаха очи нейде у него, сплетоха се като змии и съскат. Родната шир ги разбуди. Сълзи премрежиха погледа му.
Пак под родното небе в теменужната вечер! Пое хладен въздух, надигнаха се гърдите му, тежка въздишка ги разкъса. Премина бърза мисъл и го жилна: защо се върна? - няма свои в Липово, хората го забравили; кому е нужен, кой ще спре очи след неговото завръщане да му каже две топли думи? Толкоз години го няма, кой ще го помни? - посърна от мъка, черни сенки оградиха очите му, дълбоки бразди режат челото му.
Като зърна от броеница падат спомените един по един, унесаха го, отегнаха на челото му. Топлата вечер, замиращият шепот на кориите, неизплаканата мъка го върнаха в миналото. Седна. Два образа, изплували от далечината, идват и спряха пред него: майка му и Вела. Чу думи:
- Не ходи, Иване, Вела е хаджийска дъщеря! Де ти сече ума, че хаджията ще ти я даде, я помисли! Намери си друга от край село, прилика да ти е! Послушай ме, майка ти съм!
А очите на Вела го гледат и молят. Очите й - лазурни и тихи като юлско утро - милват, затоплят, омайват… не са очи като очи, сякаш знахар е запалил огън в тях и разсипал цвят от билки, та магьосват! В къра, кога спеше с конярите, все пред него. Беше лих и буен, а пред тях угасваше неговата смелост и ставаше кротък като дете. Толкоз години гурбет - не се махнаха, изсушиха душата му! - Очи!
Последната вечер спря до него. Връща се рано. Цяла неделя беше спал на къра; кръстосва поляните, свири, копня. Домъчня му и се върна, искаше пак да чуе гласа й, да види очите й, същите ли са и наливат ли се кога го погледне.
Обич - мъка - изсуши сърцето му. Отиде на чешмата, като друг път да я чака. Слънцето се скри, вечерницата запълзя над върховете, кориите запяха вечерна песен - няма я.
Стана, свирна, прескочи окършени плетища и като сянка потъна в сянката на шумнатите орехи до тяхната къща. Чу глъч и песни. Учуди се. Заби лудо сърцето му и вътрешен глас му думаше да влезе. Ако може - ала хаджията, щом го види, ще го изгони.
Дотърча вкъщи. Майка му го посрещна с угаснал поглед и не мръдна от къта; гледа го примряла от страх, защото знаеше какъв е, какво може.
Той я погледна, долови страха в очите й и разбра.
- Пак другоселеца ли е дошъл?
- Не знам; тъй думат.
Видя дълбока бръчка да дели челото му на две и погледа му твърд като чилик. Сви се сърцето й от болка, щом го видя, че посегна на полицата за пищовите и отвори вратата. Зави й се свят, заигра стаичката пред нея и потъна.
- Иване, не ходи, сине!…
Той не я чу, не видя нейната мъка и страх, отронените майчини сълзи. Тръшна вратата, стъпките му звъннаха по разсъхналата стълба и угаснаха в меката трева на двора.
Излезе накрай село, прекоси полето, бяга, гази високите жита… Като стигна никому дума не каза, хвана червения жребец, метна се и полетя към село.
Опъват тела узрелите ниви край него, шепнат, пеят дружна песен щурците, а мълвежът на кориите пълзи като вой под тях, поглъща шепота им и, жаден и злокобен, отлита надолу към върбалака на Луда Камчия.
Иван го чу и му се стори по-скръбен; долови в него плач, сякаш някой невидим оплакваше.
Премина като вятър през него и спря до кръчмата; завърза коня и влезе. Цяла нощ пи; цяла нощ писъкът на гайдите от хаджийската къща къса душата му! Кървясаха очите му, пожълтя като смин. Излезе от кръчмата, замисли се и без да ще пое по гласа на гайдите. Спря до портата и похлопа. Излезе момиче.
- Тук ли е Вела?
- Тук.
- Кажи и да дойде, кажи й „Иван те вика!”
Потъна малкото в двора. Спряха гайдите, утихна.
Пред него се изпречиха той - другоселецът и хаджията, дума не му казаха. Иван ги изгледа и бръкна в пояса. Сетне два чифта жилави ръце го прихванаха и свалиха на земята.
Кога отвори очи, зорницата плува над кориите, на изток побеляваше. Стана, люлее се, остри болки и засъхнала кръв изкривили лицето му. Дотътря се до коня и яхна…
Подир час-два стигна до хаджийските къшли, влезе в тях, измери с очи високите купи сено, цъкна с огнивото, разпали огън, жълтият пламък запълзя нагоре, обхвана ги и погълна. Сетне изгледа за сетен път Липово и пое тясната пътека през гората. От очите му капят сълзи.
Стресна се. Окъсани дърварки слизат към село и бъбрят. Той ги изпрати с очи. опъна се на тревата, загледа родното небе, обгърнало го като обръч, осяно със звезди. От него, като преди, изплува ясният и лъчист поглед на Вела.
Тръпки плъзнаха по плещите му. Стана. Заслиза по пътеката. Мина криви, познати улички и спря до тяхната къща. Влезе.
Зее отворена вратата на яхъра, прозорчето гледа счупено, вишните шепнат. Няма я старата да излезе на пръста и го посрещне!
Обърна се нещо в гърдите му, надигна се и залудя; бучка заседна на гърлото му и две едри, топли сълзи паднаха на прага. Захълца:
- Кой ще посрещне, нямам свой! Несретника кой обича, кой ще отвори вратата си да ме приеме като скъп гост и да ми рече: - Добре дошъл! Чужденец да съм в бащиното си огнище! Години вече как избягах, а мъката ми не угасна, не угасна и жаждата ми пак да се върна и видя нея! Какво заварвам - хората чужди, къщата ме гледа като непознат, а тя отдавна забравила моята обич! Чужденец! Защо се връщам! - Мъката ми тук ще е по-голяма; как ще гледам уличките, дето по-рано съм лудувал и чакал да мине тя - млада, румена, пъстра, като замиращ слънчев лъч, дето съм я срещал, гледал надвесения копринен харч над очите й и слушал шума на джамфезената й рокля! Как ще гледам хората и мълчаливия укор в тях! Никой не разбира мъката ми и моята обич не ще намери място в техните сърца.
Тази нощ не спя. Обиколи цялото село. Разкривените стрехи чертаят големи квадрати на калдъръма, звънарницата мълчи затоплена от юлската нощ, спи Липово, убито от труд и мъка.
Чешмите лудуват и мълвежът им разлива голяма печал; белите плочи над чучурите разправят за онуй време. Всеки камък, всяка стряха разбулва спомен, всеки орех има да каже нещо…
Първи петли пропяха. Спря до Кринча, седна на голямата плоча и зачака. Кого? - Кой ще дойде тъй късно при него? Миналата и сегашната нощ се сляха. Вслуша се в тихия плач на водата и заплака…
Кога дигна глава, зорницата, както в последната нощ, трепти над кориите; лек утринен шепот пръска сън и почивка.
Иван Калугера дълго премисля, колеба се.
Побеля. Липово се раздвижи. Камбанен звън разпери криле и ехото повтаря неговата песен в кориите, разбуди Калугера.
Той стана, огледа се, блесна твърдо решение в очите му; пристъпи, преметна гегата и пое пътеката през гората.
Юлското слънце го огря на път.
———————–
в. „Светлоструй”, г. 2, бр. 8, април 1930 г.
